Определение № 392 от 04.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. П., чрез адв. П. В., срещу въззивно решение №164 от 23.01.2015г., постановено по възз.гр.д. №3042/2014г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение №307/19.05.2014г. по гр.д. №1139/ 2011г. на Окръжен съд - Перник. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Н. С. П. срещу [фирма] - София, искове за прогласяване нищожността на договор за ипотека върху недвижим имот собственост на ищцата, учредена за обезпечение на задължението на кредитополучателя К. Р. П. /неин син/ по договор за банков кредит. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и се моли за неговата отмяна. В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Поставени са множество въпроси, които обобщени и уточнени от състава на съда /съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/ се свеждат до следното: 1/ допустимо ли е договорът за ипотека да препраща към договора за кредит по отношение на елементи от задължителното му съдържание /напр. - падежа на вземането/, в случаите, когато ипотекираният имот е собственост на трети задължени лица – ипотекарни длъжници; 2/когато страната по делото се позовава на неяснота на уговорките в договора, длъжен ли е съдът да приложи правилата на тълкуването, за да издири и изясни действителната обща воля на страните, вложена в съглашението, съгласно чл.20 ЗЗД; 3/ длъжен ли е съдът при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила; 4/ посочването на две възнаградителни лихви в договора за ипотека, както и че той обезпечава частично вземане, води ли до неговата недействителност, съгласно чл.170 ЗЗД; 5/ какво е необходимото съдържание на пълномощното за сключване на договор за ипотека, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя; 6/ кога е налице неизвестност за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл.170 ЗЗД; 7/промяната в задължителните реквизити на обезпеченото вземане – основание и падеж, води ли до възникването на ново вземане и обезпечава ли се то от сключения преди промените договор за ипотека; 8/ кога е налице тъждество между описаното в ипотечния акт вземане и това по договора за кредит; 9/ как се определят правното естество, характера, същността и класификацията на един договор; 10/ релевантна ли е целта, за която се отпуска сумата по кредита, за съществуването на самия договор; 11/ има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; да анализира в съвкупност доказателствата по делото и да приложи правилно закона; 12/ за разпределението на отговорността за разноски при присъждането им, в случаите на разгледани обективно съединени искове. Ответната страна [фирма] - София, представлявана от юрисконсулт Д. У., в представен писмен отговор излага становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. По основанията за допускане на касационно обжалване, релевирани от Н. П., Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по спор за действителността на договор за ипотека от 02.07.2007г., сключен между кредитора [фирма] - София, от една страна, и от друга страна, К. Р. П., действащ лично като кредитополучател и като пълномощник на ипотекарните длъжници Р. К. П. /негов баща, починал в хода на процеса/ и Н. С. П. / негова майка/, съгласно нотариално заверено пълномощно №7956/28.07.2005г. Ипотеката е учредена върху недвижим имот, собственост на Н. и Р. Попови, за обезпечаване на получен от техния син банков кредит в размер на 100 000 лева. Първоинстанционният съд, въз основа на фактите и обстоятелствата заявени в исковата молба, с доклада си по делото е посочил, че е сезиран да разгледа искове за обявяване нищожност на договора за ипотека поради противоречие със закона; поради невъзможен предмет, „продиктуван от неизвестност в тъждеството на обезпеченото вземане”, неизвестност в размера на сумата, за която е учредена ипотеката; и поради липса на съгласие, поради превишаване от страна на пълномощника на учредената му с пълномощното представителна власт. По повод оплакването във въззивната жалба, че липсва произнасяне на първата инстанция по всички предявени искове, въззивният съд е посочил, че страните не са направили възражение против изготвения от РС доклад по делото, с който е приет и уточнен броят на исковете, правната им квалификация, респ., че от страните не е направено искане по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение, а предпоставки за такова допълване не се и установяват. Въззивният съд е приел, че претенциите за нищожност на ипотечния договор, поради противоречие със закона и поради невъзможен предмет, съобразно изложените твърдения и обстоятелства в исковата молба, са неоснователни. Посочено е, че договорът за банков кредит има позволена от закона цел /чл.430, ал.1 ТЗ/ - задоволяване на лични или семейни нужди на кредитополучателя, като изрично е отбелязано, че целта, за която се отпуска сумата по кредита, е съществена и релевантна за съществуването на самия договор. На второ място, изпълнено е изискването за яснота и разбираемост на договорните клаузи, като към договора за кредит има погасителен план, съдържащ информация за размера на лихвения процент, месечните вноски, датата на падежите и остатъкът от дълга след всяко плащане. Прието е, че не е налице противоречие с разпоредбата на чл.170 ЗЗД, тъй като в договора за ипотека е посочен размерът на отпуснатия банков кредит, лихвеният процент, срока за погасяване на обезпеченото задължение; както и че са спазени изискванията на чл.167, ал.2 ЗЗД относно задължителните реквизити за съдържание на ипотечния договор; включително, че е налице тъждество между посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане и вземането по договора за кредит. Изяснено е, че предмет на договора за ипотека е ипотекираният имот, който няма характеристиката на фактически и правно невъзможен предмет, поради което и заявената претенция за нищожност на това основание е неоснователна. На следващо място, за да приеме, че е неоснователен и искът за недействителност на ипотечния договор, поради сключването му от пълномощника на ипотекарните длъжници извън обема на учредената представителна власт, съдът е посочил, че представеното пълномощно отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание. Прието е, че не е необходимо в пълномощното да са изрично възпроизведени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие, а е достатъчно да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания, чрез конкретно посочени по вид сделки или действия – дарение, продажба, ипотека и др. Отбелязано е, че от значение за обема на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в пълномощното, още повече, че законът не поставя конкретни изисквания към съдържанието му, а единствено към формата му, когато то трябва да послужи за извършване на разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права – чл.37 ЗЗД. Изрично в т.2 от текста на пълномощното е записано, че пълномощникът К. П. разполага с представителна власт да учреди в полза на банка ипотека върху недвижимия имот, собственост на упълномощителите, като обезпечение за поети от него задължения. В заключение е прието, че представителят не е действал извън пределите на учредената му представителна власт, поради което искът за обявяване недействителността на договора за ипотека на това основание следва да се отхвърли. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационния контрол. От въпросите на касатора, изведени от изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, тези за - тълкуването на договорните клаузи по договора за ипотека съгласно чл.20 ЗЗД; за съобразяването на научните, логическите и опитните правила при преценката на доказателствата; посочването в договора за ипотека, че той обезпечава частично вземане, прави ли го недействителен; кога е налице неизвестност за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл.170 ЗЗД; промяната в задължителните реквизити на обезпеченото вземане дали води до възникването на ново вземане и обезпечава ли се то от сключения преди промените договор за ипотека; кога е налице тъждество между описаното в ипотечния акт вземане и това по договора за кредит; как се определят правното естество, характера, същността и класификацията на един договор; релевантна ли е целта, за която се отпуска сумата по кредита, за съществуването на самия договор; има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да анализира в съвкупност доказателствата по делото - са неотносими, защото не са обусловили решаващите изводи на съда и в този смисъл не могат да послужат като повод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В конкретния случай „въпросите” по същността си представляват доводи за неправилно възприемане на фактическата обстановка и за неправилна преценка на доказателствата от въззивната инстанция при формиране на извода, че договорът за ипотека е действителен, защото е сключен в предписаната от закона форма, съдържа всички необходими реквизити, посочени в чл.167 ЗЗД, че е ясна целта на съглашението, неговия предмет и волята на договарящите, както и че при учредяването на ипотеката не е нарушена нормата на чл.170 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че дължимата престация по договора за банков кредит е достатъчно индивидуално определена, тъй като са посочени размерът на обезпеченото вземане за главница от 100 000 лева и лихви в посочения определяем размер / тримесечния sofibor плюс надбавка от 6.75% /. Изрично в договора за ипотека е посочено, че крайният срок за издължаване на кредита е 240 месеца от датата на усвояването му, което уточнение обуславя определяемост на съдържанието на договора и в тази му част. Съдържанието на цитираните по-горе въпроси /някои от които теоретични и зададени без връзка с предмета на спора/ отразява несъгласието на касатора с направената от съда преценка на доказателствата и установяването на правнорелевантните факти по делото. Евентуалните пороци при тази дейност на съда обаче, са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК и подлежат на проверка в производството по чл.290 ГПК, но не осъществяват състава на основанията за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280 ал.1 ГПК. В този смисъл е и разрешението, прието по т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът, поставен от касатора, че за да е валидна ипотеката следва да се установи пълно тъждество на посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото такова по договор за кредит, също не обуславя допускането на касационния контрол. В случая, въззивният съд не е констатирал такова различие. Константна е съдебната практика, че по своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. Поддържаното от касатора възражение за нищожност на договора за банков кредит и от там на ипотечния договор, поради липса на цел, е прието за въззивния съд за неоснователно. Посочено е, че видът банков кредит – потребителски - определя и целта му /задоволяване на лични и семейни нужди/, а отделно и в самия договор страните са определили кредита като „многоцелеви”, което е достатъчно, за да се приеме, че не е налице нищожност на договора поради липсата на цел. Въпросът в изложението за необходимото съдържание на пълномощното за сключване на договор за ипотека, за да е налице валидно учредена представителна власт за разпореждане с имущество на упълномощителя, е правно релевантен. По него е поставено вече ТР №5/2014г. на ОСГТК, с което е уеднаквена съдебната практика. С разрешенията по т.1 и т.2 от цитираното тълкувателно решение се прие, че за упълномощаване с последиците по чл.36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя /каквото разпореждане представлява и сключването на договор за ипотека/, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи - определено имущество, цена /стойност/ и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. По настоящото дело, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната и задължителна за съобразяване практика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение