Определение № 672 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1431/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 320 от 20.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 289/2024 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 07.12.2023 г. по т. д. № 3759/2022 г. на Софийски градски съд, е осъдено „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД да заплати на „Джуджан“ ЕООД на основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата 55 647.21 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие ползване от ответника на собствения на ищеца при квота Ѕ ид. част трафопост с идентификатор 12259.1011.36.9, находящ се в [населено място], [улица], и на собствените на ищеца съоръжения в трафопоста, служещи за пренос и преобразуване на електрическа енергия, в периода от 01.02.2017 г. до 10.04.2022 г., заедно със законната лихва от 11.04.2022 г. до изплащането и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски. Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е уважил исковата претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД, без да е установено по несъмнен начин правото на собственост на ищеца върху трафопоста и съоръженията, и не е обсъдил всички негови възражения, доводи и оплаквания във въззивната жалба, касаещи изкупуването на трафопоста, наличието на съществуващи сервитутни права и формирането на цената за достъп, на база на която е определен размерът на вземането за неоснователно обогатяване. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства, респективно липсата на такива, и направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт или обосноваване за некредитирането му; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди наличието или липсата на издадено в полза на определено лице разрешение от „Асоциация Енергетика“ по чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството като една от кумулативно представените материалноправни предпоставки за принадлежност на правото на собственост; 3. Допустимо ли е заплащане на цена за предоставен достъп за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители в случай, че лицето, предоставящо достъп, не е предприело достатъчни /никакви/ действия за уреждане на взаимоотношенията между него и ЕРД за стартиране на процедура по § 4 от ПЗР на ЗЕ и в случай, че това е така, не следва ли лицето, предоставящо достъп, да бъде задължено в някакъв срок да изпълни това свое задължение, не да получава обезщетение за срок, зависещ изцяло от неговата воля кога и дали да продаде енергийния обект“. Допускането на касационно обжалване по първите два въпроса се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в посочени решения на ВКС по чл.290 ГПК. За третия въпрос се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Джуджан“ ООД със седалище в [населено място], обл. Враца - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски, съобразно приложен договор за правна защита. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е съобразил, че с изготвения доклад по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е обявил за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът „Джуджан“ ЕООД е собственик на Ѕ ид. част от трафопоста, за ползването на който претендира обезщетение с иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, и изцяло на намиращите се в него съоръжения за пренос и преобразуване на електрическа енергия. Извършеното процесуално действие е мотивирано с влязлото в сила решение от 13.09.2019 г. по гр. д. № 61535/2017 г. на Софийски районен съд, постановено с участие на същите страни, с което е уважен предявен срещу ответника иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие ползването без основание на трафопоста и на съоръженията в предходен период. Ответникът не е възразил срещу съдържанието на доклада и във въззивната жалба не е навел оплаквания във връзка с него. Поради това въззивният съд е приел, че тъй като правото на собственост върху трафопоста и съоръженията е част от основанието на иска, силата на пресъдено нещо на решението се разпростира и по отношение на него. Независимо от така направения извод, въззивният съд е обсъдил изложените във въззивната жалба на ответника доводи срещу активната материалноправна легитимация на ищеца и е преценил, че те са неоснователни. След обсъждане на доказателствата и анализ на приложимата правна уредба съдът е приел, че: С АДС № 1387/13.04.1965 г. спорният трафопост е актуван като държавен и е предоставен за оперативно управление на държавната организация „Сортови семена“ - [населено място]. Към момента на актуването е действал Законът за електростопанството от 1948 г., допускащ (чл.3) държавата да преотстъпва на държавни предприятия и обществени организации строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение или за собствени нужди, като този режим на собственост е запазен с влизането в сила на 01.07.1976 г. на Закона за електростопанството от 1975 г. Спорният трафопост е имал само вътрешноведомствено значение и е обслужвал единствено нуждите на държавната организация „Сортови семена“, която го е стопанисвала. По делото няма доказателства трафопостът да е стопанисван от Асоциация „Енергетика“, с оглед на което доводът на ответника за необходимост от даване на разрешение по чл.2, ал.2, съотв. чл.8, ал.2 ЗЕ от 1975 г. (отм.) от асоциацията като предпоставка за придобиване на собствеността е неоснователен. При преобразуването на „Сортови семена“ в „Сортови семена Враца“ АД новосъздаденото дружество е придобило на основание чл.17 а ЗППДОП (отм.) собствеността върху имуществото, предоставено за стопанисване на бившето държавно предприятие, в т. ч. и върху трафопоста, като собствеността е удостоверена с констативен нотариален акт. С договор от 23.06.2005 г. „Сортови семена Враца“ АД е прехвърлило част от предприятието си, включваща и Ѕ ид. част от трафопоста, на „Джуджан“ ЕООД, а през 2014 г. е продало на същото дружество и съоръженията в трафопоста. Въз основа на така установените факти и с оглед приложимата правна уредба въззивният съд е направил категоричен извод, че дружеството - ищец е собственик на Ѕ ид. част от трафопоста и изцяло на съоръженията, като е отбелязал, че ответникът не е изкупил енергийния обект съобразно ПЗР на ЗЕ и за обекта няма сключен договор за предоставяне на достъп по чл.117, ал.8 ЗЕ. За доказано въззивният съд е приел и ползването на трафопоста, ведно със съоръженията, от ответника през целия исков период. Въззивният съд е обосновал извода си за осъществено ползване на неоспореното заключение на назначената от първата инстанция съдебно - техническа експертиза, според което в периода 01.02.2017 г. - 10.04.2022 г. трафопостът е използван от ответника за захранване с електрическа енергия на други шест дружества, без да са захранвани обекти на ищеца; Консумираното количество ел. енергия през трафопоста през посочения период е 449 898 kWh. Съобразявайки отсъствието на сключен договор по чл.117, ал.8 ЗЕ и липсата на друго доказано основание за ползването съдът е приел, че е осъществена хипотезата на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД и че ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на по-малката стойност между обогатяването и обедняването. Относно размера на обезщетението въззивният съд е изложил съображения, че в съответствие с утвърдената практика на ВКС по идентични правни спорове той следва да се изчисли на база приетата от КЕВР методика по чл.117, ал.8 (предишна ал.7) ЗЕ, използвана от вещото лице, и възлизаща според експертното заключение на 55 647.21 лв. Доводът във въззивната жалба, че в обезщетението са включени неотносими разходи за заплати, данъци и др., е счетен от съда за неоснователен с оглед начина, по който вещото лице е изчислило обезщетението. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че не дължи претендираното обезщетение, тъй като ищецът не е изпълнил задължението по § 4, ал.4 ЗЕ да му прехвърли енергийния обект и конкретно - не му е предложил да изкупи обекта и не е представил необходимите документи за прехвърляне на собствеността, а с предявяване на поредния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД се опитва да извлече благоприятни последици от собственото си незаконосъобразно поведение. Неоснователността на възражението е мотивирана с липсата на доказателства за отправено искане за изкупуване и за последвал отказ по § 4, ал.4 ЗЕ. Освен това е посочено, че дори обектът да не е прехвърлен поради неизпълнение на задължението на ищеца, това не води до извод за недължимост на търсеното обезщетение с оглед разпоредбата на § 4, ал.6 ЗЕ, предвиждаща принудително отчуждаване на обекта по реда на чл.63 ЗЕ в случай на отказ да се прехвърли собствеността. Въззивният съд е разгледал и насрещната въззивна жалба на ищеца срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, като е приел за основателно въведеното с нея оплакване за неправилно приложение на разпоредбите на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците и на § 13 ЗИД на Закона за здравето (ДВ бр.44/13.05.2020 г.), довело до неправилно отхвърляне на част от исковата претенция. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е доказан и основателен за целия претендиран размер от 55 647.21 лв. и е постановил решение в този смисъл. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, има принципно значение за делото, доколкото обсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства и произнасянето по всички защитни доводи и възражения на страните е гаранция за правилността на съдебното решение. Преценен във връзка с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът не може да послужи като общо основание за достъп до касационно обжалване, тъй като постановеният с въззивното решение правен резултат не произтича от неизпълнение на задължението на въззивния съд да извърши съвкупна преценка на доказателствата и да отговори на доводите и на възраженията на страните. При съпоставяне на мотивите към решението с въззивната жалба на касатора се установява, че въззивният съд е подложил на преценка всички доказателства, относими към спорните факти по делото, респ. към принадлежността на правото на собственост върху трафопоста и съоръженията, ползването на същите от ответника, размера на дължимото за ползването обезщетение и правото на ищеца да претендира обезщетение с оглед разпоредбите на § 4 ПЗР на ЗЕ. Мотивите съдържат аргументирано произнасяне по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, поради което включеното във въпроса твърдение за липса на произнасяне е некоректно. Във въззивната жалба няма доводи и възражения за наличие на сервитутни права като основание за осъществяване на ползването и по аргумент от чл.269 ГПК въззивният съд не е дължал произнасяне по тях. При постановяване на решението въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената от касатора задължителна съдебна практика и практика на ВКС, от което следва, че няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос от изложението е изведен от фактите по делото и е относим към правилността на обжалваното решение, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се отбележи, че въпросът не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд е извършил преценка относно необходимостта от разрешение по чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството (отм.), издадено от Асоциация „Енергетика“, и с оглед фактите по делото е приел, че в случая разрешението е без правно значение за придобиването на собствеността върху трафопоста от праводателя на ищеца. Същевременно преценката на въззивния съд по повод на разрешението не е обуславяща за произнасянето дали ищецът е собственик на трафопоста, предвид решаващия извод, че принадлежността на правото на собственост е установена със сила на пресъдено нещо в предходен спор между страните. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и по третия въпрос от изложението, който е насочен към проверка на правилността на изводите на въззивния съд във връзка с релевираното от ответника - сега касатор, възражение, че не дължи обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като ищецът не е изпълнил произтичащото от § 4, ал.4 ПЗР на Закона за енергетиката (обн. ДВ бр.107/2003 г.) задължение да предложи трафопоста за изкупуване. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите в обжалваното въззивно решение са законосъобразни и обосновани, поради което становището на касатора, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на § 4 ПЗР на ЗЕ и че е следвало да се произнесе в друг смисъл по възражението му, не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване. Наред с изложеното следва да се има предвид и това, че във въпроса се съдържа погрешна интерпретация на мотивите на решението, в които въззивният съд е приел, че ищецът не е в неизпълнение на задължението да прехвърли собствеността върху трафопоста, доколкото няма доказателства ответникът да е отправял до него искане за изкупуване и той необосновано да е отказал да извърши необходимите за изкупуването правни действия (в който случай би била приложима разпоредбата на § 4, ал.6 ПЗР на ЗЕ). Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по последния въпрос е отсъствието на надлежно обоснована допълнителна предпоставка, специфична за поддържаното основание за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Бланкетното позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без излагане на конкретни аргументи, лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка дали поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 4 650 лв. (адвокатско възнаграждение, платено в брой на основание договор за правни услуги от 28.06.2024 г.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,