Определение № 2648 от 26.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4146/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Е. Л. Хр. – Т., чрез адвокат Е. Ф., срещу въззивното решение № 4349/18.07.2024 г. на Софийски градски съд постановено по в. гр. д. № 1510/2023 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в противоречие с материалния закон, практиката на ВКС и при съществени нарушения на процесуалните правила. Насрещната страна „Национална компания индустриални зони“ ЕАД с писмен отговор, чрез юрисконсулт Р. В., оспорва жалбата. Твърди, че същата е бланкетна, тъй като основанията за допускане на касационното обжалване са посочени без да е обоснован селективен критерий. Излага още, че поставените въпроси не са относими към мотивите на въззивния съд и съдържат оплаквания за неправилност на акта, а не за допускане на обжалването. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд София, постановил друго, с което отхвърлил предявените от Е. Л. Хр. – Т. срещу „Национална компания индустриални зони“ ЕАД, искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението извършено със заповед № НКИЗ – 0135/07.04.2022 г. на изпълнителния директор на „Национална компания индустриални зони“ ЕАД на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; за възстановяване на Е. Л. Хр. – Т. на заеманата преди уволнението длъжност – началник в Отдел „Обществени поръчки и инженерно осигуряване“ в „Национална компания индустриални зони“ ЕАД, на осн. чл.344, ал. 1, т. 2 от КТ, както и за осъждане на „Национална компания индустриални зони“ ЕАД да заплати на Е. Л. Хр. – Т. сумата от 19 656 лв., представляваща обезщетение за оставането ѝ без работа за периода от 08.04.2022 г. до 08.10.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.04.202 г. г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор № ЧР – Н – 080/20.10.2017 г., като ищцата е заемала длъжността Главен експерт – обществени поръчки. С допълнително споразумение от 20.12.2018 г. ищцата заела длъжността Началник на отдел “Обществени поръчки и инженерно осигуряване“. Съществувалото трудово правоотношение било прекратено със заповед № НКИЗ – 0135 от 07.04.2022 г. на изпълнителния директор на “Национална компания Индустриални зони“ ЕАД, считано от 08.04.2022 г., на основание чл.328, ал.2 от КТ. Въззивният съд се позовал на представената по делото длъжностна характеристика, от която направил извод, че заеманата от ищцата длъжност Началник на отдел “Обществени поръчки и инженерно осигуряване“ била ръководна по смисъла на пар.1, т.3 от ДР на КТ. Обосновал се с основните трудови функции на ищцата, които били свързани с: организиране, ръководство и контрол на дейността на отдела, съобразно законовата и подзаконовата нормативна уредба, заповедите и разпорежданията на ръководството; осъществяване на методическото и административното ръководство, координация и контрол на изпълнението на поставените на отделни служители; ръководство и съгласуване на изготвянето на становища по постъпили искания, въпроси и други касаещи процедури за възлагане на обществени поръчки и въпроси, свързани с дейността на отдела и др. В тази връзка развил съображения, че в понятието „ръководство на предприятието“ са включени всички лица, които притежават ръководни, организаторски и контролни функции по отношение на определени лица или по отношение на производствената и служебна дейност. Въззивният съд посочил, че за законността на уволнението по реда на чл.328, ал.2 КТ, е необходимо да бъде установено наличие на договор за управление, с който управлението на предприятието се предава на управител, поел задължение, срещу възнаграждение, да постигне на свой риск, в уговорен срок, определен стопански резултат. Приел, че в конкретния случай по делото е представен договор за възлагане на управлението от 06.04.2022 г., сключен между “Национална компания индустриални зона“ ЕАД и П. Г. Н. с 5 годишен мандат или до провеждане на конкурс по Закона за публичните предприятия. Във връзка с оспорване датата на сключването му съдът посочил, че договорът е частен документ, който няма обвързваща доказателствена сила, като в тежест на страната, която се ползва от документа е да установи времето на изготвянето му. Съдът установил, че към датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудово правоотношение на ищцата (07.04.2022 г.), договорът за управление е бил вписан по партидата на ответното дружество в Търговския регистър, при изработена и приета от “Национална компания индустриални зони“ ЕАД бизнес програма, съгласно т 3.1, т. 5.3 и т. 5.4 от Договора за управление. С оглед на това направил извод, че процесната заповед била издадена от изпълнителния директор на дружеството – П. Н., след сключване на договора за управление. Изложеното обосновало и крайния му извод за законосъобразност на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, респ. за неоснователност на предявения иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. Неоснователността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обусловило изводите на въззивния съд за неоснователност и на съединените с него искове за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Каква е доказателствената сила на частен документ при оспорване на отразената в него дата на съставяне от страна по делото, която не е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК? Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №32/18.06.2019г. по т.д. №1109/2018г. на І т.о.; решение №748/17.02.2011г. по гр.д. №801/2009г. на ІV г.о.; решение №197/23.12.2014г. по гр.д.№7364/2013г. на ІІІ г.о.; решение №50/21.07.2017г. по гр.д. №4880/2014г. на ІV г.о.; решение №270/19.02.2015г. по гр.д. №7175/2014г. на ІV гр.о. и 2/ Всяка една определена за ръководна в съответната длъжностна характеристика длъжност ли се явява „ръководство на предприятието“ съгласно пар.1, т.3 от ДР на КТ? По този въпрос твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №442/08.06.2010г. по гр.д. №1621/2009г. на ІІІ г.о.; решение №111/12.03.2012г. по гр.д. №726/2011г. на ІV г.о.; решение №388/06.12.2012г. по гр.д. №582/2012г. на ІІІ г.о. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т.3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай поставеният от касатора въпрос: „Каква е доказателствената сила на частен документ при оспорване на отразената в него дата на съставяне от страна по делото, която не е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК“ е неотносим към мотивите на въззивния съд и решаващите му изводи, тъй като по него липсва произнасяне в обжалваното решение. В същото съдът е приел, че оспореният договор е частен документ, който не се ползва с обвързваща доказателствена сила и при оспорване на датата на съставянето му, тежестта за установяването ѝ е за страната, която се ползва от него. Изводът му за времето на съставяне на процесния договор за управление е направен след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. В допълнение, следва да бъде посочено, че обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обобщена в решение №273/02.12.2019г. по гр.д. №1067/2019г. на IV г.о. Според дадените в нея разрешения, частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако тя бъде оспорена от страната по делото, на която документът се противопоставя, следва да бъде установена с всички допустими доказателства. Тежестта за установяването ѝ е за страната, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. По отношение на този въпрос не са налице, както общата, така и специалната предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Вторият поставен въпрос (Всяка една определена за ръководна в съответната длъжностна характеристика длъжност ли се явява „ръководство на предприятието“ съгласно пар.1, т.3 от ДР на КТ) е свързан с тълкуване на понятието „ръководство на предприятието“ съгласно пар.1, т.3 от ДР на КТ. По него също е установена трайна и непротиворечива практика на ВКС, част от която е решение №443/03.07.2024г. по гр.д.№4560/2023г. на IV г.о. Според същата въпросът дали един служител е част от ръководството на предприятието се разрешава при преценка на естеството на възложените му трудови функции, като основанието по чл.328, ал.2 от КТ намира приложение независимо дали служителят е пряко и непосредствено подчинен на управителя или е подчинен посредством други служители в управленската структура на предприятието. То е приложимо по отношение на всички лица, на които е възложено управлението на трудовия процес във всяко едно отделно звено на предприятието. Преценката дали длъжността е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 от ДР КТ, вр. чл.328, ал.2 КТ, когато се отнася до „други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес“, е свързана с анализ на задълженията на уволнения по длъжностната му характеристика и другите събрани доказателства, които са релевантни за отношенията между уволненото лице и подчинените му служители, а не между него и ръководителите му. Прието е още, че преценката винаги е конкретна, като анализът на задълженията следва да е съобразен с възложените трудови функции на заеманата към уволнението длъжност. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези разрешения. В същото съдът е направил извод за възложените на ищцата трудови функции съобразно представената по делото длъжностна характеристика, в която същите са били отразени, а изводът му, че тя е част от ръководството на предприятието е обоснован от обстоятелството, че на ищцата е било възложено осъществяване на ръководство на различни аспекти от осъществявания в ответното дружество трудов процес. В тази връзка следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС са възприети същите принципни разрешения на поставения въпрос, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Ето защо, макар и въпросът да е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на касационното обжалване липсва обосновка на наведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, като не са посочени никакви съображения за разрешаване на поставените въпроси в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията), както и за значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка, а формираната практика по поставените въпроси е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Е. Л. Хр. – Т. следва да бъде осъдена да заплати на „Национална компания индустриални зони“ ЕАД сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение за процесуалното представителство пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 23, ал. 1 от НЗПП от 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,