Определение № 437 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 911/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Х. Д., против решение № 79/24.02.2023 г. по гр.д.№ 873/2022г. на Плевенски окръжен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 1533/19.10.2022 г. по гр.д.№ 1714/2022 г. на Районен съд Плевен, с което е уважен предявеният от „Първа инвестиционна банка„ АД, по реда на чл.422, ал.1 ГПК, иск за установяване вземане от главница, по сключен с И. Д. договор за кредит № 025-LD-R006224/19.01.2016 г., в размер на 11 418,79 лева, ведно със законната лихва върху същата от 21.09.2021 г. до окончателното й погасяване, к а к т о и в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение са уважени обективно съединените искове на банката, за установяване вземания от ответницата, съответно: в размер на 1 642,10 лева – възнаградителна лихва за периода 15.05.2019г. – 07.09.2021г.; 16,63 лева – договорна лихва за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г.; 41,24 лева – законна лихва за периода 08.09.2021г.-20.09.2021г. и 24 лева – разноски за връчена покана за изпълнение, на основание издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения – формално осъществен контрол върху правилността на първоинстанционното решение, без задълбочен собствен анализ на доказателствата и възраженията на ответницата досежно следните, обосновали решаващите изводи на съда факти, неправилно отчетени като доказани: 1/ надлежно предявена на И. Д. предсрочна изискуемост на кредита - доколкото известието на кредитора, връчено чрез ЧСИ, при условията на чл. 46, ал. 4 ГПК, е получено от сестра на ответницата, за която същата оспорва да е от кръга на домашните й, а пребивавала инцидентно на адреса; 2/ реално усвоена сума по кредита, предвид липсата на първични документи, носещи подписа на ответницата, с които същата да е наредила с постъпилата по разплащателната й сметка сума по кредита да бъдат погасени задължения към трети лица. Касаторът счита, че заключението на ССЕ, основано на счетоводните записвания на кредитодателя, само по себе си е недостатъчно доказателство за погасени от сумата по кредита задължения към трети лица и че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, вменявайки на ответницата задължението да докаже противното. В нарушение на задълженията си въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответницата, че договорът за кредит е нищожен, поради: 1/ неяснота на предмета му, визирайки обстоятелството, че като сключен „ за погасяване на съществуващи задължения „ / чл.1 /, в същия е следвало изрично да се конкретизират тези задължения / по вид, размер, кредитор /, тъй като това би помогнало на потребителя да прецени има ли нужда от изтеглянето му изобщо; 2/ нищожност на клаузите на чл.4 и чл.5, предоставящи право на банката да променя едностранно лихвения процент на възнаградителната лихва и годишния процент разходи /ГПР/, както и начина на формирането на ГПР. Неправилно въззивният съд е приел, че клаузата относно ГПР не е нищожна, като неравноправна, съответно договорът за кредит не е нищожен на това основание – чл. 22 вр. с чл. 11, ал.1 ,т.9 от Закон за потребителския кредит / ЗПК /, в редакцията му към датата на сключване на договора / последно изм. обн. ДВ, бр.57 от 28.07.2015 г. /, тъй като в т.5 от договора, б.“б“ от Общите условия и в погасителния план били посочени всички допускания, образуващи ГПР, в размер от 9,23 %. Договорната клауза визирала единствено конкретния размер на ГПР, а б.“б“ от Общите условия, според касатора, възпроизвежда буквално текста на чл.19 ЗПК, без посочване на конкретните допускания, нито формулата за формирането на ГПР. Яснота относно същите е неизводима и от съдържанието на погасителния план. В този смисъл, страната намира извода на въззивния съд ,за действителност на клаузата за ГПР, напълно необоснован, тъй като неяснотата на формирането изправя потребителя пред невъзможност да прецени какви по размер разходи по обслужването на кредита ще понесе за в бъдеще. По същество, страната твърди, че всички клаузи, касаещи дължими лихви, такси, комисиони и пр. са нищожни, като неравноправни, тъй като са неясно формулирани, прехвърлят стопанския риск изцяло върху потребителя и водят до значителна неравнопоставеност между страните. Изрично сочи, като такава, клаузата потребителят да получава трудовото си възнаграждение по сметка в банката, като в противен случай се завишава договорната лихва, както и целите раздели 11 и 12 от Общите условия, уреждащи правото на банката, без съдебна намеса, да погаси изискуеми вземания от кредитополучателя, чрез средствата му по всички сметки, открити в същата. Ответната страна - „ПИБ„АД - оспорва допустимостта на касационната жалба, на основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. второ ГПК, в евентуалност – основателността й, като излага съображения по съществото на спора, подкрепяйки изводите на въззивния съд. Акцентира на индивидуално договорени с ответницата клаузи по договора за потребителски кредит. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по иска, с предмет установяване дължимата главница по кредита, на основание чл. 280, ал.3, т.1, пр. първо вр. с чл.113 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „ ПИБ„ АД основава претенциите си срещу И. Д. на договор за банков кредит № 025-LD-R006224/19.01.2016 г., по силата на който банката е предоставила на ответницата кредит, в размер на 15 000 лева, по разплащателна сметка на същата, посочена в чл. 1 от договора, „за погасяване на съществуващи задължения“. За периода на отпускане на кредита е договорена годишна възнаградителна лихва от 8,7%. За остатъка до крайния срок за погасяване на кредита – 15.01.2026 г. – е договорена възнаградителна лихва, формираща се от „референтен лихвен процент“, по смисъла на ОУ към договорите за кредит на физически лица – лихвен процент на спестяванията на банката в лева /СЛП/, за който е изработена Методика, съставляваща неразделна част от договора / чл.4.7/ и твърда надбавка от 6,79 пункта. Едностранното му изменение, в срока на отпускане на кредита, е договорено само в хипотезите на чл. 4.2, 4.3 и 4.4 от договора / чл.4.5 от същия /, в относимост към поетото от кредитополучателя задължение да получава трудовото си възнаграждение по сметка в банката, съответно - при прекратяване на трудовото му правоотношение или отказ от посоченото условие, които хипотези не намират приложение в настоящия спор. Съгласно чл. 5, към датата на сключване на договора ГПР е в размер от 9,23 %, като е посочена общата дължима от кредитополучателя сума - 22 635,10 лева. В Общите условия за кредити на физически лица – Раздел І „Определения“, б.“б“, е посочено, че ГПР „изразява общите разходи по кредита за кредитополучателя, включващи всички разходи по кредита / лихви, такси, комисионни и други разходи, съгласно ЗПК, които кредитополучателят следва да заплати, изразени като годишен процент от общия размер на кредита„ /. Съгласно чл. 10, неизвършени в срок плащания, при недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя, се отнасят в просрочие и за тях се начислява лихва, в размер на лихвения процент по чл. 4.1, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска. При наличие на просрочени плащания банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Банката се е позовала на предсрочна изискуемост на кредита към 20.09.2021 г., като претендира главница, в размер на 11 418,79 лева, възнаградителна лихва от 1658,73 лева, наказателна лихва от 663,64 лева, законна лихва за забава от 41,24 лева и разноски по обявяване на предсрочната изискуемост и понесени в заповедното производство. С отговора на исковата молба ответницата е оспорила реално усвояване на кредита, като по начало счита, че индивидуализацията на стари задължения, за чието погасяване е сключен договора за кредит, по вид, размер и кредитор съставлява съществена част от съдържанието на договора и липсата й го опорочава до степен на нищожност, като сключен без предмет. Не противопоставя изричен довод за невярно счетоводно отразяване на получена сума по кредита по разплащателната й сметка, нито твърди липса на индивидуализираните в счетоводните записвания задължения – по размер, основание и кредитор – за чието погасяване са осчетоводени задължаващи разплащателната й сметка операции, а най- общо сочи липса на посочен в договора и заявен от ищеца начин на усвояване на сумата. Ответницата твърди, че клаузите на договора са неясни и неразбираеми и като такива - неравноправни, а същият - нищожен, на основание чл. 143 ЗЗП и чл. 22 вр. с чл. 10, ал.1 и чл.11, ал. 1 ЗПК. Твърденията за нищожност обхващат клаузите относно формиране лихвения процент за възнаградителна лихва, годишния процент на разходите / ГПР /, както и за „ всички лихви, такси и комисионни „, без допълнителна конкретизация на последните и основанието за тяхната нищожност. Насрещни установителни искове за нищожност на отделни договорни клаузи не са предявени. Ответницата твърди, че кредитодателят не й е предявил предсрочната изискуемост, на която основава претенциите си, тъй като известието за това, доставено чрез ЧСИ, е получено от сестра й, пребивавала инцидентно на адреса. Първоинстанционният съд е уважил иска за главницата, като е приел, че кредиторът е предявил надлежно на длъжника предсрочната изискуемост на кредита, при установени предпоставки за същата и се е позовал на установени от ССЕ, въз основа счетоводните записвания на банката, вземания в претендирания размер. От счетоводните записвания на ищеца се установява заверяване разплащателната сметка на ответницата със сумата по кредита и последващи задължавания, в общ размер от 14 991,63 лева, по погасяване на задължения към самия кредитодател – по процесния и по други два договора за кредит, както и към трети лица - ДСК и Пощенска банка, по договори за кредитна карта. Ответницата не е оспорила осчетоводяването на извършвани от нея погашения по кредита. Експертизата е установила, че банката не е прилагала по-висок от лихвения процент за възнаградителна лихва към момента на сключването на договора, като от самото начало и до обявяване на предсрочната изиискуемост приложения лихвен процент е по-нисък – намаляващ постепенно от 8,7 % до 6,79 %. Експертизата посочва, че съгласно чл.10 от договора, наказателна лихва при просрочие е начислявана само върху главницата, не и върху размера на просрочени възнаградителни лихви, като не се установява да са извършвани капитализации на просрочени лихви и такси към главницата по кредита. Общата подлежаща на погасяване сума е изчислена на 22 610,10 лева, от която 15 000 лева – главница и 7 610,10 лева - възнаградителни лихви. Почти същия размер е посочен в чл. 5 от договора за кредит / 22 635,10 лева /, в съответствие с посочения в същата клауза ГПР от 9,23 %, т.е. ГПР по същество съизмерява единствено дължимата възнаградителна лихва. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част и отменил в останалата – отхвърлителна част, уважавайки претенциите на банката за дължими възнаградителни и наказателни лихви, както и законна лихва за забава за периода след обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изрично е споделил мотивите на въззивния съд относно уважаване иска за главницата по кредита, с препращане на основание чл. 272 ГПК. Досежно липсата на доказателства за реално усвояване на кредита, наред с коментираното заключение на ССЕ, съдът се е позовал на посочената в договора за кредит цел за сключването му, несъстоятелно третирана от ответницата като предмет на същия – „ за погасяване на съществуващи задължения„. Споделил е и извода за надлежно предявена предсрочна изискуемост, тъй като, в съответствие с чл. 46, ал. 4 вр. с ал.2 ГПК, получилата известието сестра на ответницата се е задължила да й го предаде, като ищецът не може да се дължи отговорен, че не е изпълнила поетото задължение. Отрекъл е нищожност на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗПК към датата на сключване на договора, относно формата и съдържанието му. С оглед възпроизведените мотиви на първоинстанционния съд и препращането към същите, очевидно е прието,че липсата на индивидуализация на старите задължения, за чието погасяване е сключен договора за кредит / предходно правилно квалифицирани като цел, а не предмет или основание на договора /, не водят до нищожност на същия, тъй като се касае за условие на сключването му, съгласно чл.11, ал.1, т.7, пр. второ от ЗБК, достатъчно ясно посочено с фразата „ за погасяване на стари задължения„. Самостоятелни мотиви въззивният съд е изложил по възражението за нищожност на клаузата за размера на ГПР, тъй като в тази им част не е споделил мотивите на първоинстанционния съд. Позовавайки се на чл.5 от договора, определението за „ГПР“ в раздел І б.“б“ от ОУ и погасителния план, както и на практика на ВКС, съдът е споделил съображението, че е без значение липсата на описание на взетите при изчисляването на ГПР, съгласно Приложение № 1 към договора за кредит, допускания, след като в договора и погасителния план са посочени ясно и разбираемо в процент и като глобална сума, при което липсата на данни за конкретно съобразените допускания не е попречила на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, съпоставяйки го с възможности за кредит от други кредитодатели. По останалите отхвърлени от първоинстанционния, но уважени от въззивния съд акцесорни претенции, по същество не са изложени мотиви. В изложението по чл. 284, ал.3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Счита ли се за надлежно връчена на кредитополучателя и достигнала до знанието му покана за обявена от банката предсрочна изискуемост, когато същата е връчена на трето лице, което не е член на домакинството на адресата, нито живее на посочения адрес и ищецът не е ангажирал доказателства, че поканата не може да бъде връчена лично на адресата, съгласно чл. 46 ГПК ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с приетото в т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решения по т.д.№ 57/2012 г. на І т.о., т.д.№ 193/2018 г. на І т.о. и т.д.№ 665/2018г. на І т.о. на ВКС; 2/ Противоречи ли на императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК клауза от договор за потребителски кредит, относно ГПР, в която същите не са изброени конкретно по вид, не е посочено стойностното им изражение, в тях са включени такси и комисионни в нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК и не е посочен разход за застраховка, нито формулата, по която е изчислен ГПР?; 3/ Когато в договор за потребителски кредит не са посочени всички конкретни разходи, от които е формиран ГПР, нито начина на формиране, от такова естество ли е липсата на тази информация, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на договора за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК ?; 4/ Следва ли да се приеме за спазен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.19 ЗПК, ако в договора за потребителски кредит не са посочени конкретните разходи / допускания /, формиращи ГПР, но в ОУ има разпоредба относно формирането на ГПР, в която се възпроизвежда текста на чл.19, ал.1 ЗПК, без да се сочат конкретните разходи на потребителя, нито е посочена формулата по която е изчислен ГПР ? - по последните три въпроса допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в определения по гр.д.№ 3182/2022 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 2026/2022 г. на І т.о. и гр.д. № 578/2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 5/ Длъжен ли е въззивният съд, когато решава спора по същество, да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и възраженията на страните ?; 6/ Длъжен ли е съдът да следи служебно за действителност на договора, като следи за съответствието му с разпоредбите на ЗПК ? - противоречие с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и с приетото в определения по гр.д.№ 701/2022 г. и гр.д.№ 3578/2020 г. на ІІІ г.о. и решения по т.д.№ 504/15 г., гр.д.№ 4452/14 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 1899/2015 г. на ІV г.о.; 7/ Допустимо ли е съдът да приема за установени и доказани по делото факти и обстоятелства, относно начина на усвояване на сума по целеви потребителски кредит, от значение за изхода на делото, които ищецът не е посочил, нито конкретизирал в исковата молба и за тях не е представил своевременно надлежни доказателства по делото ? и 8/ Допустимо ли е съдът да основава фактическите си изводи относно конкретни разпоредителни действия, с които кредитополучател е усвоил отпуснат целеви потребителски кредит, само на основание заключението на вещото лице, изготвило ССЕ, без да са представени своевременно по делото и приети, като писмени доказателства, счетоводните записвания при ищеца, които вещото лице е прегледало, но ответникът не е имал възможност да се запознае с тях и да ги оспори ? – по последните два въпроса допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – с формално цитиране на разпоредбата. Първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като възражение за ненадлежно предявена й предсрочна изискуемост ответницата е въвела своевременно в процеса, оставено без уважение от въззивния съд. Не се обосновава, обаче, допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като цитираната задължителна и казуална практика е формирана по въпроса за необходимостта от изрично предявяване на предсрочната изискуемост, тъй като не настъпва автоматично, както и относно последиците, при липса на такова предявяване, но не съдържа произнасяне по приложението на чл. 46 ГПК, конкретно приложен в случая и изобщо произнасяне по конкретни хипотези на връчване уведомение до длъжника, освен хипотезата на връчване чрез особен представител, разгледана в решение по т.д.№ 193/2018 г. на І т.о. на ВКС. Следващите три въпроса, отнесени към възражението на ответницата за нищожност на договора за кредит, на основание чл. 22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, биха удовлетворили общия селективен критерий, ако визираните в тях предпоставки съответстваха на фактологията на спора. Независимо от мотивите на въззивния съд, въз основа на иначе правилни фактически констатации и позоваване на релевантни разпоредби, регулиращи правоотношението между страните, безспорно е установено от заключението на ССЕ, преценявано в съответствие с чл.5 от договора / посочващ ГПР в процент и глобална сума на дължимото от кредитополучателя, включващо и сума, съответна на ГПР /, Приложение № 1 към договора и погасителния план, че в съответствие с определението в раздел І ,б.“б“ от Общите условия и без да се установява нарушение на императивните разпоредби на чл.10а, ал.2 ЗПК и чл. 19, ал.3, т.1 и т.3 от ЗПК, ГПР в конкретния случай включва единствено възнаградителна лихва и доколкото е ясно посочен с размер и приложен в съответствие с договореното, както и доколкото не надхвърля размера, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, договорът за кредит не е сключен в нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и не е нищожен на това основание, съгласно чл. 22 ЗПК. Несъстоятелно, по начало, е позоваването на непосочена формула за изчисление на ГПР, тъй като тя се съдържа в самия закон – Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Следователно, макар да сочи ирелевантност на непосочени конкретно по вид „допускания„ при формирането на ГПР, видно от доказателствата не се касае за множество такива, а за един единствен вид – възнаградителна лихва, поради което, така формулирани въпросите не кореспондират на фактически установеното по делото. Дори да се приеме обоснован общия, необоснован е допълнителния селективен критерий, тъй като цитираната практика на ВКС – определения по чл. 288 ГПК, които не формират сила на пресъдено нещо – не попада в обхвата на преценимата, съгласно чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Петият въпрос не коресподира с касационен довод за несъобразено от въззивния съд конкретно доказателство по делото, нито с касационен довод за некоментирана от въззивния съд, вкл. с препращането към мотивите на първоинстанционния съд, нищожност на конкретна договорна клауза, като се съобрази, че не всички договорни клаузи, дори да би се установила тяхната неравноправност, предпоставят нищожност на целия договор за банков кредит, съгласно препращащата норма на чл.22 ЗБК, а от друга страна - при непредявени от ответницата самостоятелни насрещни искове за нищожност на отделни договорни клаузи, съдът следи за действителността на тези, от значение за произнасяне по главните искове. Такива в случая са единствено разпоредбите относно формиране на възнаградителната лихва и другите акцесорни вземания. Възнаградителната лихва, обаче, не е прилагана с по-висок, а само с по-нисък от първоначално договорения процент, в интерес на кредитополучателя. При недопускане на касационното обжалване в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение относно главницата, чийто размер единствено обуславя касационна обжалваемост по чл. 280, ал.3, т.1, пр. първо вр. с чл.113 ГПК / по вече изложени и споделими по-долу съображения / касационната жалба против въззивното решение, в частта му, с която, след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, са уважени част от акцесорните претенции на банката, следва да се остави без разглеждане, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като цената на всяка от тях е под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост и по граждански, и по търговски дела. Следователно, така формулираният въпрос, а по идентични съображения и шестия, не съставляват правни въпроси - от значение за правния резултат, а частично – като относими към недопустима част от касационната жалба. От обстоятелствената част към последните два въпроса е видно, че касаторът има предвид: 1/ възражението си за нищожност на договора за кредит, поради неупоменати в същия, съобразно целта му - конкретни по вид, размер и кредитор задължения, за чието погасяване е сключен; 2/ липсата на доказателства за извършени погашения на задължения на ответницата, с получената по разплащателната й сметка сума, в смисъл на изходящи от ответницата нареждания и 3/ непредставени по делото счетоводни записвания на банката, въз основа на които е работила експертизата, въпреки че по начало страната отрича напълно доказателствената им стойност. Целевото предназначение на кредита – „ за погасяване на стари задължения „ – не е условие на същия, по смисъла на чл. 11 ал.1 т. 7 ЗПК, визиращ „ условия за усвояването му“, нито е такова по смисъла на чл. 25 ЗЗД, не съставлява предмет, нито определя основанието или вида на договора за кредит, съобразно приложимите от банката видове договори. Предназначението на сумата по кредита изхожда от волята на потребителя и по отношение на същото е без значение съгласието на кредитодателя, поради което е изначално нелогична и правно несъстоятелна тезата на ответницата. Граничи със злоупотреба с право позицията й по оспорване реалното усвояване на кредита, след като не оспорва по същество съществуването на погасените задължения по други правоотношения с ищеца и с трети лица, а същевременно зачита счетоводните записвания по същата своя сметка, съобразно които е извършвала погашения на иначе „неусвоения“ кредит. Поради това, доколкото погашенията по същество са признание за получаването на кредита, правилно съдилищата са счели, че в тежест на ответницата е установяването на обстоятелствата, че макар заверени по разплащателната й сметка, последващо средствата по кредита не са усвоени в нейна полза и съобразно отнапред посоченото целево предназначение на кредита. В този смисъл, възражението за липса на реално усвояване и мотивите на въззивния съд предполагат формулирането на процесуалноправен въпрос по разпределението на доказателствената тежест в процеса, какъвто не е зададен. Отделно от необосноваване на общия, неудовлетворен би бил и допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма, приложима в отговор на въпросите, по която да е формирана противоречива съдебна практика, нито се обосновават предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението на такава норма, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството /т.4 на ТР № 1/2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. По доказателствената сила на счетоводните записвания е налице богата съдебна практика на касационна инстанция, с която въззивното решение не конфронтира. Заключението на ССЕ не е оспорено, а представянето на конкретната, анализирана от вещото лице счетоводна документация не е условие, за да бъдат оспорени констатациите му, вкл. редовността на счетоводните записвания на банката, при което оспорване е разумно оспорващият да съблюдава и собствения си интерес. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение