Определение № 2146 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 378/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Велвете „ЕООД, [населено място] против решение №387 от 19.06.2022 г. по т.д. №981/2022 на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – „ Съни Естейтс“ ЕООД, [населено място] не е заявил становище. Такова не е заявил и третото лице помагач на страната на ищеца – „Влад стил строй „ ЕООД, [населено място]. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. М. А. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в каквато връзка е поставил въпросите –1/ “ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“, “ Длъжен ли е въззивният съд да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, след като по делото с допълнителна искова молба надлежно са въведени фактите и са направени доказателствени искания в установените от ГПК преклузивни срокове и пред първата инстанция са събрани писмени, гласни доказателства и съдебно-техническа експертиза, от които тя произтича и следвало ли е съдът да процедира по реда, посочен в т.2 на ТР №1/13г. по т.д. №1/13 на ОСГТК на ВКС?“ Страната е интерпретирала разрешенията дадени с ТРОСГТК 1/20г. и в заключение е заявила, че в случая следвало да се приеме твърдяното от касатора основание за нищожност, което произтичало пряко от сключения договор за строителство. Страната е възпроизвела буквално оплакванията си в касационната жалба относно твърденията й за това, че още първостепенният съд следвало да направи констатация за нищожност на клаузата на чл.5.2, но не направил това. Възпроизведени са подробните оплаквания за неправилност на приетото от състава на въззивния съд, че първостепенният съд съдът нямал задължение да уведомява страните, след като не се е произнасял по нищожността на клаузата. Посочено е още, че съдът не бил „ дал отговор на оплакването“, че нищожността на обсъжданата клауза следвала от заключението на вещото лице. Отново в хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени въпросите – 1 / „Задължението на въззивният съд да отговори на наведените във въззивната жалба доводи и възражения и да посочи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно правнорелевантните факти както и върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, като ги обсъди по правилата на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК.“ И 2 / „За проверка съответствието му с практиката на ВКС по въпроса за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните“. Страната е твърдяла, че съдът бил процедирал в противоречие с изброена тълкувателна и казуална практика на ВКС. Посочено е, че в касационната жалба били развити подробни съображения за това в какво се изразява неизпълнението на тези задължения. Поддържано е и това, че в противоречие с практика на ВКС, съдът се произнесъл по въпрос „ касаещ преценката на експертните заключения при наличие на противоречиви становища на вещите лица и следвало ли е въззивният съд да извърши преценка в съвкупност с всички релевантни доказателства по делото“. Страната е направила совите оплаквания за неправилност на преценката на съда при кредитиране на определено заключение и невъзприемането на друго. Изброена е съдебна практика – решения на ВКС, от която са обобщени мотиви, че заключението на вещото лице трябвало да почива на обективни данни, да бъде ясно и мотивирано, а при наличие на противоречие в заключенията, съдът следвало да извърши преценка по вътрешно убеждение и съобразно събрания доказателствен материал. Касаторът е поискал да бъде допуснато касационно обжалване и във връзка с проверка на съответствието решението с т.3 на ТРОСГТК № 1/10, свързано с действителността на уговорената неустойка, която според него, била висока. Направено е кратко оплакване, че съдът извършил неправилна преценка относно това възражение. Изброена е съдебна практика. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Общото основание се формулира и въвежда задължително от касатора, който го обосновава в една от хипотезите на посочените допълнителни критерии в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съдът, съобразно цитираната задължителна практика, няма задължението да формулира правен въпрос вместо страната по спора, нито да обосновава допълнителен критерий, тъй като изричният регламент на чл.284,ал.3, т.1 ГПК изисква процесуални действия от касатора, а не въвежда служебни задължения за съда. С оглед това първият и втория поставени въпроси не удовлетворяват тези критерии. Така, първият въпрос съдържателно третира хипотеза, която не е установена по спора, тъй като самият касатор в заключение и след интерпретиране на разрешенията дадени с ТРОСГТК № 1/20г.е заявил че е твърдял нищожност,поради което и въпросът дали съдът служебно следва да я констатира е ирелевантен към случая въобще. Вторият въпрос е фактически и свързан с твърдения на страната, а не с правните изводи на състава. Страната и в изложението е настоявала, че съдът следвало да приеме нищожност на клаузата на чл.5.2 от договора, сключен между страните. Съдът няма такова задължение, той следва да се произнесе съобразно фактите по спора и вътрешното си убеждение. Още повече, че така поставен въпросът изцяло е свързан с твърденията на касатора, за това че първоинстанционния съд следвало да приеме такава нищожност и да уведоми страните, че ще я разглежда, което не бил направил и така нарушил правилата. Освен че, тези доводи не са свързани с изискванията на чл.280, ал.1 ГПК а са относими към оплакванията за неправилност на акта, ирелевантни към тази фаза на производството, то и следва да се отбележи, че съставът на САС не само е разгледал това оплакване, но и е посочил изрично че първостепенния съд не се е произнасял по нищожност на тази клауза за да има каквито и да било задължения да уведомява страните. Освен това е разгледал по същество оплакването и развил изрични мотиви за това, че клаузата не е нищожна. Спрямо тези решаващи мотиви, въпрос не е поставен. Оплакванията за неправилност на акта, възпроизведени от касационната жалба са ирелевантни към основанията по чл.280 ГПК. Извън това, следва да се отбележи, че касаторът е интерпретирал указанията дадени с ТР ОСГТК № 1 /20г. но не ги е приложил към случая, тъй като е следвало да отчете, че и служебното произнасяне по нищожността на тази клауза не е произволно, а е обусловено от редица предпоставки, които в случая не са налице. Поставените два процесуалноправни въпроса, като относими към всеки съдебен спор, за да са релевантни следва да бъдат конкретизирани с неразгледани от въззивният съд доводи и възражения и отражението на това процесуално поведение върху постановения правен резултат. От изброената съдебна практика, касаторът е посочил като мотив в отклонение, на който се е произнесъл съставът, това че съдът бил длъжен да мотивира изводите си. В случая именно това е направил въззивният съд, като освен това е разгледал и оплакванията на страната, изложени в жалбата й. Осъщественият бланкет от касатора, който е счел, че с оплакванията си за неправилност е постигнал установеност на релевантност на въпроса са правно необосновани. В тази фаза на касационното производство, страната е длъжна да посочи конкретно кои доводи и възражения не са били разгледани, а не да препраща към оплакванията си развити в касационната жалба. С тази жалба, която дефинитивно съдържа оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл.281 ГПК, точно такива доводи е развил и касаторът. Така е посочено / в стр.12-21, както е поддържала страната/, че съдът не бил обсъдил приложени доказателства – акт № 12,14 и 15 в контекста на нейното разбиране по спора, както и във връзка с направени от нея изводи. Твърдението, че съдът има задължението да приеме тази защитна теза, като свой правен извод е правно необосновано и не обосновава довод относим към основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Още повече, че въззивният съд отчитайки същите оплаквания и във въззивната жалба е изложил мотиви в тази насока, като е разгледал тези актове. Несъгласието с тези мотиви не установява неизпълнение на съда да разгледа посочените доказателства. Неотносими към тази фаза на производството са и оплакванията съдържащи твърдения, че мотивите на съда били „ фрагментарни“. Както бе отбелязано по отношение на единствено релевантното твърдение към поставените въпроси, че не са били разгледани различни актове - № 14, 15, както и свидетелските показания е фактически невярно, тъй като тези данни изрично са коментирани от съда, подробно разгледал и заключенията на експертите и в частност на в.л. М., което противно на твърденията на касатора не само е било разгледано от въззивният съд, но той е мотивирал подробно защо не го възприема. Или, с тези оплаквания, страната не обосновава съдържателно въпросите си като валидно установено общо основание. Следва да се отбележи, че липсват и доводи по допълнителния критерий, тъй като няма развити съображения за конкретно противоречие при разрешаване на въпросите с общо изброената практика на ВКС и решаващите мотиви на състава. Третият поставен въпрос е неясен, тъй като касаторът общо го е заявил като преценка на експертизите при различни становища на вещите лица. Така поставен въпросът не е обвързан с конкретните правни мотиви на състава, подробно съдържащи преценка на различните заключения в контекста на събрания доказателствен материал. Т.е. липсват конкретни изводи на състава, които да бъдат сравнявани с приетото с общо изброената практика на ВКС, от която касаторът е извел само това, че заключението следвало да бъде ясно и мотивирано и обсъдено с оглед събраните по делото доказателства. Именно това е направил и въззивният съд, т.е. постановил е акта си в съответствие с изброената общо практика.Така, че въпросът дори и да бъде приет за релевантен осъществява само общо основание, при неустановен допълнителен критерий. Последното твърдение на страната, че касационно обжалване на решението следва да се допусне е обосновано с обобщението- за проверка на съответствието на решението с т.3 на ТРОСТК на ВКС№1/09г. Така заявено същото не обосновава извод за валидно въведено общо основание, тъй като липсва формулиран правен въпрос, свързан с решаващите изводи на състава. Т.е. касаторът не е изпълнил задължението си да формулира правен въпрос. Липсата на общо основание е достатъчно за да не бъде допуснато касационно обжалване по тези твърдения. За пълнота следва да се има предвид, че съставът е извел решаващите си изводи именно от това тълкувателно решение, в контекста на събраните доказателства, като е изложил мотиви, съобразно указанията на тази тълкувателна практика преценявайки наличие на установеност, че неустойката в случая изпълнява присъщите й функции. Изведеното от касатора за това, че преценката за нищожност се прави за всеки отделен случай не установява твърдяното отклонение от тази практика, тъй като именно тази преценка е направил решаващият състав. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение