Определение № 2912 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1113/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „АЛЕКСАНДРОВ И СИЕ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 696 от 29.11.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 268 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 43 от 08.01.2024 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 975 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Крамекс“ АД, ЕИК:[ЕИК] иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността на взетите от общото събрание на акционерите /ОСА/ на ответното дружество, проведено на 09.05.2023 г., решения по включените в дневния ред въпроси, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, поради ненадлежно представляване на ответната страна в производството пред инстанциите по същество и допускане поправка в протокол от проведено в първоинстанционното производство открито съдебно заседание не по установения в процесуалния закон ред. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението, които обобщени се свеждат до допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на поредица от твърдения и възражения на касатора, включително обективирани като оплаквания във въззивната му жалба, недопустимо „изкривяване“ на предмета на делото, произтичащо от недопустим начин, по който САС е интерпретирал подлежащите на доказване факти, противоречие с материалния закон и необоснованост.

Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването му, евентуално - отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд, евентуално – отмяната му с всички произтичащи от това последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и ал. 1, т. 1 от ГПК.

Извън поддържаната недопустимост на решението, по отношение на която се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба, в изложението се поставят с твърдения, че по същите въззивното решение противоречи на задължителната практика на върховната съдебна инстанция и на практиката на ВКС въпросите:

1. За задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и основания, изложени освен във ВЖ, така и в отговора на ВЖ. По същия се твърди процедиране от страна на въззивния съд в противоречие с решение № 64/28. 02. 2025 г. на ВКС, Първо Т.О. по т.д. № 1652/2024 г. и цитираната в него съдебна практика - решенията по т.д. № 78/2012 г. на Второ т.o. по т.д. № 2220/2015 г., по т.д. № 34/2014 г. на II т.о., по т.д. 859/2021 г. на I т.о. и множество други, както и с решение № 573/07.10.2024 по дело № 4162/2023 ВКС. Излага се, че както приема ВКС и в други свои актове, съдът следва да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК - решение №762/20.07.2011 г. по гр.д. №1371/2009 г. на ВКС - I г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на ВКС - III г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС - III г.о. решение № 13 /02 02 2021 г. по гр.д. № 1530 /2020 г. на ВКС - 1 г.о., решение № 50271/21.02 2023 г. по гр.д. № 4931 /2021 г. на ВКС - IV г.о., решение № 50065/16.05.2023 г. по гр.д. № 2337/2022 г. на ВКС- III г.о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50015/07.02.2023 г. по гр.д. № 1771/2022 г на ВКС - IV г.о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр.д. № 1271/2015 г. на ВКС - III г.о.; решение № 50271/21.02.2023 г. по гр.д. №4931/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.

2. За правомощията и задълженията на въззивния съд и в частност да интерпретира факти и обстоятелства, по начин за който страните не са известени, по който според касатора съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. относно правомощията на въззивната инстанция, както и в цитирани поредица от актове на ВКС също относно правомощията на въззивната инстанция: решение № 30/27.01.2025 по дело № 2115/2023 г., решение № 48/12.06.2017 г. по т.д. 408/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. 1728/2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение 96/05.08.2016 г. по т.д. 907/2015 г., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. 1656/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 50028/13.12.2023 г. по т.д. 2610/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 426/20.01. 2014 г. по гр.д. № 3209/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 477/23.01.2013 г. по гр.д. 1648/2011 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 264/21.03.2017 г. по гр.д. 2060/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 458/23.12.2011 г. по гр.д. № 73/2011 г на ВКС I г.о., решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 1553 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., части от които съдебни актове са цитирани от касатора в изложението му.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски за производството пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил в частта от мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на основания за допускане на касационно обжалване, че:

Ищецът е акционер в ответното дружество. С писмо от 07.11.2022 г. до акционера „Г. инвест“ АД, председателят на съвета на директорите на „Крамекс“ АД, в отговор на искането на акционера за свикване на заседание на Съвета на директорите на „Крамекс“ АД за вземане на решение за продажба на недвижимите имоти на „Крамекс“ АД, го е уведомил, че с оглед създалите се отношения в СД, такова заседание на СД няма да бъде продуктивно, тъй като той самият, като член на този орган не е съгласен с вземане на решение за продажба на имотите на дружеството.

С молба до СД от 17.11.2022 г., акционерът „Г. инвест" АД, в качеството си на мажоритарен акционер, притежаващ 50,57% от капитала, както и с оглед невъзможността да бъде взето единодушно решение от СД на „Крамекс" АД, е поискал да бъде свикано ОСА с посочен в молбата дневен ред.

Видно от представения протокол от проведеното на 09.05.2023 г. общо събрание на акционерите в „Крамекс" АД и приложения към него списък, на събранието е бил представен 97,22 % от капитала, като за участие в събранието са регистрирани „Г. Инвест“ АД, представлявано от изпълнителния директор Т. Т., притежаващо 50,57 % от акциите, Ж. Д. Г., представляван от адвокат П. Г., притежаващ 0,04 % от акциите и ищецът "А. и сие“ ООД, представлявано от П. С. А., носител на 46,61 % от акциите.

Към протокола е представен списък на акционерите, подписан от лицата, които са представлявали съответния акционер, като ищецът не е оспорил поставения подпис от П. С. А..

С исковата молба е представен от ищеца протокол от проведеното ОСА, който не е подписан. С отговора на исковата молба е представен протокол, със същото съдържание, като представения от ищеца, който е подписан от председател, секретар и преброител.

В срок ищецът е оспорил автентичността на протокола представен от ответното дружество, като съответно е твърдял, че той не е подписан от лицата, които са посочени за негови автори. От приетото, неоспорено заключение на съдебно-графичната експертиза категорично се установява, че положените подписи са изпълнени от лицата, посочени за техни автори - М. А. - Председател и Т. Т. - секретар и преброител, поради което протоколът като документ е автентичен такъв.

Ищецът е оспорил в срок и съдържанието на документа, представен от ответника. Според съда неоснователно е възражението в жалбата, че при това оспорване следва да бъде открито изрично производство по чл. 193, ал. 2 от ГПК, тъй като се касае за частен свидетелстващ документ, при който по този ред може да се оспори само неговата автентичност. При оспорването на удостовереното с частния документ, не е необходимо изрично откриване на производство по чл. 193 от ГПК. Установяването на удостоверените с него факти става по общите правила на доказването, като тежестта се носи от страната, която го представя. Според въззивния съд в случая след извършеното оспорване за установяване на факта, че удостовереното в протокола съответства на записаното, ответната страна е представила констативен нотариален протокол, съставен по реда на чл. 593 от ГПК от присъствалия на събранието помощник-нотариус по заместване Т. Генчев при нотариус В. Връблянска, рег. № 268 на НК, който като съдържание съответства на представения протокол, подписан от председател, секретар и проверител, а представеният констативен нотариален протокол не е оспорен от ищцовата страна в срок.

При така приетото за установено от фактическа страна въззивният съд е направил следните правни изводи:

Предявени са искове за установяване на нищожност на взетите решения на общо събрание на акционерите на „Крамекс“ АД, проведено на 09.05.2023 г.

Твърдението на ищеца, че в случая е налице липсващо решение на ОСА, тъй като такова събрание, каквото е описано в протокола не е провеждано и решения не са вземани, съдът е приел за недоказано. Посочено е, че видно от представения протокол от проведеното на 09.05.2023 г. ОСА и приложения към него списък на присъствалите акционери, на събранието е бил представен 97,22 % от капитала, като за участие в събранието са регистрирани „Г. Инвест" АД, представлявано от изпълнителния директор Т. Т., притежаващо 50,57 % от акциите, Ж. Д. Г., представляван от адвокат П. Г., притежаващ 0,04 % от акциите и ищецът „А. и сие“ ООД, представлявано от П. С. А., притежател на 46,61 % от акциите. В състава на събранието са участвали акционери, решенията са приемани на база изразената от акционерите при гласуването воля. Участието на ищеца се потвърждава и от подписа на неговия представляващ под списъка на лицата които са присъствали на събранието (неоспорен), както и от представения протокол. Представеният протокол е оспорен, като се твърди, че същият не удостоверява описаното в него, тъй като не е бил подписан от всички акционери. Съдът сочи, че разпоредбата на чл. 222, ал. 4 ТЗ предвижда общото събрание да избира председател и секретар на събранието, освен ако в устава не е предвидено друго. От извършена справка по партидата на „Крамекс“ АД в търговския регистър не се установява приета различна разпоредба, няма законово, нито в устава, изискване председателят и секретарят на събранието да бъдат акционери и съответно дали те притежават или не такова качество е напълно ирелевантно за валидността на взетите от акционерите решения, тъй като тези помощни органи имат само ограничена, процедурна компетентност. Съдът посочва, че не е налице и законово или по устав изискване протоколът от ОСА да бъде подписван от всички присъствали акционери, а процесният протокол е оформен съобразно изискването на чл. 232, ал.2 от ТЗ, като е подписан от секретар и председател. Приложен е и списък на присъстващите, който установява присъствието на представителите на акционерите, чрез подписите им. На основание чл. 232, ал.4 от ТЗ е съставен и констативен нотариален протокол, който се прилага към протокола от общото събрание и който представлява официален удостоверителен документ относно провеждането на процесното общо събрание, и който до оборването на официалната му удостоверителна сила обвързва съда.

Въззивният състав е изложил, че процесните решения не са нищожни и като приети от орган на дружеството, който да не е разполагал с материална компетентност по включените в дневния ред въпроси. Взетите от общото събрание решения касаят формирана воля за разпореждане с права на собственост върху недвижими имоти и определят условията за това, като за безспорен в отношенията между страните с определение от 14.11.2023 г. пред СГС е отделен фактът, че предмет на взетите решения са права на собственост върху активите на дружеството, чиято обща стойност надхвърля половината от стойността на активите на дружеството, съгласно последния заверен годишен финансов отчет. Съдът излага, че съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2, т. 2 от ТЗ, само по решение на общото събрание на акционерите могат да се сключват сделки на разпореждане с активи, чиято обща стойност през текущата година надхвърля половината от стойността на активите на дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет. В ал. 3 на същия текст е предвидено, че уставът на дружеството може изрично да предвиди сделките по ал. 2 да се извършват по решение на съвета на директорите, съответно на управителния съвет. В този случай е необходимо единодушно решение на съвета на директорите, съответно предварително разрешение на надзорния съвет. Излага се, че в устава на ответното дружество е предвидена възможността по ал. 3 на чл. 236, ал.3 от ТЗ, формулирана в чл. 15 ал.1 т.13 от същия, където е предвидено, че Съветът на директорите може да взема решения за сключване на сделки по чл. 236, ал. 2 от ТЗ. В ал. 2 на чл. 15 от устава е предвидено тези решения да се вземат с единодушие от членовете на СД. Според съда в конкретния случай са представени писмени доказателства, че вземането на такова решение е било невъзможно, поради отказ на член на СД да гласува за същото. Без значение е обстоятелството, че не са представени доказателства за изрично свикано заседание на СД по този въпрос и за изрично гласуване по него, тъй като вземането на решение за сключване на сделки по чл. 236, ал. 2 от ТЗ от СД е изключение от общото правило за компетентността за това решение на ОСА и съответно - установяването, че не са налице условията за прилагане на изключението от правилото е доказано с писмени доказателства, и възстановява компетентността на ОСА по този въпрос.

Въззивният съд е споделил като правилен и извода на първоинстанционния съд, че възраженията относно ненадлежното представляване на акционер в събранието касаят законосъобразното му провеждане, а не нищожност на взетите решения поради липса на проведено събрание или поради некомпетентност за вземане на решения от ОСА.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо. Представлявалият в производството пред инстанциите по същество /представляващ и в настоящото производство/ ответното дружество адв. Г. е редовно упълномощен от прокурист на дружеството, който към момента на упълномощаването е бил вписан като такъв и е заличен впоследствие – след извършеното упълномощаване, което последващо упълномощаването заличаване не се отразява на представителната власт на адвоката, редовно възникнала към момента на упълномощаването. Неоснователно е оплакването в изложената насока, базирано и на забраната в пълномощното на прокуриста /л. 105 от първоинстанционното дело, т. 4 от същото/, „да упълномощава другиго със своите права“ – забраната е в съответствие с разпоредбата на чл. 22, ал. 1, изр. 2 от ТЗ, съобразена е с нейния обхват и е относима към правата на прокуриста „по закон“ – т.е. тези по изр. първо на законовия текст. С оглед и на разпоредбата на изр. 3 от ал. 2 на чл. 22 от ТЗ упълномощаването на адвокати за водене на процеси е без съмнение в правомощията на прокуриста, а тяхното евентуално ограничаване в отношенията му с търговеца няма действие по отношение на третите лица. По-натам – ищецът, като останал единствен член на Съвета на директорите на ответното дружество, но не и изпълнителен такъв /представляващ дружеството/ след заличаването на представляващите дружеството лица, няма правомощия да оттегли пълномощното на редовно упълномощения от впоследствие заличения прокурист адвокат да представлява дружеството в процеса, в каквато насока по делото са обективирани опити. Съвсем отделен е въпросът, че доколкото и първоинстанционното, и въззивното – чрез подаването на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение производства, са инициирани не от ответното дружество, а от ищеца, то дори и да се приеме че в същите ответникът е ненадлежно представляван, това само по себе си не е от естество да се отрази на допустимостта на постановените по делото първоинстанционно и въззивни решения. Не се отразява както на изхода на делото във въззивната инстанция, така и на допустимостта на обжалваното решение отстраняването от страна на първоинстанционния съд по реда на чл. 247 от ГПК, на констатирана по молба на ответника, допусната в определението за назначаване на експертиза по делото очевидна фактическа грешка, независимо от обстоятелството, че същото определение е постановено в открито съдебно заседание и е съответно отразено в протокола от същото.

Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на същите обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото задължение на съда следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси. В подробните мотиви на въззивния съд в достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, а претендираното от касатора „изкривяване“ на предмета на делото чрез недопустимо според касатора интерпретиране на подлежащите на доказване факти не се установява да е налице от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му.

Касаторът не претендира, а ответникът не доказва направени разноски в производството.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение