Определение № 3304 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Д. П. срещу решение постановено по в.гр.д. № 1527/2024 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение № 260133 от 22.02.2024 г., постановено по гр.д. № 3737/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което изцяло са отхвърлени предявените осъдителни искове от Т. Д. П. против Р. Ф. И. и И. Е. Ц. за заплащане на обезщетение за претърпени вреди на деликтно основание за сумата от 30 000лв. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е постановил своето решение бързо и без да се запознае с делото, като е преписал решението на първоинстанционния съд, което е грешно. Поддържа, че съдът не е съобразил възражения на ищеца, а именно, че ответниците са имали висящи дела с ищеца и нямали право да „докосват“ изпълнителни дела против него, че ответниците са дали на ЧСИ адрес по лична карта на ищеца, като знаели, че той не живее на този адрес, че съдът не е съобразил гражданската активност на ищеца като основание за предприетите действия от страна на ответниците, че ищецът не е бил надлежно призоват за проведено о.с.з. на 15.03.2023г. Моли решението на САС да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В представеното изложение към касационната жалба касаторът поддържа, че решението на САС е очевидно неправилно- основание за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Развива съображения, че предприетото от ответниците е саморазправа с мирен гражданин, че за дълг от 100 лева ответниците образуват изпълнително дело, не казват на съдебния изпълнител как да намери длъжника, в резултат на което е запорирано и възбранено цялото имущество на длъжника, което според касаторът е извращение. Ответниците по касация Р. Ф. И. и И. Е. Ц. не са депозирали писмен отговор на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Въззивният съд е възприел, че делото е образувано по депозирана искова молба от Т. П. в търсене на защита против Р. Ф. И. и И. Е. Ц. за заплащане на обезщетение за претърпени вреди на деликтно основание, поради това, че при образувано изпълнително дело против него умишлено са подвели ЧСИ А. да го търси с препоръчани писма на неговия постоянен адрес по лична карта, след като той е посочил на ответниците лице за контакт, телефон и електронен адрес; не са дали информацията на ЧСИ А., с която разполагат относно адресите, на които може да бъде намерен; ответниците знаели, че няма да бъде намерен на адресите, на които са изпращани препоръчани писма и въпреки това поискали налагането на запори върху цялото му имущество /жилище, кола, банкови сметки и земи/. Ищецът е заявил, че не оспорвал задължението си, но считал, че при събирането на сумата е претърпял неимуществени вреди, виновно причинени от Р. Ф. И., която била на длъжност „главен юрисконсулт на Столична община - район „Искър“ и от И. Е. Ц. - кмет район „Искър“. От правна страна съдът е приел, че исковете са неоснователни, тъй като взискател по изпълнителното дело била Столична община, а не ответниците, Р. Ф. И. била надлежно упълномощена от действащия тогава кмет на Столична община да осъществи процесуално представителство, недвижимият имот бил възбранен след като по банковите сметки на длъжника по изпълнението не били намерени парични суми, способни да удовлетворят взискателя и да покрият разноските по изпълнението. Посочил е, че взискателят бил възложил на ЧСИ правомощията по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, даващи му правото във връзка с изпълнителното производство да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество. Приел е още, че действията на взискателя и на ЧСИ по образуваното изпълнително дело и привеждане в действие на изпълнителните способи били съобразени с императивните разпоредби на ГПК. Първият ответник бил действал законосъобразно като процесуален представител на взискателя по изпълнителното делото. Вторият ответникът И. Е. Ц., като кмет на район „Искър“, не бил извършил действия, които да мотивират първия ответник, а също и ЧСИ по образуваното изпълнително дело да извърши действия, противни на императивните разпоредби на ГПК и тези действия да са в причинна връзка с твърдените от ищеца неимуществени вреди. Ищецът не бил провел пълно и главно доказване в хода на съдебното производство в първата, а и във въззивната инстанция, да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с установеното по делото поведение на ответниците. При така изложените мотиви въззивният съд е постановил обжалваното решение, с което е потвърдил решението на СГС, с което е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деликт. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение, за наличието на които съдът следи служебно. За останалите основания за допускане на съдебно решение до касация съдът следи само при сезиране от жалбоподател и в рамките на сезирането. Това е така, защото съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на горецитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е неправилно могат да бъдат проверени при допускане на решението до касация, когато касационният съд има право да провери решението за пороците, визирани в чл.281 от ГПК, но само след осъществяване на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК или при условията на чл.280, ал.2 от ГПК. Във фазата по селекция на касационната жалба касационният съд не може да проверява възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, обоснованост на съдебното решение, както и правилното приложение на материалния закон, освен в хипотезата на очевидна неправилност. Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с оплаквания за неполучена защита като активен гражданин от съда и недоволство от правораздаването в страната. Липсват основания да се приеме извод,че решението на САС е очевидно неправилно. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. При постановяване на своето решение въззивният съд е извършил собствена правораздавателна дейност като е обсъдил събраните и относими към спора доказателства, изложил е собствени фактически и правни изводи по спора и е обосновал приетия за краен извод. Въззивният съд е посочил елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и е изложил мотиви защо приема, че липсва противоправно деяние- действие или бездействие на ответниците, предприети в нарушение на правна норма или принцип. Съдът е посочил, че взискател по изпълнителното дело, по което е длъжник ищецът, е Столична община, че първият ответник е била надлежно упълномощена да представлява взискателя, че предприетите действия от пълномощника и от ЧСИ са били в съответствие със закона. Посочил е, че не се установява вторият ответник да е извършил действия, мотивиращи първия ответник или съдебния изпълнител да предприеме противозаконни действия. По делото не е спорно, че ищецът дължи на Столична община сумата от 100лв- присъдени разноски, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 125/2016 г. по описа на ЧСИ А.. От представения изпълнителен лист по изпълнителното дело се установява, че решението, чието изпълнение се търси, е от 16.06.2015 г., молба за образуване на изпълнително дело е подадена от Столична община на 14.04.2016г. Съдебният изпълнител е направил справка за регистрираните адреси на длъжника и е констатирал, че постоянният и настоящият адрес на Т. П. са идентични с тези, посочени в изпълнителния лист и молбата по чл. 426 от ГПК. Не се установява по делото настоящият ищец, длъжник в изпълнителното производство, да е представял на взискателя Столична община или на някой от ответниците свои актуални адреси, поради което липсва основание да се приеме, че те са затаили информация, с която разполагат, евентуално с цел – увреждането на длъжника. Не се установява длъжникът доброволно да е заплатил сумата, която не оспорва, че дължи. При липса на доброволно изпълнение принудителното събиране на паричното притезание е съпроводено с такси и разноски, за чиито размер нито взискателят отговаря, нито неговите представители. На следващо място, ако не е спазен принципа за съразмерност на предприетите изпълнителни способи с размера на събираната сума, отговорност за това не носи взискателя, а съдебният изпълнител, ръководещ процеса. Липсват доказателства в подкрепа на твърдението, че гражданската активност на ищеца е причина за предприетото против него изпълнително производство и запорирането и възбраняването на цялото му имущество. Неоснователно е и оплакването на касаторът за това, че не е бил редовно призован за о.с.з. на 15.03.2023 г. Жалбоподателят, ищец пред първата съдебна инстанция, е бил редовно призован за о.с.з. на 08.06.2022 г. с призовка, връчена му лично на 12.04.2022 г., след което е намирила приложение разпоредбата на чл. 56, ал.2 от ГПК и ищецът се е считал уведомен за заседанията, за които делото е било отложено. Неоснователно е и оплакването за това, че поради наличие на други дела между страните ответниците нямали право да започнат изпълнителното дело, по което са предприети изпълнителни способи против него. Както беше посочено по-горе, взискател по изпълнителното дело е друг, а не ответниците, а и наличието на други спорове между страни в изпълнителния процес не е основание да не се изпълни едно влязло в сила съдебно решение. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е изложил макар и лаконични, правилни мотиви, които установяват съобразяване на съда със законовите изисквания, на които следва да отговора дейността на въззивната инстанция. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.