Определение № 3922 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 827/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Б.“ ООД, представлявано от управителя В. К., чрез адвокат М. З., срещу въззивно решение № 1130 от 11.11.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд, по въззивно гр.д. № 1092/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Г. М. Ц., чрез адвокат В. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, е отхвърлил искането на “Б.“ ООД по чл. 362, ал. 2 ГПК за обезсилване на решение № 951 от 28.06.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 3621/2021 г., с което, на осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, са обявени за окончателни сключени между търговското дружество, като продавач и Г. Ц., като купувач, предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 16.10.2017 г. и от 18.09.2018 г., поради неплащане в срок на продажната цена от купувача. За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че между страните са сключени два предварителни договора за покупко-продажба на недвижими имоти от 16.10.2017 г. и от 18.09.2018 г., с които дружеството, като продавач, е обещало да продаде на Г. Ц., като купувач, апартамент и две паркоместа (идеални части от подземен гараж в сградата) в жилищна сграда. Купувачът е предявил срещу продавача иск за обявяване на предварителните договори за окончателни и с влязло в сила решение това е сторено, като съдът задължил купувача да заплати остатъка от цената на имотите в двуседмичен срок от влизане на решението в сила (левовата равностойност на сумата от 120 388,07 евро). Решението е влязло в сила на 26.05.2023 г. Съдът установил, че на 08.06.2023 г., в 11:14:18 ч., по банкова сметка на продавача е преведена сумата от 235 460 лв., представляваща левова равностойност на 120 388,07 евро, с основание на превода: „прод. Ап. Б5/ПМ20/ПМ42, съд. решение 951/28.06.2022 г. САС дело 3261/2021 г.“ След постъпване на сумата по сметката на търговеца, последният е върнал същата, с посочено основание на превода: „погрешно преведена сума, без никакво правно основание“. На същата дата, в 15:59:45 ч., след връщане на сумата, купувачът отново е наредил превод по сметка в евро на ответника, със същото основание за извършването му. Преводът е постъпил по евровата сметка на дружеството на 09.06.2023 г.. На същата дата Г. Ц. е закрил банковата си сметка в Банка “Д.“ ЕАД, от която е извършил превода. Наред с горното, въззивната инстанция установила, че са налице многократни опити на търговското дружество да върне получената сума, но всички те са неуспешни, поради невъзможност от извършването им. При така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд достигнал до извод, че е налице изпълнение на задължението на купувача да заплати остатъка от продажната цена по договора, обявен за окончателен, в двуседмичния срок по чл. 362, ал. 1 ГПК (последният ден, от който е 09.06.2023 г.). Сметката на кредитора е заверена с дължимата от купувача сума и обстоятелството, че съдът в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е указал начина на плащане на продажната цена и банковата сметка, по която тя трябва да се плати, не води до неточно изпълнение на купувача; интересът на кредитора е да получи продажната цена, който интерес е удовлетворен в срок от длъжника. Съдът изяснил, че е правно релевантно дали кредиторът е титуляр на банковата сметка, по която е постъпила определената с решението по чл. 19, ал. 3 ГПК сума, дължима от купувача, както и, че последната е заверена с наредената по банков път сума. Изложил съображения, че няма съмнение относно основанието за превода на сумата. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, със следните въпроси: длъжен ли е въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси посочени в становищата на страните – твърди е противоречие на въззивното решение с ППВС № 1 от 13.07.1953 г. по гр.д. № 1/1953 г. на ВС; длъжен ли е съдът да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало, като не допуска разглеждането и произнасянето по въпроси, вкл. и с аргументи, които не са поставени от страните в процеса и не са в приложение на императивна материалноправна норма; трябва ли той да осигури равенството на страните в процеса и длъжен ли е със своите действия да не поставя страните в положение на процесуална изненада; длъжен ли е въззивният съд (съдът) да не обосновава решението си с въпроси и аргументи, които не са въведени от страните в процеса, с което препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да изложат своите аргументи срещу това – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 42 от 03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г., I т. о. на ВКС, решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г., I г. о. на ВКС и решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г., IV г. о. на ВКС. Съставът на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора основание. Въпросите биха могли да са от значение за всяко исково производство, но е нужно да се прецени относимостта им към предмета на обжалваното въззивно решение - с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и в рамките на конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси (в този смисъл позоваването на - ППВС № 1/53 г. е не съвсем коректно; настоящият спор се развива при действието на ГПК от 2007 г., в който са предвидени преклузии, а второинстанционното производство е организирано като ограничен въззив). Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения за засилено служебно начало, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролноотменително, което значи, че съставът на ВКС е ограничен в своята проверка до конкретните касационни доводи. На следващо място, ако действително въззивният съд е пропуснал да обсъди довод, възражение и обстоятелство, касационният състав трябва да прецени дали те са релевантни, включени в предмета на ограничения въззив по правилата на чл. 269 ГПК, а на следващо място – и от значение за резултата по делото, като биха обусловили друг резултат, а именно обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. По това касационно дело касаторът излага твърдения за необсъдени обстоятелства в т. 2 от касационната жалба, имащи отношение към решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, което е влязло в сила. На практика, страната продължава да отказва да се съобрази с формираната сила на пресъдено нещо и недопустимо изисква от съд, в процедура по чл. 362, ал. 2 ГПК, да ревизира постановения по приключилия спор резултат. В т. 3 от касационната жалба се твърди, че въззивният съд не обсъдил посоченото във въззивната жалба, че сумата от 120 388,07 евро не е постъпила в сметката на „Б.“ ЕООД; че в решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не бил указан начин за плащане на сумата, а купувачът не е поискал от продавача да му посочи номер на сметка за изпълнение на плащането; че в платежните нареждания липсва основание за плащането. Тези твърдения са неверни. Изрично въззивният съд е взел отношение относно горните обстоятелства. Начинът, по който подрежда и мотивира своя съдебен акт е в съответствие с характера на въззивното производство – второ по ред по съществото на спора. Втората инстанция не дължи коментар дали дадено възражение във въззивната жалба относно релевантни факти и правни изводи на първата инстанция е основателно или не, а сам установява спорните и пред него факти и въз основа на тях сам достига до правни изводи. Оплакванията във въззивната жалба очертават предмета на произнасяне, който съгласно чл. 269 ГПК е ограничен до посоченото в правната норма. Следва да се посочи и, че цитираните пасажи от ПП на ВС № 1/1953 г., не само, че не сочат на противоречие с тълкуването на въззивния съд, но и касаят друга процесуална уредба на второинстанционното призводство, по отменен кодекс. Не е ясно в каква връзка са поставени правните въпроси, касаещи диспозитивното начало в гражданския процес. Нито в касационната жалба, нито в изложението, са посочени подобни процесуални действия на въззивния съд, с които той да излиза извън предмета на спора по чл. 362, ал. 2 ГПК. Напротив, касаторът е този, който неясно защо въвежда като част от аргументацията си в изложението към касационната жалба твърдения за факти, евентуално имащи значение за произнасянето по иска с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, което не е отонсимо към настоящото производство, а и е недопустимо съгласно чл. 299 ГПК. По същите съображения нямат отношение към настоящото дело доводите на касатора, че съдът дължи служебно да следи за нищожност на правните сделки или на отделни техни уговорки. Валиден или не, предварителният договор е обявен за окончателен с влязло в сила между насрещните страни решение, което е задължително за тях и за съдилищата в страната. Не е в правомощията на съда, в производството по чл. 36, ал. 2 ГПК, служебно да проверява валиден ли е предварителният договор. Съставът на ВКС не намира основание за допускане на касационното обжалване и в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. При така приетото и изричното искане от Г. Ц., касаторът следва да му заплати сторените в инстанцията разноски – плати адвокатски хонорар в размер на 8650 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът