Определение № 2027 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4171/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Я. К. чрез адв. Г. против решение № 75 от 28.03.2024 г. по гр. д. № 342/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново. Насрещната страна Р. К. Ж. чрез адв. В. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че отсъстват основания за допускане на касационен контрол, а по същество жалбата се явява неоснователна. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 208 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 503/2019 г. на Окръжен съд – Русе за унищожаване на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, по иск предявен от В. С. Р. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от законния му наследник Р. К. Ж.) срещу Ю. С. К., Т. Я. К., С. Я. К. и М. Я. К., на договор за дарение от 02.11.2016 г., обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., н. д. № 454/2016 г. по описа на нотариус Л. Ш., с рег. № 624 на НК и район на действие Районен съд – Русе, поправен на 11.11.2016 г. с нотариален акт за поправка № ..., том ..., рег. № ..., н. д. № 479/2016 г. по описа на същия нотариус, с който В. С. Р. е дарил на Я. Х. К. (общ наследодател на ответниците, починал на 16.04.2017 г.) подробно посочени в решението пет недвижими имота, находящи се в [населено място], с обща данъчна оценка в размер на 37 075. 17 лв. и е си запазил правото да ползва имотите безвъзмездно докато е жив, поради невъзможността на дарителя да разбира и ръководи действията си към момента на сключване на договора и в тежест на ответниците са възложени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, на първо място, че правото на иск е надлежно упражнено и не имало основание за десезирането му със спора. В тази връзка е обсъдил хронологията на фактите около извършения от ищеца Р. отказ от иска, на основание чл. 233 ГПК и последвалата молба – с нотариална заверка на подпис, с която страната обективира волята си за обратното (като твърди, че не е предприемала такова процесуално действие по висящия процес) и е заключил, че молбата за отказ от иска е оттегляема до десезиращия акт на съда, т. е. до постановяване от съда, на основание чл. 233 ГПК, на определението за прекратяване на производството по делото (а такова в случая няма). Затова е обоснован извод, че съдът е останал валидно сезиран с разрешаването на конкретния правен спор и дължи произнасяне по съществото му. На второ място, доводите на жалбоподателя С. К. за допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство относно участието на ответниците Ю. С. К., Т. Я. К. и М. Я. К. са намерени за несъстоятелни, доколкото такива нарушения може да релевира само страната, чийто процесуални права са накърнени, а в случая тези лица (макар и в качеството им на необходими другари на ответника – жалбоподател) не са обжалвали самостоятелно неблагоприятното за тях решение на първостепенния съд, за да се позоват на допуснати от него нарушения на съдопроизводствените правила. По основният спорен по делото въпрос, касателно психическото състояние на разпоредилия се безвъзмездно с оспорената сделка първоначален ищец към датата на извършването й – 02.11.2016 г., инстанцията по същество е приела, съобразявайки данните от заключението на съдебно-психиатрична и психологична експертиза, събраните писмени доказателства (вкл. ЕР на ТЕЛК, издадени през периода 02.07.2015 г. – 12.11.2018 г., с констатации за заболяване „разстройства на личността и поведението, дължащи се на болест, увреждане и дисфункция на главния мозък“ и „органично разстройство на личността“) и гласни такива, че още от м. март 2015 г. дарителят е с установени психични увреждания ( диагностирано е психичното заболяване „мултиинфарктна деменция“), които влияят на способността му да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, че това негово състояние се констатира към момента на процесното дарение (вкл. към момента на поправката на нотариалния акт, който го обективира) и се характеризира като трайно, с хроничен, бавно прогресиращ ход. Несъмнен е формираният фактически извод, че лицето не е могло да се справи и в обикновена житейска ситуация без да получи помощ от друг човек; че същият е живеел сам, бил е частично трудоспособен и единствен собственик на дома си и на земеделски земи, на значителна стойност около 70 000 лв., получавал е пенсия за инвалидност в размер на 300 лв. и въпреки това е изпаднал в състояние, в което не е можел да си осигури храна, вода, ток и отопление, не е имал съзнание за липсата на елементарни хигиенни условия в дома си и воля да се погрижи за себе си. При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел от правна страна, че за да е действително дарението като правен акт, дарителят следва да е дееспособен и в състояние да разбира и ръководи постъпките си към момента на извършването му, т. е. да е налице интелектуалният и волевия елемент на дееспособността, като следва да се извърши преценка в конкретния момент на извършване на сделката имал ли е дарителят тази способност с оглед състоянието си и ако същата не отсъства, а само е ограничена, имал ли е възможност въпреки формално разумните си действия да се ориентира в сложността на договора и неговите правни последици. Развити са съображения, че при дарителя Р. считано от м. март 2015 г. трайно са засегнати познавателните способности, оказващи влияние върху всички останали сфери на личността му, поради което при извършване на процесния договор за дарение неговата воля като страна по съглашението е била опорочена – поради невъзможността да се грижи за своите интереси и да ръководи работите си. Обосновано е виждане, че именно в това състояние на психиката към релевантния момент (датата на оспореното дарение, а и на поправката на обективиращия го нотариален акт) е изразена волята му да облагодетелства надарения Я. К. (наследодател на ответниците). В заключение е прието, че доколкото дееспособността на дарителя не е била отнета по предвидения от закона ред, то извършеният от него договор за дарение на недвижими имоти в полза на наследодателя на ответниците по делото е унищожаем, при условията на чл. 31, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗД и предявеният на това основание иск е основателен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (озаглавено „касационна жалба относно допустимостта“) жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решениие. Вместо това страната се позовава на приетото в практиката на ВКС, обективирана в определение № 810/17.10.2011 г. по ч. т. д. № 650/2011 г. на I т.о. и решение № 50028/11.09.2023 г. по гр. д. № 3773/2021 г. на IV г.о. Поддържа се наличието на основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като бланкетно касаторът се позовава и на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Настоящият състав на ВКС, III г. о. счита, че отсъстват основания за допускане на касационен контрол. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено още, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите и съдебна практика, които според жалбоподателя са релевантни към настоящия случай. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия на селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което исканият достъп до касация не може да се осъществи. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1680 лв. с ДДС и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.