Определение № 3419 от 30.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 714/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Р. В., Д. К. Д., Н. Й. Б. и Р. Й. Н. от [населено място], подадена чрез пълномощника им адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 242/23.10.2023 г. по в.гр.д. № 344/2023 г. на Окръжен съд – Шумен. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и е незаконосъобразно. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да се уважи, претендират се разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „Интернешънъл Асет Банк“ АД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт П. Н., оспорва жалбата с писмен отговор, иска се присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 447/08.06.2023 г. по гр.д.№ 1838/2021 г. на РС-Шумен, е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Р. В., Д. К. Д., Н. Й. Б. и Р. Й. Н. срещу „Интернешънъл Асет Банк“ АД, положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици по давностно владение върху 481/707 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта /КК/ на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], целия с площ от 707 кв. м., с осъждане на ищците да заплатят на ответника по 300 лв. разноски за всяка съдебна инстанция. Въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическата обстановка по делото: С нотариален акт №*, том XXIII, дело № 5443/2006 г. на Служба по вписвания – Шумен, четиримата настоящи ищци са признати за собственици по дарение и частично изменение на плана за регулация, така: А. Р. В. – на 192.5/707 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 707 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] на западното крило на съществуваща в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** с площ 87 кв.м.; ищецът Д. К. Д. – на 192.5/707 ид.ч. от гореописания имот, заедно с източното крило на двуетажната еднофамилна жилищна сграда, както и на цялата селскостопанска сграда с идентификатор ****, а ищците Н. Й. Б. и Р. Й. Н. – на по 161/707 ид.ч. и 1/2 ид.ч. от съществуваща в имота сграда с идентификатор ****. На 18.12.2006 г. ищците продали на ЕТ „Х. У.“, представляван от собственика Х. П. У., 1/5 ид.ч. от съсобствения си имот с идентификатор ***, заедно с построените в него жилищни сгради и стопанска постройка с идентификатори ****, **** и ****, като сделката била оформена с нотариален акт за продажба № 83, дело № 1376/2006 г.,и така е възникнала съсобственост и с него. На 15.10.2007г. между ищците и Х. П. У., действащ като собственик и представляващ ЕТ „Х. У.“ и пълномощник на съпругата си И. У., е сключен Договор за доброволна делба, с който е поделен съсобствения им имот с идентификатор *** и правото на строеж на масивна жилищна сграда с три входа с подземен паркинг, приземен и мансарден етаж с идентификатор **** с обща разгърната застроена площ от 2447.06 кв.м., с подробна индивидуализация на самостоятелните обекти в сградата. Съгласно договора Х. У. получил в дял правото на строеж върху общо 29 обекта в сградата, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, както и 481/707 ид.ч. от поземления имот. Съгласно т. 6 от договора за уравнение на дяловете Х. У., като представляващ ЕТ „Х. У.“ се задължил да построи за своя сметка самостоятелните обекти, попадащи в дяловете на ищците в срок от 24 месеца от датата на предаване на владението на имота, при степен на завършеност по БДС. Между ответника „Интернешънъл Асет Банк“ АД, в качеството на кредитор и ЕТ „Х. У.“ в качеството му на кредитополучател възникнали облигационни отношения, основани на Договор за инвестиционен кредит № 005256–002, с който се предоставял инвестиционен кредит за доизграждане на многофамилна жилищна сграда с идентификатор *** по КК на [населено място]. Поради неизпълнението на задълженията на кредитополучателя, ответникът се снабдил с изпълнителен лист от 06.08.2010 г. В хода на образуваното изпълнително дело № 20108760400906 на ЧСИ Д. З., на 17.08.2010 г. е наложена възбрана върху процесния имот с идентификатор ***. С Постановление за възлагане на недвижим имот от 12.05.2013 г. на ЧСИ Д. З., вх. №5036, акт 163, том 14, дело №2561/2013 г., вх. №5076/16.07.2013 г. на Служба по вписвания, поправено с Постановление за поправка вх.№ 4735, акт 51, том 12, рег. № 2268 от 30.07.2021 г. на Служба по вписвания, на „Интернешънъл Асет Банк“ АД били възложени недвижими имоти, собственост на ЕТ „Х. У.“, а именно: общо 481/707 ид.ч. от поземлен имот ***, целия от 707 кв.м., заедно с учредено право на строеж върху 25 обекта /подробно индивидуализирани/ в сграда – бъдещо строителство от поземления имот с идентификатор ***, целия с площ от 707 кв.м. в [населено място], [улица]. Придобитият имот от банката бил деклариран в община Шумен на 06.08.2013 г., като са представени и доказателства за плащане на данъци и такси битови отпадъци по отношение на имота за периода 2013-2021 г. В периода от 19.07.2013 г. до 03.07.2018 г. били извършвани регулярни огледи на имота, като в представените общо 7 Протокола е посочено, че дворното място е празно и тревясало (с треви, храсти и дървета), като към датата на възлагането му парцелът бил ограден с ламаринена ограда откъм улицата, а в последствие нямало настъпили промени в имота. По делото е приета писмена декларация от Х. П. У., че сключената сделка между него и ищците за покупко-продажба на 1/5 ид. ч. на имот ***, ведно с построените в него сгради е симулативна и никой не е желал настъпването на правните й последици. С решение №779 от 31.07.2019 г. по гр.д. № 943/2019 г. по описа на ШРС, влязло в законна сила на 17.09.2019 г., е обявен за нищожен сключения между ищците, като продавачи, и Х. П. У., като купувач, договорът за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 83, дело № 1376 от 18.12.2006 г. за ПИ с идентификатор № *** с площ от 707 кв.м., с построените в имота сгради, като сключен при привидност. С решение № 260050 от 03.11.2020 г. по гр.д. № 78 от 2020 г. по описа на ШОС, влязло в законна сила на 03.12.2020г. е прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД, и на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот с нотариална заверка на подписите от 15.07.2007 г., сключен между ищците и Х. П. У. като ЕТ „Х. У.“, на ПИ с идентификатор № *** с площ от 707 кв.м., находящ се в [населено място], [улица]. По делото е представен договор за посредничество при продажба №31 от 24.04.2020 г. между „Явлена“ ЕООД и „Интернешънъл Асет банк“ АД с предмет проучване на пазара, реклама, организиране на огледи и търсене на купувач за имоти, изброени в Приложение № 1 към него, измежду които и правото на строеж на 25 обекта в сграда – бъдещо строителство и 481/707 ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, целия с площ от 707 кв.м. в [населено място], [улица]. Представен е и Договор за посредничество от 30.07.2020 г. между „Рикомс“ ЕООД и ответника с цел продажба или отдаване под формата на финансов лизинг на недвижими имоти, собственост на банката, измежду които и процесния. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свид. Ю. Л. В. – син на ищцата А. В. и свид. Д. П. П. – служител в „Интернешънъл Асет Банк“ АД, чиито показания въззивният съд е кредитирал, отчитайки родствената връзка и служебна зависимост на свидетелите със страните по делото. Свид. В. установява, че е израснал в имота, в който имало и къща и двор, като къщата била съсобствена между родителите му и друго семейство и съборена през 2006 г. Намерението било върху предоставените имоти Х. У. да изгради голяма кооперация с подземни гаражи и партерни търговски обекти. В момента в имота имало подпорна стена и закрити обекти с плоча отгоре. От 2013 г. досега за имота се грижил свидетелят, когато може, тъй като живеел в [населено място] от пет години, но идвал в [населено място] поне два пъти месечно. Почиствал мястото от бурени, дървета, понякога с помощта на свои приятели. Сочи, че съхранявал в имота свои вещи – строителни материали, части от скеле, както и знае за неофициални срещи между съсобствениците и банката, след като имота им бил възложен, но не е участвал в тях, като не знае дали майка му също е участвала. В показанията си свид. П. сочи, че работи в банката от 2008 г., като в служебните му задължения влизало и да отговаря за имотите на банката, като огледа го правил той лично. Огледите в имота са правени през шест месеца след придобиването му от банката, като се съставяли протоколи един път в годината. В имота нямало никакви изменения, освен растящата растителност, за която не полагали грижи. Първоначално имало срещи с ищците, но не довели до резултат, тъй като искали спазването на договореностите с Х. У.. По време на разговорите ищците не са твърдяли, че банката не е собственик. Въз основа на горната фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че Шуменският районен съд е сезиран едновременно с отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено, че ответникът не е собственик по отношение на ищците на 481/707 ид.ч. от имот с идентификатор 83510.666.569, както и с положителен установителен иск за признаване спрямо ответника, че ищците са собственици по давностно владение на 481/707 ид.ч. от същия имот, и като последица да бъде обезсилено Постановление на ЧСИ по отношение на процесните идеални части от процесния ПИ. С определение №1767/09.08.2022 г., влязло в сила на 30.10.2023 г., ШРС е прекратил производството по отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик по отношение на ищците на 481/707 ид. ч. от процесния имот. Съобразявайки изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум, въззивният съд е приел, че предмет на настоящия спор е предявена от ищците срещу ответника положителна установителна претенция за собственост по давностно владение от 16.11.2006 г. до предявяване на иска по отношение 481/707 ид. ч. от имот с идентификатор *** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], целия с площ от 707 кв.м. Според въззивната инстанция, налице е правен интерес от завеждане на установителен иск за собственост на соченото основание, което обуславя и неговата допустимост, доколкото ответникът оспорва правото на собственост на ищците върху сочените идеални части, като твърди притежанието на собствеността върху тях на основание публична продан, евентуално с изтичане на 5-годишна давност на 01.07.2018 г. Предвид така очертания предмет на спора по останалия за разглеждане положителен установителен иск за собственост, и с оглед разпоредбите на чл.79 ЗС и чл.70 ЗС, въззивният съд е изследвал какво правно положение са имали ищците за сочения от тях релевантен период от 16.11.2006 г. нататък и вида на упражняваната фактическа власт върху веща към датата на установяването й. Приел е съдът, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на деривативно основание според представения от тях н.акт от 16.11.2006 г., при което те и не могат да са владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС, тъй като не твърди, нито доказва, че праводателят им не е бил собственик и те не са знаели за това. От чл. 6 от договора за доброволна делба от 15.10.2007 г. – уговорката, че построяването на обектите от ЕТ „Х. У.“ ще се извърши в срок от 24 месеца от предаване на владението, е прието, че владението е предадено от ищците на ЕТ „Х. У.“, в която насока е и изложеното във въззивната жалба, също и от свид. Возницки, както и отразеното в протокола за опис на недвижим имот от 01.09.2010 г., че по сведение на Д. С. по време на налагане на възбраната имотът е бил във владение на длъжника. Предвид влезлите в сила решения, с които е прогласена нищожността както на договора за покупко-продажбата на 1/5 ид. ч. от процесния недвижим имот на ЕТ „Х. У.“, така и на договора за доброволна делба на съсобствен имот от 15.10.2007 г., е направено заключение, че собствеността не е преминала в патримониума на ЕТ „Х. У.“, и последният / на когото е било предадено владението от ищците по-рано/ по тази причина е държал имота за неговия собственик – ищците, поне до влизане в сила на постановлението за възлагане на 01.07.2013 г., т.е. в периода 16.11.2006 г. до 01.07.2013 г. /постановлението за възлагане в полза на ответника/ ищците са упражнявали правомощието си на собственици да владеят имота - лично, а впоследствие чрез ЕТ „Х. У.“, и за този период ищците не могат да се позовават на давност срещу себе си. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено ищците да са упражнявали лично или чрез другиго фактическа власт по отношение на процесния имот с намерение за своене след 01.07.2013 г., защото събраните по делото доказателства /гласни и писмени/ изключват тази възможност. Показанията на свид. Возницки, че имотът е бил регулярно почистван от 2013 г. нататък, за да не обрасне с бурени и дървета, са приети да са опровергани от представените по делото протоколи за извършени огледи на имота, изготвяни от служител на „Интернешънъл Асет Банк“ АД в периода 19.07.2013 г. – 03.07.2018 г., в които е отразено, че имотът е обрасъл с дървета, храсти и треви и в него няма промяна. Макар тези протоколи да са частни свидетелстващи документи, то съответствието на отразеното в тях изявление с обективната действителност не е оборена успешно от ищците, и същите са ценени от съда в съвкупността на събраните по делото доказателства за заплащането на данъците и таксата за битови отпадъци от ответника от 2013 г. досега, декларирането на имота в Общината, сключените договори с посреднически фирми, с оглед продажбата му, водените с ищците разговори относно евентуален инвестиционен проект свързан отново със застрояването на спорния имот, за което има данни и в показанията на свид. В.. В съвкупност тези косвени доказателства е прието да доказват собственическото отношение на ответника към придобития от него имот и да опровергават твърденията на ищците. От показанията на свид. Возницки е прието да е установено, че имотът към момента на придобиването му от ответника /т.е. 01.07.2013 г./ е изоставен и от длъжника по изпълнителното дело и няма категорични данни впоследствие ищците да са установили фактическа власт върху процесния имот. По тези съображения въззивният съд е приел, че не се доказват твърденията на ищците, че в периода 16.11.2006 г. до предявяване на исковата молба необходимият давностен срок /пет или десетгодишен/, е изтекъл и фактическият състав на придобивната давност да е завършен, поради което е счел предявеният иск за неоснователен. За неотносим към спора е приет от въззивният съд въпроса дали са противопоставими на купувача от публичната продан решенията, с които са прогласени нищожността на договора за покупко-продажба на 1/5 ид. ч. от процесния имот и договора за доброволна делба на същия, предвид наведеното от ищците придобивно основание-давностно владение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставени са следните въпроси: 1. Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства, а не избирателно само тези, които обслужват определена теза, да се произнесе в рамките на въззивната жалба по същество, като обсъди доказателствата и формира самостоятелни изводи от тях, да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивното производство?; 2. Ищците, позоваващи се на правно основание годно да ги направи собственици и имащи качеството на добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, в исково производство за установяване на собствеността си срещу ответник, притежаващ необезсилен документ за собственост, но по силата на влезли в сила съдебни решения, установяващи,у че ответникът е закупил имота от несобственик, следва ли да доказва фактическото си владение в случай, че законодателят и практиката на съдилищата са установили, че добросъвестното владение се предполага до доказване на противното?; 3. Следва ли да се приеме, че ако след вписването на постановление за възлагане на недвижим имот от проведена публична продан от ЧСИ се прекъсва давността на собствениците, които никога не са загубвали владението си, в случай, че купувачът не е въвеждан във владение и никога не е влизал във фактическо владение на имота, едновременно с което по силата на съдебни решения е прогласено, че купувачът от публична продан е закупил имот на несобственик. Твърди се още, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС по приложението на чл.70 ЗС - решение № 60117/15.12.2021 г. по гр.д.№ 3680/2020 г. на І г.о, решение № 106/16.072019 г. по гр.д. № 4100/2018 г. на І г.о., решение № 11/13.07.2018 г. по гр.д.№ 1451/2017 г. на І г.о., решение № 67/3.12.2020 г. по гр.д. № 3693/2019 г. на ІІ г.о., решение № 86/30.10.2020 г. по гр.д.№ 3076/2019 г. на ІІ г.о. По делото се твърди наличие и на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, без конкретна обосновка коя от хипотезите на тази норма се поддържа. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК Въпрос № 1 от изложението е принципно значим при разглеждането на всяко гражданско дело. Въпроси № 2 и № 3 нямат характер на правен въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото, първо, са необуславящи мотивите на съда, а и частично са и фактически- отговорът по тях предполага преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и така не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за достъп до касация, защото правният въпрос не може да се отнася до възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства фактите (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Несъответствието на формулираните въпроси № 2 и № 3 с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол по тях, тези два въпроса са повдигнати в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за това какви следва да бъдат фактическите и правни изводи на съда, те са израз на несъгласие с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, и така не могат да обосноват достъп до касация. И по трите въпроса не е обосновано специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК - не е посочена съдебна практика, с която въззивното решение по въпросите да влиза в противоречие (чл.280, ал.1, т.1 ГПК), нито е обосновано значението на поставените въпроси в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако хипотетично се приеме, че въпроси № 2 и № 3 са обуславящи (което в случая не е налице, както бе посочено), като е невъзможно едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по едни и същи въпроси. Посочени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторите решения на ВКС по приложението на чл.70 ЗС, навеждат на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторите не са посочили изрично съм кой от формулираните три въпроса се отнасят, смислово е възможно да се отнесат частично към въпрос № 2, но както вече бе посочено, въпрос № 2 няма характер на правен въпрос и не следва по него да се преценява дали има противоречие с практиката на ВКС. Същевременно така посочените решения по чл.290 на ВКС се отнасят по приложението на чл.70 ЗС, която разпоредба в случая въззивният съд е приел, да е неотносима към спора поради липсата на твърдения, обуславящи нейното приложение, поради което тази съдебна практика се явява и неотносима. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, т.е. и при липсата на правен въпрос, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и да няма подобно оплакване от касатора, доколкото за тези пороци касационната инстанция следи и служебно. В случая не се констатират данни за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възстановяване на разноски в това производство, и следва да заплатят на насрещната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 300 лв. на основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК