Определение № 5249 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 411/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 6912 от 01.08.2023 г., допълнена с касационна жалба с вх. № 6965 от 02.08.2023 г., подадени от А. М., съответно чрез адв. С. Ш. и адв. С. М., против въззивно решение № 83 от 21.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 130/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 314 от 13.12.2022 г., постановено по гр. д. № 195/2022 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, за отхвърляне на предявените от А. М. против Районен съд – Елхово и Народно събрание на Република България искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумите: 15 500 евро и 10 900 щатски долара, представляващи обезщетение за имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, което обезщетение представлява размера на отнетите в полза на Държавата недекларирани от ищеца суми; 15 392 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от отнетите парични средства в размер на 15 500 евро за периода от 10.10.2012 г. до 16.06.2022 г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период; 11 448 щатски долара, представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от отнетите парични средства в размер на 10 900 щатски долара за периода от 10.10.2012 г. до 16.06.2022 г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период; 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при отнемане в полза на Държавата на недекларирани от ищеца суми в размер на 15 500 евро и 10 900 щатски долара. В касационните жалби се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора и по-конкретно за началния и крайния момент на правото на иск в конкретния случай, а също и за сравнение между двете процедури – общ исков процес и тази по чл. 2в ЗОДОВ?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. и решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., и двете на III г.о.; 2/ „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора и по-конкретно за началният и крайният момент на правото на иск в случай, че мотивите на първоинстанционния съд са декларативни и всъщност липсват такива?“ – твърди се противоречие с решение № 116 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 787/2020 г. и решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., и двете на II г.о. на ВКС; 3/ „Възможно ли е да се приеме, че е била налице възможност и законодателно съдействие за увредено лице, което е пострадало от нарушение на ПЕС в случай като конкретния, за да се приеме, че увреденият е имал действителна възможност за действие, т. е. да упражни ефикасно и равностойно с други пострадали от действията на държавата лица, чиито нарушения са се обхващали от специалния закон – ЗОДОВ, при изменението на последния и въвеждането на специалната норма – чл. 2в ЗОДОВ?“; 4/ „Допустима ли е от правото на ЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на правото на ЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с правото на ЕС?“; 5/ „Допустимо ли е от правото на ЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на правото на ЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с правото на ЕС, без в конкретния случай да се изследва въпросът еднакво благоприятни за пострадалото лице ли са били процедурните условия за реализация на отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз преди и след въвеждането на чл. 2в ЗОДОВ?“; 6/ „Допустима ли е от правото на ЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на правото на ЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с правото на ЕС, без в конкретния случай да се изследва въпросът еднакво ефективни ли са били процедурите за реализация на отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз за пострадалото от нарушение лице преди и след въвеждането на чл.2в ЗОДОВ?“; 7/ „Допустима ли е от правото на ЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на правото на ЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с правото на ЕС, без в конкретния случай да се изследва въпросът практически възможно ли е било за пострадалото от нарушение на ПЕС лице без значителни затруднения от финансово или процедурно естество да се възползва от правото си на иск по чл. 4, пар. 3 ДЕС, в случай като конкретния, преди законодателното уреждане на специалната процедура по чл. 2в ЗОДОВ?“ – по поставените въпроси от трети до седми включително се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като се твърди липса на установена национална съдебна практика и противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решения по дела C-485/2019, C-571/2016 и C-684/2016. Ответникът по жалбата Народно събрание на Република България, чрез юрк. А. С. и юрк. М. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответникът Районен съд – Елхово не взема становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата ѝ част (срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат са отхвърлени исковете с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на А. М., гражданин на Р. Т., против Районен съд – Елхово и против Народно събрание, за солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 500 евро и 10 900 щатски долара от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, което обезщетение представлява размера на отнетите в полза на Държавата недекларирани от ищеца суми; обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи в размер на 15 392 евро, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от паричните средства в размер на 15 500 евро за периода от 10.10.2012 г. до 16.06.2022 г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период; обезщетение за имуществени вреди в размер на 11 448 щатски долара, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от паричните средства в размер на 10 900 щатски долара за периода от 10.10.2012 г. до 16.06.2022 г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период; и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева от достатъчно същественото нарушение на правото на Европейския съюз. В обжалваното решение е посочено като безспорно между страните, че на 09.09.2012 г., при преминаване на българската граница при ГКПП „Лесово“, ищецът не е декларирал пред митническите органи сумите от 15 500 евро и 10 900 щатски долара, с левова обща равностойност 47 093,74 лева; с одобрено на основание чл. 382 от НПК споразумение от 10.10.2012 г. по НОХД № 499/2012 г. по описа на РС – Елхово, ищецът е бил признат за виновен в нарушение на чл. 11а, ал. 1, вр. ал. 5 от Валутния закон, за което на основание чл. 251, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК му е било наложено наказание от 7 месеца лишаване от свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 НК предметът на престъплението – недекларираните суми от 15 500 евро и 10 900 щатски долара, са били отнети в полза на държавата; към момента на извършване на инкриминираното деяние от ищеца, в националното право е действала изрична материалноправна норма - чл. 251, ал. 2 НК (отм. ДВ, бр. 83 от 2019 г.), предвиждаща, че предметът на престъплението по чл. 251, ал. 1 НК се отнема в полза на Държавата, а когато той липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност; разпоредбата на чл. 251, ал. 2 НК е в противоречие с разпоредбата на чл. 9 от Регламент ЕО 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета (Регламент ЕО 1889/2005), в която е посочено, че всяка държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране на пари в брой на стойност 10 000 евро или повече при влизане или излизане от Общността (чл. 3), като тези санкции трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, вр. чл. 4, § 2 от Регламента, според който, ако задължението за деклариране, предвидено по чл. 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат само задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство. При тези данни въззивният състав е съобразил, че с определение по преюдициално запитване до СЕС по дела С-35/18 и С-336/18, е прието, че разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент ЕО 1889/2005 следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат националната правна уредба като разглежданата в главните производства, в която като санкция освен лишаване от свобода или глоба в размер на 1/5 от недекларираната сума, да се предвижда и отнемане в полза на държавата на недекларираната сума. Прието е, че отнемане в полза на държавата на недекларираната сума не изглежда съразмерна мярка предвид естеството на съответното нарушение и надхвърля границите на необходимото. Взел е предвид, че тълкуването, направено от СЕС, е задължително за всички национални съдилища, поради което е формиран извод, че разпоредбата на чл. 251, ал. 2 НК противоречи на общностното право. Прието е за установено по делото наличието на съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от националната юрисдикция (РС – Елхово), която като последна съдебна инстанция по съдебен акт, влязъл в сила на 10.10.2012 г., е приложила санкцията „отнемане на предмета на престъплението“ в нарушение на чл. 9, § 1, вр. чл. 4, § 2 от Регламент ЕО 1889/2005 г., неприлагайки общностните норми с предимство пред нормата на чл. 251, ал. 2 НК. Изтъкнато е още, че съществено нарушение на правото на ЕС е допуснато и от Народното събрание на Република България, изразяващо се в бездействие след приемане на РБ в ЕС през 2007 г., до момента на постановяване на процесното определение, от което са настъпили вреди за ищеца, не е била отменена нормата на чл. 251, ал. 2 НК, противоречаща на разпоредбите на цитирания регламент и при определяне на подходящите санкции и мерки по смисъла на приложимия регламент, не са приети такива, които да са съобразени е принципа на ефективност и съразмерност. С оглед горното становище е установено, че в пряка връзка с допуснатите от ответниците нарушения на правото на ЕС, на ищеца е причинена имуществена вреда от 15 500 евро и 10 900 щатски долара, които суми са били отнети неправомерно, считано от момента, в който е влязъл в сила съдебният акт, поради което искът за обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 500 евро и 10 900 щатски долара, е намерен за доказан по основание и размер. Независимо от горното, въззивният състав е приел, че предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в посочените горе размери, следва да бъде отхвърлен поради изтекла погасителна давност за претендираните вземания, към момента на предявяване на исковете - 14.06.2022 г., в който смисъл своеверменно е заявено възражение от ответниците. Като приложима в случая е преценена давността по чл. 114 ЗЗД по съображения, че давността за вземането за обезщетение за вреди започва да тече от момента на изискуемостта, а последната в случая настъпва от момента на отнемането на паричната сума в полза на държавата, с влезлия в сила съдебен акт на 10.10.2012 г. Не са споделени твърденията на ищеца, че до приемането на разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ през 2019 г., не е съществувал ред, по който ищецът е могъл да търси правата си от нарушението на общностното право, поради което и давност до 2019 г. не би могла да тече. Възприети са изложените от първоинстанционния съд съображения, че и преди приемането на разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, ищецът е имал възможност да защити правата си непосредствено след отнемането на сумата, с предявяване на пряк иск по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 1 и сл. ЗОДОВ. Изрично е изтъкнато, че такава възможност за защита е многократно ефективно използвана от други физически и юридически лица от нарушаване на правото на ЕС от страна на държавни органи, преди приемане на чл. 2в ЗОДОВ. В тази връзка възражението, че давността за вземането на ищеца за вреди е започнала да тече от приемането на чл. 2в ЗОДОВ е преценено като неоснователно, доколкото материалното основание на иска - чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД, е съществувало и е прилагано от съдилищата, както към момента на влизане на РБ в ЕС през 2007 г., така и към момента на отнемането на процесната сума от ищеца, поради което са липсвали пречки за предявяване на исковете за твърдените вреди в рамките на предвидения петгодишен давностен срок, считано от отнемането на паричната сума. Като неоснователно е намерено и твърдението, че до произнасянето на СЕС през 2018 г. по отправените преюдициални запитвания, давност не би могла да тече, тъй като съдебната практика е приемала, че не е налице противоречие между разпоредбата на чл. 251 НК и правото на ЕС. Въззивният съд е съобразил, че не е налице правна норма, съгласно която изискуемостта на вземането за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС да започва да тече от момента на произнасяне на СЕС по отправени преюдициални запитвания, а и последните имат за цел тълкуване на норми от европейското право и преценка на съответствието им с националното право, а актовете по тях не влияят на фактическо положение по делото относно момента на причиняване на вредата на ищеца и не рефлектират върху института на давността по българското право. Отделно от горното, въззивната инстанция е приела за недоказани исковете за обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи в размер на 15 392 евро и 11 448 щатски долара, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от отнетите паричните средства за периода от 10.10.2012 г. до 16.06.2022 г., равняващи се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период, както и искът за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева от достатъчно същественото нарушение на правото на ЕС. С оглед изричното уточнение от ищеца, че искове по чл. 2в ЗОДОВ са за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на лишаването му от правото да ползва паричните си средства, въззивният съд е намерил за недоказано твърдението, че е налице пропусната полза, поради това, че имуществото на ищеца би се увеличило с горните суми. Посочил е, че по делото не са ангажирани доказателства, отнетите от ищеца суми да са били предназначени за извличане на граждански плодове под формата на законна лихва. По отношение на иска за неимуществени вреди също е отбелязано, че не са представени никакви доказателства за претърпени от ищеца притеснения, чувство за финансова нестабилност и за липса на увереност в собствените му способности. Отделно от горното е посочено, че и тези два иска са погасени по давност по съображенията, изложени по-горе. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са свързани със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора. Чрез тях жалбоподателят на практика развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, както и оплакване за необоснованост и неправилност на обжалвания акт. По съществото си тези доводи са касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на общата предпоставка, не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в случая въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, както и всички относими доказателства и правнорелевантни факти, като въз основа на тях е извел свои подробни фактически и правни изводи, независимо от възприемането на основание чл. 272 ГПК на фактически и правни мотиви от потвърденото първоинстанционно решение. Въпросът доколко тези собствени фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Вън от изложеното, в случая въззивният състав е съобразил датата, на която е нанесена имуществената вреда и съответно е извършено непозволеното увреждане – 10.10.2012 г., като е изложил изчерпателни мотиви защо именно към този момент е настъпила изискуемостта на процесното главно вземане по смисъла на чл. 114 ЗЗД и от него е започнала да тече погасителната давност, с оглед и на обстоятелството, че разпоредбите на регламентите са били пряко приложимо право на ЕС и преди приемането на чл. 2в ЗОДОВ, при което ищецът е имал възможност да защити правата си непосредствено след отнемането на процесните суми, с предявяване на пряк иск по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. с чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 1 и сл. ЗОДОВ. При тези съображения е обоснован и решаващият извод на въззивния съд затова, че претендираното вземане е погасено по давност. В тази връзка обжалваното въззивно решение съдържа необходимите мотиви и съображения, от които е изведен крайният извод за неоснователност на исковите претенции, поради което е в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а поставените два въпроса не осъществяват и релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по следващия повдигнат въпрос под номер три, спрямо който не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване. Същият се извежда от тезата на жалбоподателя, че като увредено лице не е имал действителна възможност да упражни ефикасно защитата си, преди въвеждането на специалното правило на чл. 2в ЗОДОВ. Мотивите на въззивния съд в обжалваното решение са точно в противоположния смисъл, поради което чрез навеждането на въпроса, касаторът на практика изразява несъгласието си с приетото от въззивната инстанция. Отделно от горното, за да формира извода си, че и преди приемането на разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, ищецът е имал възможност да защити правата си, която възможност е била използвана и от други лица, пострадали от нарушаване на правото на ЕС, въззивният състав е съобразил цитираната в първоинстанционното решение безпротиворечива практика на ВКС, постановена именно по искове на физически и юридически лица от нарушаване правото на ЕС преди приемане на чл. 2в ЗОДОВ. Наличието на трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от коригиране и с която даденият от въззивния съд отговор е съобразен, изключва наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираните от касатора в изложението въпроси от четвърти до седми включително, се припокриват по съдържание и смисъл и се отнасят до това допустимо ли е от правото на ЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен. Тези въпроси са поставени абстрактно и общотеоретично, а не конкретно с оглед правните разрешения на въззивния съд, поради което не са и обуславящи за крайните решаващи изводи в обжалвания акт. Отделно от горното, следва да се посочи, че приложимо в случая е националното право, предвиждащо общ петгодишен погасителен давностен срок спрямо облигационните вземания, освен ако не е приложим специален /по-кратък/ такъв. Поради това, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да им се даде, не би се обусловил различен краен резултат. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,