Определение № 449 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1495/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. Н., чрез адв. Б. Л. от САК, срещу Решение № 3586/02.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 297/2022 г. по описа на СГС, ГО, III „Б“ въззивен състав, в частта, в която след частична отмяна на Решение № 20178229/30.08.2021 г., постановено по гр. д. № 65980/2016 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 82 с-в, като краен резултат е уважен предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД (праводател на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, а понастоящем „Обединена българска банка“ АД) срещу Р. С. Н. осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 121, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1902,46 евро, представляваща неплатеният остатък от изискуемата главница, формирана от неплатените погасителни вноски с падежи от 05.06.2015 г. до 15.11.2016 г. и предсрочно изискуемата главница по Договор за банков кредит от 07.06.2010 г. и Анекс № 1/16.08.2011 г., сключени с Б. С. Мучаков - кредитополучател, и Р. С. Н. – солидарен длъжник, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 18.11.2016 г., до окончателното ѝ заплащане. В законоустановения срок е подадена от „Обединена българска банка“ АД насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 121, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над сумата от 1902,46 евро до размера от 3167,75 евро, т.е. за разликата от 1265,29 евро, ведно с със законната лихва от подаване на исковата молба - 18.11.2016 г., до окончателното ѝ заплащане. Касаторът-ответник по предявения иск поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно – в обжалваната му част, тъй като служебно въззивният съд не е извършил проверка относно неравноправността на клаузите, съгласно които банката може едностранно да променя уговорената между страните по кредитното правоотношение ставка на дължимата възнаградителна лихва. В този смисъл, счита, че, макар и касаторът да е участвал като ответник в предходно исково производство (наред с главния длъжник), в което срещу главния длъжник предявените искове за реално изпълнение на породените по процесното кредитно правоотношение парични вземания са уважени, а срещу солидарния длъжник отхвърлени, поради което по отношение на ответниците като обикновени другари решението е задължително с оглед обвързващата сила на мотивите – арг. чл. 223, ал. 2 ГПК, незаконосъобразно въззивният съд – в противоречие със задължителната практика на С. относно точното тълкуване и прилагане на общностното право, не е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски креди и като краен резултат действителният размер на остатъчния дълг не е изчислен правилно. В случай че ВКС прецени, че възражението за недействителност на договора за кредит е преклудирано, иска да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по следните въпроси: 1. „Следва ли от чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, че националният съд е длъжен, когато е сезиран с иск по договор за потребителски кредит, в духа на изискването за ефективност, служебно да следи за реквизитите на договора за потребителски кредит, респективно за прилагането на санкциите, които държавите членки са предвидили по чл. 23 от същата, без възражение от страна на потребителя?“ и 2. „Същото ли е съдържанието на изискването за ефективност, като дадените тълкувания за последното по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори?“. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Дължи ли въззивният съд самостоятелна проверка на клаузите на договора за неравноправност и наличие на необходими реквизити по договор за потребителски кредит, въпреки обективните предели на силата на пресъдено нещо на предходно решение между същите страни за същия договор за кредит, когато едната страна е потребител и мотиви в този смисъл липсват в предходното решение?“ (по този процесуалноправен въпрос твърди противоречие с Решение на С. от 17.05.2022 г. по дело C-600/19, Ibercaja banco и Решение на С. от 17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 и C-831/19 - SPV P. 1503 and Banco di Desio e della Brianza and Others); 2. „При твърдения за плащане от страна на длъжника по договор за банков кредит, в който е налична клауза за служебно събиране от открита банкова сметка, как следва съдът да отнася едно към друго вземанията по двата договора - вземането по договора за кредит в полза на банката и вземането по договора за банкова сметка в полза на потребителя, и подлежат ли на изследване всички внасяния по договора за банкова сметка, когато се твърди плащане по договора за банков кредит за определен период, дори тези плащания да са извън периода, заявен от ищеца? Необходимо ли е в този случай, при иск от страна на кредитодателя, титулярят на договора за банкова сметка като ответник да прави възражение за прихващане с евентуално недължимо платено или да предявява отделен иск за изследване на тези вземания, като например насрещен осъдителен иск?“ (по тези материалноправни въпроси твърди противоречие с Решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г., ТК, I т. о. на ВКС; счита и, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото); 3. „Необходимо ли е въззивният съд да постанови своето решение по вътрешно убеждение и при изграждането на това вътрешно убеждение да вземе предвид всички факти и връзки между тях, както и опитните правила и логика при преценка на доказателствения материал?“ (по този процесуалноправен въпрос твърди противоречие с Решение № 43/04.09.2017 г. по гр. д. № 3143/2016 г., ГК, III г. о. на ВКС). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, предявена от ответника по предявения осъдителен иск, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (касаторът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което, макар и настоящото дело да е търговско, съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК то се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес; тъй като цената на иска (по главния иск) е над 5000 лв. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касационната жалба е допустима), в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че предявените парични вземания са породени от действителен Договор за кредит от 07.06.2010 г., сключен между банката и Б. Мучаков (кредитополучател), като по учреденото кредитно правоотношение ответницата е солидарен длъжник по смисъла на чл. 121 ЗЗД. Уговореният срокът на действие на процесния договор за банковия кредит е до 05.06.2017 г., като разсроченото главно парично задължение (усвоеният кредит), ведно с уговорената възнаградителна лихва е следвало да бъде върнат на 84 анюитетни месечни вноски, всяка от които в размер на 281,99 евро. Въззивният съд е изяснил, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК - в рамките на претендираните суми, като в този смисъл се е позовал на формираната по чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС - Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК и Решение № 142/30.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 2970/2018 г., I т. о. При тези принципни правни съображения Градският съд е приел, че вноските с ненастъпил падеж са обявени за предсрочно изискуеми с връчване на препис от исковата молба на ответника на 20.02.2017 г. Счел е, че с влязло в сила Решение № 3574/03.05.2016 г. по в. гр. д. № 6718/2015 г. по описа на СГС са уважени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430 ТЗ, предявени от Банката срещу Б. Мучаков по Договор за кредит от 07.06.2010 г., изменен и допълнен с Анекс 1/16.08.2011 г., за сумата от 12185,96 евро, представляваща непогасена главница по договора за банков кредит (считано от 05.03.2013 г.), чиято предсрочна изискуемост е настъпила, ведно със законната лихва за периода от 21.08.2013 г. до заплащане на вземането; сумата от 278,45 евро - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 24.06.2013 г.; сумата от 354,59 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 20.08.2013 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 35448/2013 г. на СРС, 54 състав. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу Р. С. Н. искове поради необявена предсрочна изискуемост. Въззивният съд е съобразил правната норма, уредена в чл. 297, ал. 1 ГПК, съгласно която влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища в Република България - между Банката и Б. Мучаков действат субективните предели на силата на присъдено нещо, а обективните предели обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право, а именно непогасен размер на главница по същия договор за кредит 12185.96 евро; 278,45 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 24.06.2013 г.; сумата от 354,59 евро - мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 05.03.2013 г. до 20.08.2013 г. Доколкото Б. М. и Р. Н. са обикновени другари в качеството им на солидарни длъжници, то решението е задължително с оглед обвързващата сила на мотивите - на основание чл. 223, ал. 2 ГПК. Градският съд, анализирайки фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнало основното заключение на приетата ССчЕ, е приел, че Б. М. в качеството му на кредитополучател е усвоил сума в размер на 15346,50 евро, като по счетоводни данни на банката дължимият размер на главницата към датата на исковата молба възлиза на сумата от 6043,33 евро; възнаградителната лихва за процесния период е 330,14 евро, а мораторната неустойка (наказателната лихва), изтекла за периода от 05.06.2015 г. до 16.11.2016 г., е 460,56 евро. По възражението на ответника в настоящото исково производство Р. Н., че всички вземания на Банката по процесния договор за кредит са изплатени, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4.3 от Договора за кредит за целите на изпълнението на договора кредитополучателят се задължава да открие и поддържа разплащателна сметка в Банката във валута, еднаква с валутата на кредита. При извършване на преводи от и към разплащателната сметка кредитополучателят дължи такси и комисионни съгласно действащата Тарифа на банката и Общите условия. Съгласно чл. 4.6 от договора кредитополучателят дава своето неотменимо съгласие и безусловно се съгласява Банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка с договора от всички негови сметки в Банката и/или да прихваща вземанията си срещу всякакви авоари на кредитополучателя при нея. При анализиране на изяснените чрез събраните по делото писмени доказателствени средства факти и при съобразяване на фактическите (доказателствените) изводи на приетите съдебни експертизи Градският съд е приел за установено, че плащанията по кредита са извършвани по банкова сметка за кредита и разплащателна банкова сметка на Б. М. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Ответницата е заплащала суми по разплащателна банкова сметка на кредитополучателя Б. Мучаков с посочено основание: „Договор за банков кредит от 2010 г. и Анекс № 1 от 16.08.2011 г.“ в периода от 21.12.2013 г. до 03.02.2017 г. - общо 26 платежни нареждания, от които относими плащания към процесния период са тези след 05.06.2015 г. (общият размер на извършените от Р. Н. плащания в периода от 05.06.2015 г. до 11.05.2017 г. възлиза на сумата от 4931,57 евро), като извършените от нея след подаване на исковата молба плащания са факт с правно значение, който е съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Като е взел предвид, че по делото са изслушани четири заключения на ССчЕ, предоставящи алтернативни варианти на размера на дълга по договора за кредит, въззивният съд е възприел комплексното заключение от в. л. Р. С. и В. С., което е отчело плащанията от ответницата в хода на процеса (на 30.11.2016 г. - 285,71 евро; на 03.01.2017 г. - 285,71 евро; на 03.02.2017 г. - 285,71 евро и превод от ЧСИ на 14.06.2017 г. - 815,17 евро), вследствие на което непогасено е останало единствено задължението за главница в размер на 5182,73 евро (лихвите били изцяло погасени). В алтернативен вариант, изготвен от в. л. С., ССчЕ е изяснила, че е налице надплащане по кредита в размер на 520,94 евро – в този вариант вещото лице е отчело плащането на ЧСИ от 04.11.2016 г., но не е взето предвид непогасените възнаградителни и наказателни лихви (мораторни неустойки). В алтернативен вариант при отчитане на плащанията от Б. Мучаков за периода от 2011 г. до 2013 г. със сумата от 1899,01 евро, която не е отнесена към процесния кредит, остатъкът от непогасената главница е в размер на 631,71 евро. При обсъждане на съдебните експертизи – съгласно изискванията на чл. 202 ГПК, въззивният съд не е възприел алтернативните варианти на експертизата в частите, в които те отчитат плащания на солидарните длъжници извън процесния период по договора за кредит, тъй като тези плащания не са предмет на спора. Банката е предявила осъдителен иск за парични притезания, индивидуализирани по основание, размер и конкретен период, като ищецът не твърди, че има неудовлетворени притезания извън този период, а същевременно ответникът е противопоставил на твърдението на ищеца правопогасяващо възражение за плащане на процесната сума, като не е направил възражение за прихващане в срока по чл. 131 ГПК, нито е предявил отделен иск, за да бъдат изследвани плащанията за период, извън процесния. От друга страна, въпросът за плащанията, извършени от Б. М. за периода от 2011 г. до 29.11.2013 г. е бил решен с влязло в сила Решение по гр.д. № 6718/2015 г. по описа на СГС, поради което този спор не може да бъде пререшаван или преразглеждан в настоящото дело. Въз основа на тези правни съображения Градският съд е приел за неотносими събраните по принудителен ред суми от Р. Н. в размер на 2035,83 лв. (1044,53 евро), разпределени и преведени на Банката. Преведената сума в размер на 1044,53 евро от ЧСИ Д. по изп. д. № 1135/2013 г. не е следвало да бъде зачитана като плащане по договора за кредит, тъй като тя е възстановена на Р. Н. чрез ЧСИ Д. въз основа на отхвърлителното решение от 03.05.2016 г. по в. гр. д. № 6718/2015 г. по описа на СГС. Постъпилата на 14.06.2017 г. от изп. д. № 1135/2013 по описа на ЧСИ Д. сума по договора за кредит представлявала сбор на доброволните плащания от Р. Н. от 09.03.2017 г, 28.03.2017 г., 24.04.2017 г., 11.05.2017 г. в общ размер на 1265,29 евро по запорирана от ЧСИ Д. по искане на взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД банкова сметка на кредитополучателя. Според комплексното заключение на ССчЕ общата сума на четирите превода не е отразена за погасяване на кредита, а когато сумата е върната от ЧСИ, банката е осчетоводила като погасени разноски по кредита и е отчела плащане от 815,17 евро (плащане от ЧСИ от 14.06.2017 г.) по процесния договор. Въз основа на тези факти въззивният съд е съобразил, че при отхвърляне на иска срещу Р. Н. – в предходното исково производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ответницата не отговаря за разноските, присъдени в тежест на Б. М., поради което извършените от нея плащания в размер на 1265,29 евро в качеството ѝ на солидарен длъжник трябва да бъдат отнесени за погасяване на процесния кредит. Именно при така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи Градският съд не е възприел вариантите на експертизите в частта, в която веднъж е приспадната сумата на доброволните плащания и втори път сумата, постъпила от ЧСИ, чийто първоизточник са горепосочените плащания от ответника, както и в частта, с която е намален дългът с върнатата сума на ответника в размер на 1044,53 евро. А вариантът по ССчЕ на в. л. В. С. не е бил възприет и тъй като не са взети предвид възнаградителните и наказателните лихви, начислени по договора за кредит. В този смисъл, при съобразяване на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, уреждащо поредността на погасяването на няколко задължения, породени от едно лихвоносно задължение, СГС е достигнал до правния извод, че исковете за възнаградителна и наказателна лихва (мораторна неустойка) подлежат на отхвърляне, а искът за заплащане на остатъчната главница е основателен за сумата в размер на 1902,46 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по втората група материални въпроси, тъй като те не са правни по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК – по същество с тях се твърди допуснато от въззивния съд нарушение на правилата на логическото мислене, което е довело до необоснованост на фактическия му извод за размера на остатъчната главница. Следователно, този касационен довод за неправилност на обжалваното решение може да се разглежда едва в производството по чл. 290 ГПК, а не при допускането му до касационно обжалване – при установяване на твърдените селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд подборно е изяснил защо възприема един от множеството варианти на заключенията, изготвени от четирите допуснати и приети ССчЕ, като е приложил нормативните правила, уреждащи поредността за погасяване на няколко задължения, възникнали по повод на едно лихвоносно задължение (арг. чл. 76, ал. 2 ЗЗД), поради което, в случай че той е допуснал твърдяната правна грешка – при установяване на конкретно проявените по делото правнорелевантни факти, тя може да бъде изправена едва при разглеждане на правния спор по същество – в производството по чл. 293 ГПК, а не по чл. 288 ГПК. Поради тези правни съображения този материален въпрос, който не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не отговаря и на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Правопогасителните способи и процесуалните средства за тяхното упражняване са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези способи, вкл. и поредността за погасяване на главни и акцесорни задължения при едно лихвоносно задължение (арг. чл. 76, ал. 2 ЗЗД), са ясни и непротиворечиви. Третият процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо не е взел предвид плащанията, извършени в предходен период (от 2011 г. до 29.11.2013 г.) – този въпрос е бил решен с влязло в сила Решение по гр. д. № 6718/2015 г. по описа на СГС, по което кредитополучателят (Б. Мучаков) и неговият солидарен длъжник (ответницата и в настоящото исково производство) са били обикновени другари, поради което с оглед на обвързващата сила на мотивите (арг. чл. 223, ал. 2 ГПК) така установените в предходния процес общи факти между тях не могат да бъдат пререшавани при разглеждане на настоящия правен спор. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по първия процесуалноправен въпрос, тъй като, макар и той да е формулиран абстрактно, не би обусловил изхода на правния спор, предмет на въззивното производство. Наистина, служебно въззивният съд не се е произнесъл по евентуалната неравноправност на клаузите в договора за банков кредит, респ. в анекса към него, свързани с правната възможност банката едностранно да промени насрещната парична престация (размера на възнаградителната лихва, която по своето правно естество представлява граждански плод - за ползване на заемен финансов ресурс през определен период), когато тези въпроси не са били предмет на съдебна преценка в предходно исково производство, в което със сила на пресъдено нещо е установено основанието и размера на породените от договора за банков кредит парични задължения. Това правомощие на съда е в съответствие с общностното право, уреждащо обществените отношения, които се пораждат между потребителите, от една страна, и продавачите и доставчиците на услуги, от друга, – неговият нормативен смисъл е изясняван както с посочените от касатора Решения на С., така и с известното на настоящия съдебен състав Определение на С. от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23. В конкретния казус, дори и въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, отговорът на този правен въпрос не би обусловил различен правен извод. Уговорената в процесния договор за банков кредит ставка на възнаградителната лихва възлиза на 10,46%, съгласно Анекс № 1/16.08.2011 г. към него – в размер на 8,45%, а от изяснените от приетите ССчЕ факти тази лихвена ставка в последващ период, вкл. и през процесния възлиза на 5,65% (С. + 2,55%). В този смисъл, дори и при служебно извършена преценка за евентуалната неравноправност на договорните клаузи, съобразно които банката е обезпечила за себе си субективното право без обективни обстоятелства (извън волята и контрола на страните) едностранно да променя размера на възнаградителната лихва по договора за банков кредит, да се установи, че тези уговорки са нищожни поради тяхната неравноправност, лихвената ставка, при която би следвало да се изчисли дължимата възнаградителна лихва, би била в размер на уговорената между страните в Анекс № 1/16.08.2011 г., която е значително по-висока от приложената от банката (5,65%). Поради тези правни съображения отговорът на този процесуалноправен въпрос не би обусловил различно правно разрешение по настоящия казус. Тъй като С. – в постановени от него решения и определения по преюдициални запитвания, неколкократно е давал на националните юрисдикции задължителни разяснения относно правилното тълкуване и приложение на общностното право по поставените от касатора въпроси, неговото искане за отправяне на преюдициално запитване от ВКС до С. – на основание чл. 267 ДФЕС, във вр. с чл. 629, ал. 3 ГПК, се явява неоснователно и трябва да бъде оставено без уважение. При недопускане на касационното обжалване по подадената от Р. С. Н. касационната жалба настоящият състав не дължи произнасяне по подадената от банката насрещна касационна жалба – арг. чл. 287, ал. 4 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд