Определение № 1842 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 685/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 162 от 29.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.т.д. № 164 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 39 от 22.03.2023 г., постановено от Окръжен съд – Плевен по т.д. № 124 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която е осъден касаторът, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Д. Ц. Д., ЕГН: [ЕГН] сумата над 50000 лв. до общо присъдената сума от 108000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на сина й А. М. С., настъпила при ПТП на 19.02.2022 г., с участието на застраховано при ответника МПС - т.а. „Форд“, модел „Транзит“ с рег. [рег.номер на МПС], управлявано от П. Ц. П., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 23.03.2022 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, като постановено в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД и при допуснати съществени процесуални нарушения - превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал, и липсата на всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд в частта им, в която съдът е приел принос на пострадалия при ПТП и вредите в размер на 40 %, като според касатора с оглед данните по делото реалният принос на пострадалия е поне 70 %, поради съзнателния му избор да управлява мотоциклет със скорост 3 пъти по-висока от максимално допустимата, и да участва в нерегламентирано състезание по път, отворен за обществено ползване. Сочи се, че съгласно приетата и неоспорена по делото САТЕ, пострадалото лице е имало възможност да предотврати процесното ПТП при положение, че се е движило със скорост в рамките на законоустановената за конкретния пътен участък, а именно 60 км/ч. Сочи се и че от страна на съда няма отчетен принос на пострадалия, който е управлявал МПС с 0,19 промила алкохол в кръвта.

Оспорва се изходната база на определеното за справедливо обезщетение от 180000 лв. за ищцата Д. Д., което касаторът намира за толкова голямо, че практически дори след намаляването му с 40 % до сумата от 108000 лв., е останало несправедливо високо в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Претендира се, че в случая въззивният съд, като съд по съществото на спора, не е извършил дължащата се от него, според практиката на ВКС, цялостна преценка на обстоятелствата що се касае до приетото за справедливо обезщетение за неимуществени вреди и не е изложил собствени мотиви по спорните по делото обстоятелства, и установяващите ги доказателства, включително досежно справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразно конкретните обстоятелства по делото, твърденията и възраженията на страните.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и по същество – отхвърлянето на предявения срещу касатора иск за сумата над 50000 лв. до присъдения размер от 108000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на лихвите и разноските, евентуално – намаляване размера на присъденото застрахователно обезщетение, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с твърдения, че покриват специфичните критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, се поставят въпросите:

1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя?

2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционният съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 180000 лв. в полза на Д. Д. и относно: б) възприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно занижен принос на пострадалия), и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?

Без да се конкретизира към кой от двата въпроса съответните обосноваващи ги твърдения се отнасят, както и по отношение на кой от тях, кое от двете основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане на касационно обжалване се поддържа /този по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въобще не се обосновава с конкретни твърдения по смисъла на същата законова разпоредба, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, в изложението общо се твърди, че съдът не се е произнесъл по наведените от застрахователя доводи за съобразяването на обстоятелствата и доказателствените средства, като неотчетени от първоинстанционния съд в обосноваване на размера на присъденото обезщетение, а липсата на мотиви в тази част от въззивното решение е формално проявление на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила - чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 269, предл. второ ГПК - непроизнасяне със собствени мотиви по доводите във въззивната жалба, и в съответствие с фактическите твърдения и доказателствата по делото. Твърди се, че въззивният съд е постановил решението си, като се е отклонил от задължителната практика на ВКС - т. 7 от ППВС № 17/1963 година, по въпроса за съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, както и от практиката на ВКС, обективирана в решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, като не е решил правилно въпроса за приноса на пострадалия в ПТП и във вредите, вследствие на което същият е определен неправилно на 40 %, вместо на 70 %, съответно поради това съдът неправилно е присъдил обезщетение за репариране на претърпените вреди в завишен размер от 108000 лв. в полза на Д. Д..

По въпроса кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя, се цитира практика на ВКС, доразвиваща обективираната в т. 11 от ППВС 4/68 г., задължителна практика на ВС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, приложима и по отношение на отговорността на застрахователя, като функционална на отговорността на деликвента - решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на II ТО, решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на I ТО на ВКС, решение 103/2.11.2020 г. по т.д.2181/19 г., ВКС, 1 ТО. решение № 240 от 15.01.2019 г. по т.д. 518/29 г,. Първо ТО на ВКС, като се твърди, че в противоречие със същата, в случая съдът не е извършил цялостна преценка на обстоятелствата, що се касае до приетото за справедливо обезщетение за неимуществени вреди.

По въпроса за нарушаването от страна на въззивния съд на разпоредбите на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал.2 и ал. 3 ГПК, се претендира противоречие на въззивното решение със следните решения на ВКС: № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г., Първо т.о., № 42 по гр.д. № 5488 / 2013 год. па IV г.о. ВКС, реш. № 42 по т.д.№ 799/2011 год. на II т.о. на ВКС, реш. № 36 по т.д. № 2366/2013 год. на II т.о. на ВКС, реш. № 197 по гр.д. № 7364/2013 год. па III г.о. на ВКС, реш. № 217 по гр.д. № 761/2010 год. на IV г.о. на ВКС, реш. № 146 по т.д. № 2687/2014 год. на II т.о. на ВКС, вкл. цитираните в тези актове решения

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Постъпила е и насрещна касационна жалба с приложено към нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване, подадена от Д. Ц. Д., срещу същото въззивно решение в частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено в неговата част, с която предявеният главен иск е отхвърлен за сумата над присъдената от 108000 лв. до общо претендираната от 200000 лв. по главницата, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 23.03.2022 г. до окончателното изплащане.

Ответникът – касатор, не взема становище по насрещната касационна жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и от въззивния съд размер, съдът е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: От приетото пред първоинстанционния съд заключение на автотехническата експертиза са установени фактите относно механизма на настъпилото на 19.02.2022 г. ПТП: сблъскване на две МПС, което е станало чрез транслационно движение на мотоциклет, управляван от пострадалия, към задната лява ъглова част на спрял товарен автомобил марка „Форд“, модел „Транзит“ в полагащата му се пътна лента, тилен кос удар при сблъскване и движение на двете МПС след удара до окончателното им установяване на мястото, на което са намерени. Съобразно заключението от 22.12.2022г. /л. 202- 221/ на в.л. В. И., скоростта на водача на мотоциклета към момента на първоначален контакт при удара е била 178 км/ч, като ПТП е протекло в тъмната част на денонощието. При движение на мотоциклетиста на дълги светлини в тъмната част на денонощието с максимално разрешената скорост от 80 км/ч (за мотоциклети извън населените места) и своевременно предприемане на спиране от водача към момента, в който е имал техническа възможност да възприеме автомобила, той е имал възможността да спре до мястото на удара и да предотврати ПТП. В допълнителното си заключение от 02.03.2022 г. /л.277-289/ вещото лице е направило аналитични изчисления за скоростта към момента на първоначален контакт при удара на мотоциклета при възможни варианти: при надлъжно преместване на товарния автомобил „Форд“ на разстояние 11 метра, вследствие на удара, с отлагане на следи върху настилката от триене на ходови гуми - скоростта на процесния мотоциклет към момента на първоначален контакт при удара е 178 км/час; при надлъжно преместване на товарния автомобил на разстояние 11 метра, вследствие на удара между МПС, с търкаляне на ходови гуми (когато съответната скоростна кутия на МПС не е включена на скорост), скоростта на процесния мотоциклет към момента на първоначален контакт при удара е 140 км/час; при отсъствие на надлъжно преместване на товарния автомобил „Форд“, или минимално такова, след удара между МПС, скоростта на процесния мотоциклет към момента на първоначален контакт при удара е 96,98 км/час. От заключението на СМЕ се установява, че не доказано пострадалият да е управлявал мотоциклета в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества.

От заключението на съдебно-психиатричната експертиза се установява, че в резултат на ПТП, при което е загинал сина ѝ, ищцата е развила посттравматично стресово разстройство - каузално свързано с психотравмиращото събитие на 19.02.2022г., което надхвърля по силата си обикновените човешки преживявания и води до нарушение в социалната комуникация, емоционален срив, с нарушаване в стереотипите и активността.

Въззивната инстанция е споделила изводите на ОС - Плевен по отношение на определеният размер обезщетение - 180 000 лева /при претенция за 200 000 лева/, като е изложила, че безспорно ищцата е преживяла мъка от загубата на едно от децата си, каквато би преживял всеки родител от загубата на дете. Видно от данните по делото ищцата има три деца /св. Ц. К. и св. Н. С. - брат и сестра на починалия, разпитани в с.з. на 10.01.2023 г. пред ОС - Плевен/, като от гласните доказателства по делото може да се направи извод за близки отношения и с другите ѝ деца, които също са ѝ помагали. В случая според съда по делото е установено, че загиналият при ПТП е бил в добри отношения с майка си, брат си и сестра си, били са сплотени, присъствали са активно в живота на майка си и един на друг, въпреки че всеки е имал собствен път и брата и сестрата на починалия имат собствени семейства. Но при отчитане на обстоятелството, че през последните 7-8 месеца, според показанията на разпитан по делото свидетел, именно загиналият А. е живеел с ищцата, че тя е получила е получила посттравматично стресово разстройство в резултат от смъртта на най-малкото си дете, въззивният съд е намерил, че размерът на обезщетение за неимуществени вреди е правилно и справедливо определен от първата инстанция, отчитайки в конкретния случай освен възрастта на починалият и внезапният неочакван начин по който произшествието е станало, така и установените обективни факти, и общото ниво на икономическо състояние в страната към датата на събитието.

Според въззивния съд първоинстанционният такъв обосновано е приел, че скоростта на процесния мотоциклет към момента на първоначален контакт при удара е била равна на 140 км.ч., съобразно втория вариант на допълнителното заключение на вещото лице, преценявайки механизма на ПТП, съобразно фактите - към момента на удара товарния автомобил е бил в състояние на покой, при невключена скорост, от което следва, че надлъжното му преместване на пътното платно е станало чрез търкаляне на ходовите гуми /не чрез триене, както би било при включена скоростна кутия/. Поради това е намерил за основателно възражението на ответника по чл. 51, ал 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице, като го е определил на 40%. Според състава на въззивния съд, изводът за съпричиняване е обоснован в определената от ОС-Плевен степен. Налице е нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия - скоростта на процесния мотоциклет към момента на първоначален контакт при удара е била равна на 140 км.ч., при положение, че разрешената скорост за процесния пътен участък е 80 км.ч. Тази скорост, значително над разрешената за пътният участък, освен това е била и несъобразена с конкретните условия на видимост, поради което мотоциклетистът сам се е поставил в положение да не може да предотврати настъпването на ПТП, тъй като не би могъл да спре в дължината на видимост на светлинното, при движение както на къси, така и на дълги светлини. Следователно според въззивния състав, размерът на определеното обезщетение за неимуществени вреди правилно е редуциран съобразно изискването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като съгласно изслушаната и прието по делото автотехническа експертиза водачът на мотоциклета се е движел с превишена скорост, нарушил е разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по този начин е допринесъл за настъпване на процесното ПТП. Съдът е изложил, че на база на конкретния механизъм на ПТП и получените вследствие на него травми, се обосновава причинно-следствена връзка между констатираното от доказателствата по делото и заключението на вещото лице, за съпричиняване от страна на загиналия, при настъпване на ПТП в размер 40 %, като по-големият процент е за виновното и противоправно поведение на водача на товарния автомобил.

Според съда другите обстоятелства, от които ответникът извлича възражението си за съпричиняване и които са посочени във въззивната жалба на застрахователната компания, са недоказани - мотоциклетистът е бил с правилно поставена каска; установената концентрация на алкохол в кръвната проба на водача на мотоциклета - 0,19 промила, не се отразява на поведението и реакциите на водача, както изрично е пояснило вещото лице д-р С. К. в с.з. на 10.01.2023 г.; по делото няма доказателства, от които да се установи, че починалият е участвал в нерегламентирано състезание по път, отворен за обществено ползване.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Първият въпрос на касатора е правен. Въпреки че в първата си част вторият от въпросите на касаторите е фактологичен, с оглед съдържанието на втората му част, същият също може да бъде приет за правен. Съответно – доколкото отговорите на въпросите са от естество да обусловят всеки правен спор с предмет, като процесния, същите могат да бъдат определени като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

По отношение и на двата въпроса на касатора обаче, не е налице поддържаният от него допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд в решението си не се е отклонил от критериите, които съобразно цитираната от касатора и служебно известна на касационния състав, задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и практика на Върховния касационен съд, са релевантни както за определянето на справедлив по смисъла на чл. 52 от ГПК, размер на обезщетението за неимуществени вреди, така и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, и неговия размер. Чрез споделянето от страна на въззивния съд, на приетото в мотивите на първоинстанционното решение досежно размерите на процесното обезщетение и наличието на съпричиняване, и неговия размер, каквото правомощие въззивният съд има при потвърждаване на първоинстанционното решение, и въз основа на обективираните в мотивите му към въззивното решение, собствен анализ на въззивния съд, на приетите за установени по делото, конкретни обстоятелства и правното им значение за спора, със съответните им обосновани изводи, обусловили изхода на същия във въззивната инстанция, релевантните критерии за оценка и конкретните, обективни и субективни /относими към емоционалните и психични усещания на ищцата/, обстоятелства по делото от фактическа страна, и правното им значение, са в достатъчен обем и в достатъчна, съобразена със задължителната практика на ВС и ВКС, и практиката на ВКС степен, отчетени и обсъдени от съда в обжалваното му решение.

Изискването за пълнотата на изложените от въззивния съд мотиви към решението му, визирана във втория въпрос на касатора, не следва да се абсолютизира. По въпроса за задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В светлината на изложеното и с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви /при съобразяване и споделянето от страна на въззивния състав, и на тези на първоинстанционния такъв в потвърденото му от въззивната инстанция решение/, съобразно и конкретните изявления и процесуални действия на страните, и събраните по делото доказателства, за касационния състав се налага извод, че процесуалната дейност на съда по обсъждането на твърденията и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства, е не в противоречие, а в съответствие с практиката и задължителната такава на ВКС и ВС, включително цитираната от касатора. Претендираните от касатора в обосноваването на въпросите му, да не са обсъдени от въззивния съд негови твърдения и събрани по делото доказателства, в действителност или са обсъдени от съда, или от мотивите му е видно, че са взети предвид от него при постановяване на решението му. На свой ред обосноваността на изводите на съда в изложената насока е от естество да се отрази на правилността на въззивното решение, а не на наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване, преценката относно които обстоятелства е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

При изложеното по отношение на поставените от касатора въпроси не се установява наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това по т. 3 от същия законов текст не се обосновава с конкретни твърдения в насока на приетото относно действителното му съдържание в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк..д № 1/2009 г., поради което и наличието му не подлежи на нарочно обсъждане. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

С оглед изхода на производството по чл 288 от ГПК по отношение на касационната жалба, насрещната такава следва да бъде оставена без разглеждане – чл. 284, ал. 4 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение