Определение № 437 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 594/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 29204 от 20.12.2023 г. на Прокуратура на Република България, представлявана от и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, чрез юрисконсулт С. П., и касационна жалба вх. № 2296/30.01.2024 г. на А. Н. М., [населено място], чрез адвокат Г. Х., срещу въззивно решение № 1422 от 07.12.2023 г. по в. гр. д. № 2471/2023 г. на Апелативен съд – София. В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на РБ се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Неназначаването на аутопсия представлява ли противоправно бездействие, когато прокурорът за целите на разкриване на обективната истина не е бил длъжен да го направи с оглед на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, предл. второ НК, вр. чл. 342, ал. 1, предл. трето НК, вр. чл. 20, ал. 2, изр. второ, чл. 25, ал. 1 и чл. 119, ал. 4 ЗДвП и причинителят на ПТП е установен и осъден, а аутопсията е поискана от наследниците с лични мотиви за установяване на причината за настъпилата смърт; 2. Може ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, с решението си да промени служебно правната квалификация на предявения иск, дадена от първоинстанционния съд, и да постанови решение, без да е дал указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства с оглед на променената от съда правна квалификация като се произнесе по служебно променената правна квалификация, за която страните разбират с решението на въззивния съд; 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. М. се поддържа основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: „1. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи с в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. обстоятелства и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; 3. В случай като процесния, в който, след като ищецът е изискал изрично от разследващия орган и прокуратурата да предприемат конкретни действия и да бъде извършена аутопсия на майка му, но прокуратурата е бездействала, не е изпълнила искането ми и не е предприела никакви други действия за установяване причината на смъртта, като с това е възпрепятствала установяването на причината за леталния изход, а от там това е довело до невъзможност за доказване на причинната връзка на смъртта с ПТП, може ли да се приеме, че в този случай вредите са обичайни по вид, обем и интензитет на обичайните вреди, при сблъсък с несправедливо развил се процес.“ Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 3774/10.07.2023 г. по гр. д. № 14656/2021 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Н. М. на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 2, ал. 1 КЗПЧОС сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради бездействие по ДП № 496/2017 г. по описа на РУ на МВР В. и прок. пр. № 865/2018 г. по описа на ОП-Пазарджик, изразяващо се в неефективно разследване, довело до неразкриване на лицето, отговорно за смъртта на Е. М., и е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата до 30 000 лева. Постановено е друго, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Н. М. на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС 10 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушено право на справедлив съдебен процес по НОХД № 643/2019 г. по описа на ОС-Пазарджик, ведно със законната лихва, считано от 10.03.2021 г. до окончателното изплащане на главницата, като предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 10 000 лева до 30 000 лева, частично претендирана от 150 000 лева, е отхвърлен като неоснователен. В останалата част решението е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът А. М. е син на Е. М., починала на 28.09.2017 г. Преди смъртта си - на 19.08.2017 г., М. е претърпяла ПТП. По делото са приложени ДП № 496/2017 г. и НОХД №643/2019 г. на ОС-Пазарджик, от които се установява, че е образувано наказателно производство за разследване на процесното ПТП. Производството е започнало в деня на инцидента, като е разпитан водачът на МПС, причинил ПТП. На 02.10.2017 г. наследниците на М. са уведомили разследващия полицай, че пострадалата е починала. С молба от 01.12.2017 г. А. М. е уведомил разследващата прокуратура за смъртта на майка си, като е представил съответните доказателства и е поискал назначаване на СМЕ за установяване причината за настъпилия летален изход. От писмените доказателства по наказателното производство е установено, че жената е починала в дома си, причината за смъртта не е установена с аутопсия и предшестващо смъртта е имала травма на черепа, фрактура на подбедрицата, травматичен шок. Посочено е, че смъртта е настъпила от заболяване и е установена от личния лекар. От медицинската документация е установено, че в периода от 20.08.2017 г. до 05.09.2017 г. М. е получила болнично лечение, като съобразно заключението на медицинските експертизи, е налице причинна връзка между ПТП и настъпилата смърт на пострадалата. Медицинският експерт е посочил, че М. е претърпяла контузия на главата, с разстройство на здравето, опасно за живота, травматичен шок и изпадане в безсъзнателно състояние, счупване на дясна подбедрица. Въз основа на доказателствата в досъдебното производство, наблюдаващият прокурор е приел наличие на причинна връзка между ПТП и смъртта на М., като е повдигнато обвинение за причинена смърт по непредпазливост, а обвинителният акт е внесен в съда на 03.10.2019 г. По образуваното наказателно дело, като частен обвинител, е конституиран и настоящият ищец – А. М.. Въззивният съд е назначил нова КСМАТЕ, според което няма категорични доказателства за причинната връзка между ПТП и настъпилата смърт на майката на ищеца. Вещите лица са посочили, че тя може е да починала и от друго, например заболяване, че не е извършена аутопсия и причината за смъртта не е установена с категоричност. С присъда от 21.10.2020 г., потвърдена с решение по внохд № 620/2020 г. на АС-Пловдив, водачът на МПС, участник в процесното ПТП, Ц. Н. е признат за виновен за това, че на 19.08.2017 г. е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил на пешеходката Е. М. комплексна средна телесна повреда, като е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за причиняване на смърт по непредпазливост. Въззивният съд е приел за установено, че наследниците на починалата са представили молба от 14.08.2018 г. за завеждане на щета за имуществени и неимуществени вреди от смъртта на наследодателката си до ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“, с претендирана сума от 150 000 лева – обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Е. М., вследствие на ПТП. Застрахователно обезщетение не е заплатено, а образуваното исково производство е прекратено, поради оттегляне на исковете на наследниците на М.. Събрани са свидетелски показания на Н. М., в които се посочва, че А. М. е бил неудовлетворен от присъдата по воденото наказателно производство в нейната оправдателна част. Обвинявал държавата за несвършената работа. От заключението на медицинската експертиза въззивният съд е приел, че патологоанатомична аутопсия се извършва на лица, починали в здравни заведения. Според стандарта аутопсионната диагностика на починали от естествена смърт у дома се извършва в клиниките по съдебна медицина, но стандарт за съдебна медицина у нас не е одобрен. При съмнение за насилствена смърт се уведомяват органите на МВР, които назначават съдебномедицинска аутопсия. Една от хипотезите, при които е налице законово задължение за извършване на аутопсия, е насилствена смърт или съмнение от насилствена смърт. При смърт у дома се събират сведения за лицето, разпитват се близките за неговото състояние, лекарят се запознава с медицинска документация и т.н. Вещото лице е допълнило, че при починалата М. липсват данни за проследяване на нейното здравословно състояние от момента на изписване от болничното заведение до смъртта й. Аутопсията е начинът за установяване на танатогенезата и основната и непосредствената причина за смъртта. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 49, вр. § 6 ЕКЗПЧОС, доколкото ищецът навежда твърдения за бездействие на ответника в изпълнение на законовите си задължения, което е довело до несъбиране на нужните доказателства в рамките на воденото наказателно производство, не е обезпечено разкриването на обективната истина и не е установена смъртта на Е. М., от което ищецът е претърпял неимуществени вреди. Те се дължат на факта на неупражняване в цялост на правомощията на прокуратурата като разследващ орган и носещ доказателствената тежест по повдигнатото обвинение, които са се отразили и на реализацията на гражданските права на ищеца – относно застрахователното обезщетение. Съдът е приел, че твърденията на ищеца за липса на проведен справедлив процес, от което търпи неимуществени вреди и невъзможност да упражни свои граждански права, следва да се подведат под нормата на § 6 ЕКЗПЧОС, а не сочената от ищеца - § 2 ЕКЗПЧОС. Като неоснователни са приети възраженията на ответника за недопустимост на производството поради липса на активна и пасивна процесуална легитимация. Съдът е посочил, че ищецът не претендира чужди права – такива на починалата си майка, нито обезщетение за нейната смърт или изпълнение на задължения, касаещи застраховател или делинквент. Съгласно чл. 13, ал. 1 НПК съдът, прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина. Според чл. 103, ал. 1 НПК тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора и разследващите органи. Съобразно чл. 144, ал. 1 и ал. 2 НПК, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза, като експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно причината на смъртта, а според чл. 157, ал. 3 НПК изравяне на труп се допуска по нареждане на съда или на прокурора в присъствието на вещо лице - съдебномедицински експерт. Съгласно чл. 11 от Наредба № 2/2011 г. за условията и реда за извършване на съдебномедицинските експертизи СМЕ на човешки трупове и трупни части се извършва за установяване на причината за смъртта, причинната връзка между телесната повреда и настъпилата смърт. СМЕ за установяване на причината за смъртта се извършва при насилствена смърт и съмнение за насилствена смърт. Съгласно чл. 98 от Закона за здравето на лицата, починали в лечебно заведение, се извършва патологоанатомична аутопсия след уведомяване на родител, пълнолетно дете, съпруг, брат или сестра. Патологоанатомична аутопсия на лица, починали извън лечебно заведение, може да се извърши по искане на лекаря, който е констатирал смъртта, или по искане на близките на починалия. Тя не се извършва, когато трупът подлежи на съдебномедицинска експертиза. Съгласно чл. 19 от Наредба № 2/2011 г. за здравните изисквания за гробищните паркове погребването на покойници се извършва най-рано 24 часа след установяване на смъртта и получаване на препис-извлечение от акта за смърт, а след изтичане на 48 часа от настъпване на смъртта погребване се разрешава при условие, че се вземат мерки за запазване и съхранение в специализирана хладилна камера или консервация на трупа съгласно изискванията на БДС за погребални услуги. Съдът е посочил, че Прокуратурата на РБ е процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска по чл. 49 ЗЗД с оглед ръководната й функция в досъдебното производство и разпределената й тежест да докаже повдигнатото обвинение в съдебната част от производството. Възложените функции по повдигане и поддържане на обвинение за извършване на престъпление от общ характер и по доказване на повдигнатото обвинение обуславят нейната отговорност като възложител на работата на съответните разследващи прокурори при нарушаване на изпълнението на тези функции и причиняване на вреди на граждани. Направен е извод, че разследващите прокурори са допуснали нарушение на правомощието си да разследват и да събират доказателства за установяване на обективната истина по отношение на смъртта на майката на ищеца. Прието е, че първоначално са събрани доказателства, които формално установяват тази причина, но същите обективно не са били достатъчни. Съответният прокурор не е съобразил, че вещото лице, което е изготвило СМЕ, не е запознато в цялост с медицинската документация на починалата, поради което неговото заключение не е изготвено въз основа на всички събрани доказателства. Нещо повече – видно от законовата уредба единственият способ, даващ гаранции за реалното установяване на причината за смъртта на едно лице и причинната връзка между увреждания и смърт, е експертизата на труп, която не е поискана от разследващите органи и не е извършена в нито една от фазите на наказателното производство. Посочено е, че органите на ответника не са изпълнили задължението си за назначаване или искане на експертиза за установяване на причините за смъртта съгласно чл. 144 НПК. Правото на роднините на починалата да поискат извършването на патологоанатомична аутопсия или правото на ищеца като частен обвинител в съдебната фаза на наказателното производство да поиска събиране на доказателства в подкрепа на обвинението, не освобождава ответника от неговото задължение да събере относимите доказателства. С оглед изложеното съдът е приел, че органи на ответника са имали противоправно поведение, което е в пряка причинна връзка с настъпилата вреда върху ищеца, изразяваща се в чувството за неудовлетвореност, несигурност, чувство за ненаказано престъпление и за ненамерена справедливост в наказателния процес. Върху прокуратурата следва да се възложи и отговорността за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца от невъзможността да получи застрахователно обезщетение за смъртта на своята майка в резултат на ПТП. Прието е, че обезщетението се дължи за накърненото чувство за несправедливост на ищеца от отречената без основание възможност да претендира такова обезщетение. Съгласно чл. 6 КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения има право на справедливо разглеждане на делото. Съобразно практиката на ВКС при преценка дали едно наказателно производство поражда спор за граждански права по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, терминът „при определяне на неговите граждански права” следва да обхване всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството. Ето защо липсата на справедлив процес, развил се в рамките на наказателното производство против водача на МПС, увредил Е. М., има значение за упражняване на граждански права от страна на настоящия ищец. Като краен изход на спора, с оглед установеното наличие на предпоставките по чл. 49 ЗЗД, е приет за справедлив размер на дължимото обезщетение от 10 000 лева. При определянето му въззивният съд е взел предвид, че чувството за непостигната справедливост, неудовлетвореност, невъзприемане на изхода от наказателното дело, чувството за ненаказаност за смъртта на майката, не надхвърлят обичайните вреди при сблъсък с несправедливо развил се съдебен процес, като всички тези негативни емоции са съобразени и с факта, че ищецът е имал възможност за активност за установяване на обективната истина, която възможност не е пълноценно упражнена. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По първия въпрос не е налице соченото от Прокуратурата на Република България основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така поставеният въпрос касае пряко съществото на спора. Въззивния съд е приел поведението на разследващия прокурор за противоправно, тъй като е нарушена процесуалната норма на чл. 144 НПК, според която съдът или органът на досъдебното производство е длъжен да назначи експертиза, когато съществуват съмнения относно причината за смъртта на пострадало от престъпление лице. Посочено е, че с бездействието на служители на ответника са нарушени множество процесуални разпоредби /чл. 13, чл. 103, чл. 144, чл. 157, чл. 196 и чл. 197 НПК/, предвиждащи осъществяването на активни действия от прокурорите по упражняване на техните законови функции, което е довело до необезпечаване на наказателното производство с доказателства, необходими за разкриване на обективната истина. Не следва да се да се допуска касационно обжалване и по втория и третия въпроси от изложението към касационната жалба на Прокуратурата на РБ. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. С оглед релевираните в жалбата оплаквания той трябва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е дал отговор на спорните въпроси. Следва да се посочи, че съдът не е обвързан от поддържаната от ищеца правна квалификация, а я определя съобразно фактите в исковата молба. Съгласно т. 2 от ТК № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Той обаче служебно може да промени правната квалификация, като приложи императивна материалноправна норма, дори когато нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В конкретния случай промяната на правната квалификация не е обусловила необходимост от даване на нови указания на страните относно подлежащите на доказване релевантни факти и разпределението на доказателствената тежест, с оглед ангажиране на съответни нови доказателства, поради което тази промяна е извършена от въззивния съд с въззивното решение в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС. Не следва да се допуска касационното обжалване и по поставените от А. М. въпроси. По първия и втория от тях - относно приложението на принципа на справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е налице константна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Според ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС, в която са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случая са видът и механизмът на извършване на увреждането, продължителността и интензивността на притесненията от неизпълненото оправдано очакване за справедлив наказателен процес, сериозното накърняване на чувството за справедливост у ищеца, с оглед оправдателната присъда на другия участник в ПТП то за убийство по непредпазливост, невъзможността поради неразкриване на обективната истина в наказателния процес ищецът да реализира гражданските си права на парично обезщетение срещу делинквента и застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ с оглед задължителността на оправдателната присъда на гражданския съд по смисъла на чл. 300 ГПК, което е станало основание за засилено чувство за несправедливост. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Последният, формулиран от А. М. въпрос, отново не предпоставя допускане на касационно обжалване. Той е свързан с несъгласието на касатора с размера на присъденото му обезщетение, тъй като в установената съдебна практика липсвало критерии за определяне на обичайните по вид, обем и интензитет вреди от несправедливо развил се съдебен процес. Както бе посочено в отговора към първите два въпроса, определеният размер на дължимото обезщетение е съобразен с конкретните обективно съществуващи обстоятелства и по изведените в съдебната практика критерии. Въззивният съд е приел за установена причинната връзка между претърпени от ищеца вреди и посоченото бездействие на прокуратурата по образуваното наказателно производство, както и факът, че пострадалият е имал негативни преживявания от това в рамките на обичайните вреди. В случай че ищецът твърди вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и при условията на пълно главно доказване да ги докаже. Съдът е отчел, че ищецът е имал възможност за активност за установяване на обективната истина, която възможност не е пълноценно упражнена, поради което не е счел, че претърпените от него вреди превишават обичайните при сблъсък с несправедливо развил се наказателен процес. Ето защо така поставеният въпрос не обуславя допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора А. М. с доводи за допуснато нарушение на материалния закон при приложението на чл. 52 ЗЗД и необоснованост поради несъгласие с фактическите констатации на въззивния съд. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, разноските следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.