Определение № 4021 от 24.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1887/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., приподписана от адв. Е. Я., срещу определение № 289 от 30.01.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3418/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу определение № 2211 от 10.11.2025г., постановено по гр. д. № 10194/2025 г. по описа на Софийски градски съд в частта за прекратяване на производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа бланкетно наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя въпросите: 1/Допустимо ли е съдът да прекрати гражданско производство поради наличие на висящност или идентичност на искове, когато се претендират вреди от твърдяно продължаващо противоправно поведение за различни времеви периоди, вместо да приеме, че се касае за отделни искове или да обсъди възможност за обединяване на производствата? и 2/ Налице ли е процесуална идентичност на искове за обезщетение при твърдяно продължаващо нарушение, когато се претендират вреди за различни периоди от време? Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК жалбоподателят не сочи съдебна практика, на която въззивното определение противоречи, а във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК сочи, че въпросът е от принципно значение, защото засяга границите на допустимост на исковете, критериите за идентичност на предмета на делото и разграничението между еднократни и продължаващи вредоносни факти. Жалбоподателят поддържа и наличие на основанието по чл.280 ал.2 ГПК в хипотезата очевидна неправилност. За да обоснове наличието на това основание жалбоподателят сочи, че съдът не е анализирал дали исковете касаят различни периоди, налице ли е реална идентичност на предмета на делото, не е отчел характера на продължаващото нарушение и не е обсъдил възможността за обединяване на делата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. По допускането с оглед данните по делото, съдът намира следното: Е. М. е предявил на 12.09.2025г. иск против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 100 000лв. за периода от 10.02.2024г. до 11.09.2025г. в резултат от бездействие на ответника, изразяващо се в отказ да изпълни задължението си да го освободи незабавно, въпреки че са налице безспорни доказателства за незаконността на присъдата и въпреки произволното му лишаване от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по в.н.о.х.д.№ 102/2018г.на АСНС и по к.н.о.х.д.№ 1018/2019г. на ВКС, за деяния, за които не е бил обвинен, а делото не е „решено от фактическа и правна страна съгласно изискванията на закона“. С определение № 2211 от 10.11.2025г., постановено по гр. д. № 10194/2025 г., Софийски градски съд е прекратил производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Решаващият мотив на съда е, че по искови молби на Е. М. са образувани поредица от дела с предмет, идентичен на процесния – във всяка от исковите молби се претендира обезщетение за вреди от отказа на ПРБ незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода по едни и същи наказателни дела, като разликите са в периода на увреда и размера на претенцията. Счел е, че обстоятелството, че ищецът сочи различни периоди, следва да се цени при съобразяване, че доколкото защитимият правен интерес на ищеца е един и същ, то той има право на едно глобално определено обезщетение. Поради това претендираното обезщетение ще бъде определено в производството по по-рано образуваното дело, а настоящото- като по-късно образувано, следва да се прекрати. Последвала е частна жалба, по която със сега обжалваното въззивно определение №289 от 30.01.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3418/2025 г., Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционния акт. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на СГС относно недопустимостта на предявения иск, поради наличието на абсолютна процесуална пречка – наличие на предходно заведено дело, което е висящо. Допълнително е посочил, че разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД като общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от деликт. В този смисъл при първоначално предявен иск за вреди от деликт периодът на претърпяване на вредите не е елемент от основанието на иска, тъй като принципът на еднократност на обезщетяването и пълното поправяне на вредите го изключва. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази всички вреди от момента, когато действието е било дължимо до момента на устните състезания на последната инстанция по същество (арг. от чл. 235, ал. 3 от ГПК ). Нов иск е допустим, но само при изрично посочени нови факти (в този смисъл ППВС № 4 от 30.10.1975 г. ), които няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо по предявените преди това искове на същото основание. В конкретния случай, ищецът не сочи нови обстоятелства, довели до претърпяване на различни вреди (ексцес), които да не са предмет на вече предявените от него искове. Преди образуване на настоящото дело са образувани редица искови производства за неимуществени вреди от същото твърдяно увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респективно последните устни състезания, периоди. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая и двата въпроса, които са взаимосвързани, са обуславящи изхода по спора, но касаторът не е обосновал и установил наличието на поддържаните допълнителни основания. Основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК е посочил бланкетно – касаторът не е посочил конкретна съдебна практика, на която според него обжалваното определение противоречи, нито е обосновал в какво се състои противоречието. Не е обосновал и поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива доводи, а по приложението на чл.126 ГПК има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране. Поради това не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Основателно е обаче твърдението на касатора за наличие на основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Обжалваното определение е очевидно неправилно. Съображенията за това са следните: По същество оплакванията на страната срещу определението на въззивната инстанция се извеждат от твърдението, че не е налице пълен идентитет между делата, доколкото противоправното поведение на ответника продължава през дълъг период от време и въпреки многократно подавани молби за освобождаване от затвора, където изтърпява нащказание лишаване от свобода по влязла в сила присъда, която според него е незаконна, и той търпи вреди от това противоправно поведение през различни периоди, които са предмет на отделните искови производства. Въззивният съд, въпреки, че е констатирал, че предмет на различните искови производства са претенциите на ищеца за присъждане на обезщетения за вреди, претърпени през различни искови периоди, е обосновал извод за приложимост на нормата на чл.126 ГПК. Основният правен въпрос от значение изхода по делото е дали има идентичност на основанието и искането по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ГПК тогава, когато с исковете се претендират суми, представляващи обезщетения за различни периоди. Отговорът на този въпрос в практиката на ВКС/ пр.:определение № 156 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 1002/2014 г. на IV ГО и др./ е отрицателен. Няма идентичност, когато с исковете се претендират суми, представляващи обезщетения за различни периоди, поради което производството не може да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. Погрешна е тезата на съдилищата, че принципът за генерално/интегрално/ обезщетение за неимуществени вреди лишава претендирания период от качеството му на индивидуализиращ белег на спорното право. Глобалното определяне на обезщетението за неимуществени вреди означава само, че вече присъдените обезщетения за един и същи период трябва да се вземат предвид, когато се претендира обезщетение за същия период за неимуществени вреди, причинени от други незаконосъобразни деяния на държавни органи. Съдът е обвързан от посочения от ищеца правнорелевантен период. В същия смисъл по сходни случаи са и определения № 3580 от 11.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2484 по описа за 2024 г. IV ГО на ВКС и № 3818 от 1.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2792 по описа за 2024 г. на III ГО на ВКС. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.Тъй като не се налагат други съдопроизводствени действия спорът следва да се реши от настоящата инстанция. Липсва предвиден от закона ред, по който да бъде разгледан от съдилищата иск за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, произтичащи от допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд. Такъв иск е процесуално недопустим и производството по него следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК. В тази насока има установена практика на ВКС, (обективирана в определение № 60259/20.09.2021 г. по ч.гр.д. № 3480/2021 г. на ВКС, IV г.о., определение № 103/17.03.2022 г. по ч.гр.д. № 585/2022 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 3492/08.07.2024 г. по ч.гр.д. № 2129/2024 г. на ВКС, III г.о., определение № 3974/30.08.2024 г. по ч.гр.д. № 2831/2024 г. на ВКС, IV г.о. и др.), която настоящият състав споделя. С първото определение е прието, че след като актът на наказателния съд относно наказанието не е отменен по съответния ред, то не са налице и защитими материални права на ищеца, които да бъдат реализирани по исков ред пред гражданския съд. Недопустимо е по граждански ред да се ревизира присъда на наказателния съд, доколкото за това е предвиден отделен ред в наказателния процесуален закон. С второто посочено определение е прието, че иск за обезщетение на вреди, основан на твърдения, че те (вредите) се търпят вследствие на влязла в сила присъда, с която ищецът е осъден за извършено престъпление, е процесуално недопустим, тъй като самите твърдения на ищеца априори изключват възможността тези вреди да са му причинени неправомерно. Със следващите посочени определения са приети същите разрешения. И според настоящия състав искът за вреди, причинени на ищеца в резултат на твърдения за допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените в исковата молба наказателни дела и при изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда, е недопустим. Неблагоприятните емоционални изживявания от осъждането и понесените неимуществени вреди не могат да бъдат предмет на претенция за репарирането им, доколкото са следствие на законно упражнена наказателна репресия за извършеното от лицето престъпление. Пороците на съдебните актове на наказателните съдилища се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват от граждански съд. По тези съображения в случая предявеният иск е недопустим и исковата молба е следвало да бъде върната, а производството прекратено по чл.130 ГПК. С оглед на това въззивното определение се явява правилно като краен резултат и поради това следва да се потвърди. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,