Определение № 2039 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 672/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв.Е. Н., против Решение №196 от 14.11.2025г. по в. гр. д. №10/2025г. по описа на Апелативен съд- П., с което след частична отмяна на Решение №310 от 04.11.2024г., постановено по гр.д. №745/2023г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, е бил отхвърлен предявения от него против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 10000лв. до 40000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконното му обвинение в извършване на престъпление по ДП №284 зм 1429/2017г. по описа на РУ на МВР-К., прекратено с постановление от 28.01.2022г. на ОП-Стара З., ведно със законната лихва върху сумата от 28.01.2022г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на ново решение, с на ищеца да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в присъдения му с първоинстанционното решение размер от 40000 лв. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение Апелативен съд- П. е приел, че предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Д. П. С. против Прокуратурата на Република България иск по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от 100000лв., претърпени вследствие незаконното обвинение в извършване на престъпление по прекратеното с постановление от 28.01.2022г. наказателно производство по ДП №284 зм 1429/2017г. по описа на РУ на МВР-К., по което е бил незаконно задържан и същото не е приключило в разумен срок по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, ведно със законната лихва от 28.01.2022г. По ДП №284-зм1429/2017г. по описа на РУ на МВР-К. с постановление от 14.12.2017г. ищецът Д. П. С. е бил привлечен като обвиняем за това, че в периода 03.12.2017г. до 10.12.2017г., в условия на продължавано престъпление, в [населено място] и [населено място], е отвлякъл Н. В. Ф., като в периода от 18,30 часа на 03.12.2017г. до 19,30 часа на 08.12.2017г. я е държал в частен имот- къща в [населено място], [улица], и в периода от 20,30 часа на 08.12.2017г. до 02,00 часа на 10.12.2017г. в частен имот- къща в [населено място], [улица], като деянието е извършено от две лица- съвместно с Т. Д. Д. и деянието отвличане е с користна цел, като представлява опасен рецидив- престъпление по чл.142,ал.3,т.1,пр.2 във връзка с ал.2,т.2 и т.7 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26,ал.1 и във връзка с чл.29,ал.1,б.А и б.Б от НК. Същият е бил задържан от органите на полицията, а впоследствие за срок от 72 часа от прокуратурата. По искане на прокуратурата с протоколно определение от 15.12.2017г. по ЧНД №677/2017г. на ОС-Стара Загора, спрямо ищеца е била взета мярка на неотклонение „задържане под стража“. С постановление на прокурор от 08.08.2018г. мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била изменена в „подписка“, а последната е отменена с постановление от 18.06.2019г. С постановление от 06.08.2018г. на ищеца е наложена забрана да напуска пределите на Република България, отменена с постановление от 18.06.2019г. С декларация от 08.03.2018г. пострадалата Н. Ф. се е отказала от първоначалните си показания и е отрекла да е била отвлечена. С постановление от 01.03.2018г. е била назначена съдебнопсихиатрична експертиза на пострадалата Ф., а впоследствие и допълнителна комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, изготвена на 21.02.2020г. Наказателното производство е било спряно на основание чл.244,ал.1,т.3 от НПК за периода 09-16.10.2018г. и за периода 04.01-23.08.2021г. поради продължителното отсъствие на св.Ф.. С постановление от 28.01.2022г. наказателното производство спрямо ищеца С. е прекратено на основание чл.24,ал.1,т.1 от НПК поради липсата на безспорни доказателства за извършено престъпление, за каквото е бил привлечен като обвиняем, а материалите са изпратени на РП-Стара З. за продължаване на разследването срещу Н. Ф. за набедяване по чл.286,ал.2 вр. ал.1 от НК. Постановлението е връчено на С. на 02.02.2022г., според съдържащото се в приложената прокурорска преписка известие за доставяне, при което седемдневният срок за обжалването му от него е изтекъл на 09.02.2022г. и същото като необжалвано е влязло в сила на 10.02.2022г. При така установените факти съдът е приел, че е налице основанието на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на прокуратурата за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие незаконното обвинение в извършване на престъпление по образуваното спрямо него наказателно производство, прекратено поради това, че деянието не е извършено. Изложил е съображения, че повдигнатото спрямо ищеца, който към този момент е бил на 38 години, обвинение е било за тежко престъпление по смисъла на чл.93,т.7 от ДР на НК, за което е било предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет до двадесет години или доживотен затвор, угрозата от налагане на което несъмнено е свързана със значителни по интензитет негативни преживявания на притеснения и страх от възможно осъждане и изолиране от обществото за дълъг период от време, несигурност за съдбата и бъдещето. В същото време съдът е приел, че следва да се отчете, че само след около три месеца от повдигането на обвинението пострадалата, която е основен свидетел, се е отказала от първоначалните си показания за отвличане, което неминуемо е снижило степента на тревогите от възможно осъждане. Неоправдано наказателното производство е продължило на досъдебната фаза за период от повече от четири години, който срок не може да се приеме за разумен. На ищеца е била наложена и най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, която той е търпял за един продължителен период от време от почти осем месеца, като през този период е преживявал присъщите за нея ограничения, свързани със свободата на придвижване, средата и начина на живот, правото на труд, което се установява от показанията на ангажираните свидетели Д. Г. и Г. П., пребивавали заедно с него в ареста. Посочените показания в частта им за битовите условия в мястото на задържане са приети за неотносими към настоящия спор, тъй като прокуратурата не носи отговорност за последните. Въз основа на заключението на съдебно-психологичната експертиза съдът е приел, че за периода на пребиваване в следствения арест психологичното състояние на ищеца е свързано с високо ниво на стрес без данни за влошено психиатрично състояние, а и към момента емоционалното му състояние е с преживявания от негативния регистър- тревога, безпокойство, емоционална лабилност, избягващо поведение, които са намалили своята острота и интензивност, без да са отзвучали напълно. По отношение на данните в показанията на свидетелите и експерта-психолог при изслушването му за влошено здравословно състояние на ищеца по време на престоя му в ареста, довело до операция на бъбрека след неговото освобождаване, съдът е посочил, че за такива обстоятелства надлежни писмени доказателства не са представени, нито са събрани доказателства досежно причинно-следствена връзка между такова негово заболяване и незаконното обвинение или задържането под стража. Въз основа на представените по делото писмени доказателства съдът е установил, че ищецът С. е бил осъждан за престъпления преди образуване на процесното наказателно производство: с определение №345/20.10.2000г. по НОХД№490/2000г. на РС-Раднево на основание чл.129 от НК на „глоба“ в размер на 200лв.; със споразумение от 29.03.2005г. по НОХД №1525/2004г. на РС-Стара за престъпление по чл.131,ал.1,т.7 и т.12 вр. чл.129,ал.2 вр. ал.1 от НК на „лишаване от свобода“ за срок от една година и осем месеца, чието изпълнение е отложено със срок от три години; със споразумение от 25.09.2007г. по НОХД №86/2007г. на РС-Гълъбово за престъпление по чл.325,ал.1 от НК на „пробация“; с влязла в сила на 17.11.2010г. присъда от 18.06.2010г. по НОХД №131/2010г. на РС-Стара Загора за престъпление по чл.131,ал.1,т.4,предл.3 вр. чл.129,ал.1 вр. ал.2 вр. чл.130,ал.1 от НК на „лишаване от свобода“ за срок от десет месеца при първоначален строг режим, като наказанието е изтърпяно на 24.08.2011г.; със споразумение от 19.02.2015г. по НОХД №345/2015г. на РС-Стара Загора за престъпление по чл.131,ал.1,т.7 вр. чл.129,ал.2,пр.5 от НК на „лишаване от свобода“ за срок от една година при първоначален строг режим с приспадане на времето на задържане от 02.09.2014г. до 12.08.2015г.; със споразумение от 01.09.2016г. по НОХД №2455/2016г. на РС-Стара Загора за престъпление по чл.343Б,ал.3 от НК на „лишаване от свобода“ за срок от пет месеца и със споразумение от 04.11.2016г. по НОХД №3216/2016г. на РС-Стара Загора за престъпление по чл.339,ал.1 от НК на „лишаване от свобода“ за срок от пет месеца, за които с определение от 02.12.2016г. по ЧНД №3381/2016г. на РС-Стара Загора му е определено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет месеца, което е изтърпял на 27.01.2017г. Паралелно на настоящото спрямо С. са водени и други наказателни производства, като със споразумение от 30.05.2019г. по НОХД №1440/2019г. на РС-Стара Загора е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.144,ал.3 вр. ал.1 от НК, за което му е наложено наказание „пробация“ и е приспаднато времето, през което е бил задържан 01.02-30.05.2019г., а със споразумение от 29.07.2021г. по НОХД №1938/2021г. на РС-Стара Загора е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.355,ал.2 вр. ал.1 от НК, за което му е наложена „пробация“ и „глоба“. След приключване на процесното досъдебно производство С. е бил привлечен на 30.03.2022г. като обвиняем за престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.1 вр. чл.115 от НК по ДП №447 зм 72/2022г. по описа на РУ-Гълъбово, за което спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение №200 от 31.03.2022г. по ЧНД №260/2022г. на ОС-Стара Загора, изменена в „домашен арест“ с определение №530 от 17.08.2022г. по ЧНД №668/2022г. на ОС-Стара Загора, изменена в „подписка“ с постановление от 21.09.2022г., като наказателното производство е прекратено с постановление от 20.11.2023г. поради невменяемост на С. вследствие употребата на психоактивни вещества. Според съда посочените осъждания на ищеца са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Преди привличането му като обвиняем по настоящото наказателно производство С. е бил осъждан седем пъти предимно за средни телесни повреди, търпял е мерки за неотклонение „задържане под стража“ и наказания „лишаване от свобода“, а по време на същото е осъждан два пъти и му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 01.02- 30.05.2019г. При тези факти съдът е приел, че интензитетът на търпените от ищеца страдания не е така значителен, както би бил за лице, което не е било в подобен контакт с правоохранителните органи и не е наясно с фазите и процедурите на водения процес, като част от тревогите и ограниченията през процесния период са били свързани и с паралелно водените срещу него наказателни производства и взетите по тях мерки за неотклонение. Отчитайки всички тези конкретни обстоятелства от значение за прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, съдът е определил сумата от 10000 лв. като справедлив размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, поради което е отхвърлил предявения иск за разликата над нея до присъдения от първоинстанционния съд размер от 40000лв. Сумата е била присъдена, ведно със законна лихва от датата на влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство- 10.02.2022г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че със същото съдът се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. От съществено значение ли е съдебното минало на страна по гражданско дело за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД? 2.Задължен ли е съдът при постановяване на решението си да съпостави относимите факти и обстоятелства по делото, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други? 3. Действително претърпените от страната вследствие на незаконното обвинение по процесното наказателно производство неимуществени вреди и техния интензитет, обосноваващи определяне на дължимото за такива обезщетение, с оглед принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД правилно ли са преценени от въззивния съд или е налице субективно отношение на съда към страна предвид криминалното й минало? Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При извършената служебна проверка настоящият състав на съда намери, че обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, нито очевидно неправилно. Поставените от касатора в изложението въпроси, уточнени и обобщени от настоящия състав на съда съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., се отнасят до правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче поддържанато от касатора допълнително условие по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по така уточнения въпрос има формирана задължителна и казуална съдебна практика, която е била съобразена от съда. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. По отношение на конкретно поставения от касатора въпрос за значението на предишните осъждания на лицето при определяне на обезщетението за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение също е налице практика на ВКС / решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-го гр. отд., решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд., решение № 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 50003 от 14.05.2025 г. по гр. д. № 2986/2019 г. на IV-то гр. отд./, съгласно която съдът, наред с другите релевантни обстоятелства, следва да съобразява и данните за личността на пострадалия ищец. Неговото съдебно минало несъмнено е фактор, който следва да бъде отчетен при преценката на личността му и на интензитета на негативните изживявания от неоснователно предприетото срещу него наказателно преследване. Повдигнатото и поддържано незаконно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и вече е било обект на наказателна репресия. Поради това предходните осъждания на ищеца за извършени от него престъпления поначало сочат на значително по-нисък интензитет на търпените от него вреди и на накърняване в много по-малка степен на доброто му име и на положението му в обществото, в сравнение с лице с чисто съдебно минало, срещу което за първи път е предприето наказателно преследване. Тежестта на предишните осъждания на ищеца и значимостта им при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение следва да се преценяват с оглед конкретиката на всеки отделен случай, като се съпоставят и се вземат предвид в съвкупност с останалите установени по делото обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищеца. Взел е предвид възрастта му, данните за начина му на живот и личността му, свързани с многобройните му осъждания за извършени престъпления от общ характер, характера и тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на воденото наказателно производство и взетите по него мерки за процесуална принуда, обстоятелството, че за част от периода на процесното наказателно производство спрямо ищеца са били водени и други наказателни производства, от които също е търпял негативни психически преживявания. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10000 лв. Правилността на посочения извод не е предмет на проверка в настоящото производство, в което се преценява само наличието на основанията по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, а именно- произнасянето на съда по правен въпрос в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК или основанията по ал.2 на същата разпоредба. Предвид горното съдържащото се в третия въпрос искане на касатора за извършване на преценка дали присъденото му обезщетение съответства на действително претърпените от него неимуществени вреди не може да бъде разгледано в настоящото производство, а само при постановяване на касационно решение по чл.293 от ГПК след евентуално допускане на касационо обжалване. С оглед наличието на установена съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, искането му в за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е неоснователно, като не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,