Определение № 4341 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3359/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Е. Я., против Определение № 9837 от 21.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3200 по описа за 2025 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу онази част от Определение № 4868/29.01.2025 г., постановено по гр. д. № 3442/2025 г. по описа на СРС, 82 състав, в която производството по делото е прекратено като недопустимо. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводственте действия. В изложението към частната касационна жалба липсва формулиран правен въпрос. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което производството по делото е прекратено, въззивният съд е съобразил, че гр. д. № 3442/2025 г. по описа на СРС, 82 състав, е образувано по искова молба с вх. № 19541/21.01.2025 г., подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба, за претърпени в периода 16.12.2024 г. – 09.01.2025 г. неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания, психически и физически тормоз, унижение, страх, безнадеждност, ужас, влошаване на здравословното му състояние, получени панически атаки, хипертония и депресия, отчаяние, загуба на вяра в правосъдието, настъпили като пряка и непосредствена последица от поведение на ответника, изразяващо се в непредприемане на дължими действия по закон по разглеждане на жалба, с която е сезиран (номер 15002/19.12.2024 г.), съдържаща оплаквания за привеждане в изпълнение без основание на присъда по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. по описа на АСнС и по к.н.о.х.д. № 1018/2019г. по описа на ВКС по непредявени обвинения, както и искане за незабавното му освобождаване от място за лишаване от свобода. В исковата молба били изложени съображения за нарушени редица разпоредби на международни актове, по които Република България е страна. След служебно извършена справка въззивният съд установил, че висящо понастоящем било в.гр.д. № 4629/2025 г. по описа на СГС, образувано по въззивна жалба на Е. Д. М. срещу Решение № 2253 от 11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 33733/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, с което исковата претенция на М. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на сума в размер на 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 09.06.2023 г. – 12.06.2023 г., изразяващи се в тежки болки и страдания, отчаяние, страх и безнадеждност, вследствие от нарушение на правото на Европейския съюз от страна на ответника във връзка с постановяването на отказ по подадена от ищеца жалба на 07.06.2023 г. по пр. пр. № П – 123/2022 г. по описа на СГП, съдържаща искане за отмяна на незаконното му задържане в хода на в.н.о.х.д. № 102/2018 г. по описа на АСНС и к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, била отхвърлена. Позовавайки се на практика на ВКС (Определение № 2128/13.07.2023 г. по к.ч.гр.д. № 2471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО, и Определение № 3186 от 25.10.2023 г., по ч.гр.д. № 4288/2023 г. по описа на ВКС, IV ГО) въззивният съд посочил, за вредите от едно и също противоправно деяние се дължи едно обезщетение, независимо от това на какви фактически твърдения ищецът основава претенцията си. Разпоредбите на чл. 51 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди, е прието да са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане. Ето защо според въззивния съд в рамките на първото по ред съдебно производство ищецът е длъжен да изложи всички обстоятелства, обосноваващи противоправността на деянието. Ако той не е сторил това, то нито посочването на различни по вид обстоятелства, при които е извършено деянието, нито посочването на различни по характер и времетраене увреждания, причинени от него, могат да обосноват допустимост на втори иск между същите страни. Такъв иск би бил допустим според въззивния съд единствено в хипотеза на ексцес на вредите, каквато в случая не била налице. При тези мотиви СГС приел наличие както на субективен, така и обективен, идентитет между гр. д. № 33733/2023 г. и гр. д. № 3442/2025 г., и двете дела по описа на Софийски районен съд. След като производство по гр.д. № 3442/2025 г. на СРС, ГО, 82 състав, било второ по ред и исковете не били предявени като частични, съдът счел, че е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК, поради което производството по гр.д. № 3442/2025 г. на СРС, ГО, 82 състав, подлежало на прекратяване. Като допълнение към този решаващ извод съдът посочил, че предявяването на исковата молба с вх. № 19541/21.01.2025 г., въз основа на която било образувано гр. д. № 3442/2025 г. по описа на СГС, 82 състав, е злоупотреба с право - в периода 01.05.2021 г. - 10.07.2024 г. пред СРС били образувани огромен брой дела с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСнС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници. След служебна справка в ЕИСС въззивният съд установил, че тенденцията продължава, като след 10.07.2025 г. Е. М. инициирал още над 100 дела, а за периода 15.09.2020 – 22.04.2025 г. - над 400 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като техният брой продължавал да нараства с времето. Предявените от Е. М. пред съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС било свързано с позоваване на сходни (дори идентични) факти, като делата срещу съответните ответници се отличавали единствено по заявения период на вредите. Въззивният съд е посочил, че упражняването на гарантираното право по чл. 6 от ЕКЗПЧ, на което сам жалбоподателят се позовава, на всяко лице да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 КРБ, поражда процесуално задължение на съда да проведе производство, което да бъде защита-санкция. Когато обаче с процесуалното си поведение страната предявява над хиляда искови молби, ясно било според въззивния съд, че тези молби нямат за предмет защита на действително накърнени субективни материални права, а представляват единствено и само злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо. При тези мотиви определението на районния съд за прекратяване на производството по делото е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба (в случая частната касационна жалба) и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбоподателят, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че обжалваното въззивно определение противоречи на задължителната практиката на ВКС. В изложението се сочи, че въззивното определение е постановено в нарушение на императивните разпоредби на чл. 126, ал. 1 ГПК и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, но тези оплаквания не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,