Определение № 1522 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2106/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дан Ерланд“ ЕООД - чрез процесуален представител адвокат, срещу решение № 161 от 11.03.2024 г., постановено по в. т. д. № 368/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 1170 от 26.10.2022 г. по т. д. № 658/2022 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Дан Ерланд“ ЕООД дължи на „Хоум Ню Хоум“ ЕООД сумата 26 000 евро (равностойност на 50 851.58 лв.), представляваща неустойка по т.3 от договор за покупко - продажба на недвижими имоти от 26.09.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 17.08.2021 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 47673/2021 г. на Софийски районен съд, и е осъдено „Дан Ерланд“ ЕООД да заплати на „Хоум Ню Хоум“ ЕООД разноски за заповедното производство в размер 2 577.03 лв. и за исковото производство в размер 3 629.43 лв. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно, поради което се иска неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с оплакване, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск като е обосновал дължимостта на неустойката с наличието на забава в снабдяването с акт обр.15, а в исковата молба е поискано установяване дължимост на неустойка поради забава в снабдяването на сградата с акт обр.16. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд относно предпоставките, с които страните са обвързали възникването на вземане/задължение за неустойка по т.3 от договора. Според касатора, в чл.3 страните са уговорили неустойка единствено за неспазване на крайния срок за завършване на строителството на обектите, не и за хипотезата на забавено изпълнение на задължението на изпълнителя за въвеждане на сградата в експлоатация, респ. за снабдяването й с акт обр.16. Като основание за неправилност на решението касаторът сочи и несъобразяването от въззивния съд на обективните пречки за своевременно изпълнение на задълженията му за въвеждане на сградата в експлоатация, дължащи се на бездействието на трето лице - монополист („ЧЕЗ Разпределение България“ АД) за извършване на реконструкция на ТП (трансформаторен пост) Александър Стамболийски 110 Б, както и на обявеното в процеса на изпълнение на договора извънредно положение, свързано със спиране и удължаване на срокове съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че: Въззивният съд неправилно е отъждествил две правни категории - „завършване на строителните работи“ и „издаване на Акт-образец15“, което е в противоречие с мотивите, изложени в решение № 162/18.11.2010 г. по т. д. № 998/2009 г. на II т. о.; Налице е противоречие с практиката на ВКС в частта, с която въззивният съд е анализирал въпроса относно причинно - следствената връзка между направеното възражение от ответника „Дан Ерланд“ ЕООД за невъзможност да изпълни договора в срок поради факта, че по договора с монополист „ЧЕЗ Разпределение България“ АД не изпълнява своите задължения за преоборудване на ТП Александър Стамболийски 110 Б в сроковете, които са определени в ДПЕРМ № [ЕГН] SAP № IB-31-18-2063 от 21.06.2018 г., в която насока са мотивите към решение № 217/04.04.2024 г. по гр. д. № 1269/2023 г. на III г. о.; Въззивният съд се е произнесъл неправилно по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като е игнорирал влиянието на изпълнението на задълженията по основното правоотношение между ищеца и „Дан Ерланд“ ЕООД от развитието на правоотношението между присъединеното към ЕРМ лице („Дан Ерланд“ ЕООД) и електроразпределителното дружество, което е само едно и действа в условията на фактически монопол, а именно: „Какво е правното значение на факта на неизпълнение на задължението на трето лице - монополист, когато точното изпълнение на това правоотношение е условие за точното (включително и в срок) изпълнение на задълженията от страна на възложителя по основното правоотношение; Неизпълнението на задълженията на трето лице - монополист по друг договор, различен от този с възложителя, след като поставя изпълнителя във фактическа невъзможност да изпълни своите задължения по основния договор, може ли да обоснове обективна невъзможност за изпълнение, подобно на „форс мажор“, доколкото развитието на правоотношението с монополиста е непредвидимо като качество и срок и не зависи от волята на страната, която е в договорни правоотношения с монополиста“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Хоум Ню Хоум“ ЕООД - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по т. д. № 658/2022 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Хоум Ню Хоум“ ЕООД против „Дан Ерланд“ ЕООД установителен иск за съществуване на вземане на сумата 26 000 евро с левова равностойност 50 851.58 лв., ведно със законната лихва от 17.08.2021 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 47673/2021 г. на Софийски районен съд. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, че вземането произтича от сключен с ответното дружество договор за покупко - продажба на недвижими имоти от 26.09.2019 г. и представлява неустойка по чл.3 от договора, дължима от ответника поради неспазване на уговорения в чл.3 краен срок за строителство и въвеждане на сградата в експлоатация. Посочил е, че с оглед продължителността на допуснатата от ответника забава неустойката се дължи в предвидения от страните максимален размер - 10 % от продажната цена, възлизащ на 26 000 евро. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с възражения, че забавата за въвеждане на сградата в експлоатация с разрешение за ползване се дължи на поставени от общинската администрация изисквания, препятствали присъединяването на сградата към електроразпределителната мрежа - необходимост от въвеждане в експлоатация на реконструиран трансформаторен пост „Александър Стамболийски 110 Б“, собственост на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, чиято мощност е следвало да бъде увеличена. Поради обстоятелството, че реконструкцията на трансформаторния пост е в правната сфера на собственика, ответникът предприел с грижата на добрия търговец съответните действия по изготвяне и съгласуване на проект за реконструкцията, но нямал възможност да въздейства върху процеса на изпълнението й и да осигури приключване на преустройството преди крайния срок за въвеждане на сградата в експлоатация. Първоинстанционният съд е уважил иска, след като е приел, че е налице твърдяната от ищеца забава, по повод на която страните са уговорили неустойка в клаузата на чл.3 от договора за покупко - продажба. Възражението на ответника за наличие на обстоятелства, квалифицирани като непреодолима сила по смисъла на чл.306, ал.2 ТЗ, е преценено като неоснователно с мотив, че ответникът е знаел за съществуващите проблеми и необходимост от преоборудване на трансформаторния пост преди сключване на договора с ищеца и е могъл, съответно е трябвало да предвиди, евентуалната забава в приключване на реконструкцията на трафопоста, която ще доведе и до забава в присъединяването на новопостроената сграда към електроразпределителната мрежа. Сезиран с въззивна жалба от ответника, Апелативен съд - София е потвърдил решението на първата инстанция, достигайки до собствени изводи за основателност на иска по чл. 422 ГПК. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че между ищеца „Хоум Ню Хоум“ ЕООД и ответника „Дан Ерланд“ ООД е сключен договор за покупко - продажба на недвижими имоти от 26.09.2019 г., обективиран в нотариален акт № 6, том 2, дело № 179/2019 г., за обекти апартамент 16, апартамент № 17, подземно парко място № 3 и подземно парко място № 4 в сграда, изградена в груб строеж, намираща се в [населено място], район „Възраждане“, при уговорена продажна цена 260 000 евро, част от която - 234 000 евро, е заплатена от ищеца - купувач. В клаузата на чл. 3 на договора е предвидено задължение за ответника - продавач да завърши строителните работи в сградата, в която се намират обектите на продажба, в срок до 31.12.2019 г. и да въведе сградата в експлоатация с разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане в експлоатация в срок до 31.03.2020 г., но не по-късно от 180 дни от заверяване на акт образец 15 за сградата; Крайният срок ще се счита спазен, ако до изтичането му е подписан акт обр.15 и са входирани документи за издаване на разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане в експлоатация. В чл. 3 на договора страните са уговорили, че при неспазване на крайния срок за завършване на строителството на имотите, което не се дължи на форсмажорни обстоятелства, удостоверени със сертификат или справка от НИМХ - БАН, продавачът дължи неустойка в размер на 0.1 % от платената до този момент цена за всеки ден забава, но не повече от 10 % от общата продажна цена. На 18.01.2021 г. е съставен и подписан констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (акт обр.15). При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че с клаузата на чл.3 от договора ответникът е поел едновременно задължения да завърши строителните работи в сградата, в която се намира подадените на ищеца обекти, в срок до 31.12.2019 г., удължен със 180 дни до датата 28.06.2020 г., и да въведе сградата в експлоатация с разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане в експлоатация в срок до31.03.2020 г., удължен със 180 дни до 28.09.2020 г. Доколкото завършването на строителните работи е констатирано с акт обр.15 на 18.01.2021 г., ответникът е допуснал забава при изпълнение на първото си задължение с 214 дни, което е довело до забава и на второто задължение, като с оглед постигнатата в чл.3 уговорка от факта на забавата за ищеца е възникнало вземане за неустойка в размер на сумата 26 000 евро (10 % от продажната цена по договора). Въззивният съд е изразил съгласие с извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника, че забавеното изпълнение на договора се дължи на външни за неговото поведение причини, свързани с преобразуването и реконструкцията на трансформаторния пост. Неоснователността на възражението е мотивирана със съображения, че сочените от ответника причини нямат отношение към завършването на строителството на сградата, тъй като трансформаторният пост не е част от нея, а са относими към въвеждането на сградата в експлоатация и не могат да освободят ответника от отговорност за забавата, с проявлението на която страните са обвързали пораждането на вземането за неустойка. Становището на настоящия състав на ВКС по поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение е следното: Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В съобразителната част на тълкувателното решение (т. 1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос. Извън хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, касационно обжалване се допуска и на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2 ГПК - когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, както и когато решението е очевидно неправилно. При обосноваване на приложното поле на касационното обжалване касаторът се е позовал на недопустимост на обжалваното решение, излагайки доводи, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск като е приел, че уговорената в чл.3 на договора неустойка се дължи за забава в снабдяването на сградата с акт образец 15, а в исковата молба ищецът е твърдял, че неустойката е уговорена и се дължи за забава в снабдяването на сградата с акт обр.16 (разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация). Поддържаните доводи не насочват към вероятност въззивното решение да е недопустимо, а съставляват оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд относно съдържанието на договорната клауза на чл.3, с която страните са уговорили неустойка за забава, и задължението, за чието неизпълнение в срок е предвидена неустойка. В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността (в т. ч. и обосноваността) на изводите, до които е достигнал въззивният съд при осъществяване на решаващата си дейност като инстанция по съществото на спора, поради което евентуалните грешки на въззивния съд при възприемане на съдържанието на посочената договорна клауза не могат да бъдат констатирани в производството по чл.288 ГПК и да послужат като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С исковата молба ищецът е поискал от съда да признае за установено съществуването на парично вземане за неустойка, уговорена в клаузата на чл.3 от сключения с ответника договор за покупко - продажба, релевирайки като основание за възникване на вземането за неустойка неспазването на уговорените в чл.3 срокове за изпълнение на договора. Първоинстанционният съд е признал за съществуващо вземане за неустойка по чл.3 от договора, т. е. вземането, предмет на установяване с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК, а въззивният съд е потвърдил така постановеното решение, което изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по иск, различен от предявения с исковата молба. Поради изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с цел проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС в цитирани решения по чл.290 ГПК, но без да посочи конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, чието разрешаване от въззивния съд влиза в противоречие с практиката на ВКС. Твърденията, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката в решение по т. д. № 998/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., като неправилно е отъждествил „завършване на строителните работи“ на „издаване на акт обр. 15“, както и че съществува противоречие с мотивите към решение по гр. д. № 1269/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., в частта, с която въззивният съд е анализирал причинно - следствената връзка между възражението за невъзможност договорът за покупко - продажба да бъде изпълнен в срок и неизпълнението на задълженията на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД за преоборудване на трансформаторния пост, предполагат служебно извеждане и формулиране на значимите за изхода на делото правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от касационната инстанция, което е недопустимо съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като формулираните във връзка с него два въпроса не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд и за изхода по делото. Решаващ за изхода на спора е изводът на въззивния съд, че ответникът - сега касатор, дължи уговорената в договорната клауза на чл.3 неустойка поради неизпълнение на поетото задължение да завърши окончателно сградата в уговорените за това срокове. Въззивният съд не е формирал извод, че забавата се дължи на поведението на трето за договорното правоотношение лице („монополист“ според съдържанието на поставените въпроси). Поведението на електроразпределителното дружество „ЧЕЗ Разпределение България“ АД във връзка с преобразуването на трансформаторния пост е счетено от въззивния съд за неотносимо към изпълнението на задълженията на ответника за завършване на строителството на сградата, а съответно и за спазване на релевантния за дължимостта на неустойката срок. С оглед мотивите към обжалваното решение поставените въпроси не могат да се счетат за обуславящи по отношение на постановения с обжалваното решение правен резултат и касационно обжалване на въззивното решение по повод на тях не може да се допусне. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е бланкетното позоваване от страна на касатора на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка дали въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 368/2023 г. на Апелативен съд - София. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация поисканите с отговора на касационната жалба разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 4 246.31 лв. - платено по банков път адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 13.08.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,