Определение № 312 от 19.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 183/21.11.2018г. постановено по гр.д. № 471/2018г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1014 от 13.08.2018г. по гр.д. №276/2016г. на Сливенски районен съд в обжалваната част, с която са определени квотите на съделителите в допуснатия до делба земеделски имот - нива в м. „В.“ с площ 6, 809 дка, представляваща имот №** по КВС на [населено място], общ. С..

Касационната жалба е подадена от М. С. М. чрез пълномощника адв.А.. Поддържа се, че решението е незаконосъобразно в частта, с която са определени квотите на съделителите. Съдът формално се е позовал на представеното Решение № 1056 от 19.10.2005г. на ОС „Земеделие”-С., без да вникне в неговото съдържание и да установи, че няма как по реда на обезщетяване на наследници на собственик на земеделски земи в решението да фигурира като съсобственик лице, което не е наследник на наследодателя. В приложеното изложение се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2 ГПК по въпроса: длъжен ли е въззивния съд да обезпечи правилното прилагане на императивния материален закон, като укаже на страните или служебно събере необходимите доказателства за изясняване на правата на съделителите в съсобствеността и да допусне делбата при законните квоти. Касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС; навежда и твърдение за очевидна неправилност на съдебния акт, тъй като при установяване правото на собственост върху имот № ** съдът се е позовал на решение, което е нищожно.

Ответниците не изразяват становище по жалбата и по основанията за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по иск за делба във фазата по допускането. Предмет на делбата са пет земеделски имота, намиращи се в землището на [населено място], [община], възстановени на наследниците на М. С. С., починал на 05.05.1959г. Предмет на въззивното и касационно обжалване са квотите на съделителите по отношение на един от имотите - нива в м. „В.“ с площ 6, 809 дка, представляваща имот № по КВС на [населено място], общ. С., при граници: № -нива; имот № -нива; имот № -нива; имот № **-полски път.

Делбата на този имот е допусната при квоти: за В. Г. К. 30/128 ид.ч., за К. И. З. и Д. Б. И. по 14/128 ид.ч., за С. М. Д. и Д. М. И. по 7/128 ид.ч., за М. С. М. и П. М. П. по 28/128 ид.ч.

Съдът е установил, че правото на собственост на наследниците на М. С. С., каквито се явяват съделителите, с изключение на В. К., произтича от решение № 1056/19.10. 2005 г. на ОС „Земеделие“-С., с което е постановено обезщетяване на наследниците чрез предоставяне в собственост на 5,958 дка земеделска земя съгласно плана за обезщетяване в землището на [населено място], представляващи 7/8 ид.ч. от ПИ № ** по плана за обезщетяване, представляващ нива - цялата от 6,809 дка, трета категория в м.„В.“. В решението е отбелязано, че имотът е съсобственост с В. Г. К., собственик на 0,851 дка, представляващи 1/8 ид.ч.

Видно, че В. Г. К., посочена в решението като притежател на 1/8 ид.ч., е придобила правото на собственост върху 1/8 ид.ч. от ПИ №** по силата на договор за дарение, сключен с нотариален акт № *, т. *, рег.№ *, д.№ * от *** г. на нотариус рег.№ *, с двама от наследниците на М. С. С., а именно С. С. И. и И. С. И..

При тези данни въззивният съд, възприемайки решението на ОС”Земеделие” от 2005г., е приел, че към момента на постановяването му В. К. е притежавала 1/8 ид.ч. от процесната нива, без значение на какво основание и с договора за дарение е придобила още 7/64 ид.ч., колкото са притежавали прехвърлителите й, така че нейната квота е общо 15/64 ид.ч. Доводите на въззивника, че отразените в решението 1/8 ид.ч. са израз на наслагване на информация и първоначалното съдържание на решението на ОС”Земеделие” не е такова, са намерени за неоснователни. Съдът е изтъкнал, че ищецът сам е представил решението от 19.10.2005г. и го е заверил „вярно с оригинала“. Затова твърдението му съставлява „нон сенс”. Ако страната счита, че намиращият се при нея „оригинален“ документ, от който е представил заверения препис пред съда, се различава по съдържание от „оригиналния“ документ, намиращ се в преписката на административния орган, то е следвало в предвидените от ГПК срокове да направи съответното изявление пред съда и да осъществи опровергаване на съдържанието на документа, независимо, че сама го е представила. Като не е сторила това, тя е загубила правото да се позовава на неистинност на документа в настоящата фаза на производството, а твърдяната нищожност не може да се обоснове с никакви смислени съображения. Според съда, настъпилият по-късно във времето юридически факт - прехвърляне на правото на собственост от страна на двама от наследниците, е отделен, независим и напълно различен от факта, довел до възникване на съсобственост между всички наследници на М. С. и третото лице В. К.. Посоченото лице е придобило двукратно част от правото на собственост върху ПИ - първия път преди *г. - 1/8 ид. ч. от целия имот от 6,809 дка /напълно безразлично за този спор чрез какъв способ/, втория път - на 23.11.2015г. - 1/8 ид.ч. вече от останалите 7/8 ид.ч., /измерващи се в 5,958 дка/, принадлежащи на наследниците на М. С.. Позоваването на скицата на имота, в която наследниците на М. С. са вписани със 7/8ид.ч., а В. К. с 1/8 ид.ч., съдът е намерил за ирелевантно, тъй като нито скицата, нито вписванията в разписните книги, създават право на собственост.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива са налице.

Правният въпрос: длъжен ли е въззивния съд да обезпечи правилното прилагане на императивния материален закон, като укаже на страните или служебно събере необходимите доказателства за изясняване на правата на съделителите в съсобствеността и да допусне делбата при законните квоти, не е определящ за изхода на спора. По делото са събрани необходимите доказателства, но спорът касае произтичащите от тях изводи досежно дяловете в съсобствеността.

Следва да се провери дали не е очевидно неправилен изводът на съда, че съделителката В. Г. К. притежава 1/8 ид.ч. от имота, към момента на издаването на решение № 1056/19.10.2005г. на ОС „Земеделие“-С., без да е ясно на какво основание е придобита тази идеална част и без самата съделителка в отговора на исковата молба да твърди, че е собственик на такава идеална част, различна от прехвърлената й с договора за дарение от 2015г. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.