Определение № 481 от 20.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2492/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПИРДОПИНВЕСТ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 145/18.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 618/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, ІІ състав. С него, след частична отмяна на решение № 89/06.07.2018 г. по гр.д. № 797/2017 г. на РС – Пирдоп, с което искът на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности” при МВР за установяване, че касаторът дължи сумата 24 326.75 лв., предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 765 от 29.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 616/2017 г. на РС – Пирдоп, е бил отхвърлен като погасен чрез прихващане за сумата над 4 054.46 лв., е постановено решение по същество, с което е признато за установено, че ПИРДОПИНВЕСТ ЕООД дължи на Дирекцията сумата от 20 272.29 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.08.2017 г., а предявеното възражение за прихващане с посочената по-горе сума /представляваща усвоена банкова гаранция за добро изпълнение, задържана без основание/ е отхвърлено. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, включително превишаване правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че ответникът по касация никога не е оспорвал факта, че е усвоил гаранцията за добро изпълнение, като в процеса активно е защитавал правото си да я задържи. В нарушение на диспозитивното начало и без да са налице оплаквания в жалбата досежно този факт, приет за осъществен от първата инстанция, въззивният съд е приел, че гаранцията не е била усвоена. По подробно развити съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови резултат, идентичен с този в отмененото първоинстанционно решение, с присъждане на сторените разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. В хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК са формулирани конкретни процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд /чл.269 изр.2 ГПК вр. чл.153 ГПК/, посочена е съответна практика на ВКС. Против касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за неоснователност на искането за допускане на обжалване, както и на самата жалба. Претендират се разноски. Съдът констатира, че касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, настоящият съдебен състав съобрази следното: Както въззивната, така и касационната инстанция има задължението служебно да следи за допустимостта на обжалваното решение. За да прецени, че решението е допустимо, съставът на въззивния съд е обсъдил наличието на друго висящо дело между същите страни /т.д.№ 2159/2017 г. на СГС/, по което ответникът ПИРДОПИНВЕСТ ЕООД е ищец, а ищецът ДУССД–МВР е ответник, относно спор, произтичащ от неизпълнение на същия договор. В това производство ДУССД–МВР е предявила възражение за прихващане със сумата, предмет на настоящия иск – 24 326.75 лв., претендирана като подлежащ на връщане аванс по договора. Съдът е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл.126 ал.1 вр. чл.298 ал.4 ГПК. Счел е, че няма данни, дали образуването на горното дело предхожда датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК /25.08.2017 г./, която се счита за дата на предявяване на иска по чл.422 ГПК. Освен това е посочил, че тъй като решението по това дело не е влязло в законна сила, а искът на ПИРДОПИНВЕСТ ЕООД е бил отхвърлен, то не се е стигнало до разглеждането на възражението за прихващане, идентично по размер и основание с исковата претенция по настоящото дело. Въз основа на горното е заключил, че предявеният спор не е разрешен със сила на пресъдено нещо. От данните по делото е видно, че както пред първата, така и пред въззивната инстанция /вж. молба с вх.№ 628/29.01.2019 г./ ответникът – настоящ касатор е искал производството да бъде спряно, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до приключването на т.д. № 2159/2017 г. по описа на СГС. Това искане е оставено без уважение, т.к. съдът е приел, че крайният съдебен акт по посоченото дело /с предмет - претенция на ПИРДОПИНВЕСТ ЕООД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, произтичащи от неизпълнението на договора между страните/ няма да формира сила на пресъдено нещо относно действителността на договора, неговото изпълнение и предпоставките за развалянето му. По съществото на спора е прието, че за връщането на дадения аванс е без значение по чия вина е бил развален договорът от за СМР, сключен между страните по реда на ЗОП. Всички спорни въпроси, включително коя страна надлежно /първа/ е развалила договора поради неизправността на другата, имат значение единствено за възражението за прихващане със сумата на банковата гаранция за добро изпълнение в размер на 20 272.29 лв., която ответникът, като изпълнител по договора, е учредил в полза на ищеца. По това възражение съдът е намерил, че по делото липсват данни сумата по банковата гаранция да е била усвоена, респ. да се задържа понастоящем от насрещната страна /вещото лице не е дало отговор на въпроса, дали възложителят е задържал, усвоил или осчетоводил същата/, поради което възражението за прихващане е счетено за неоснователно. Във въззивната жалба на ищеца обаче липсва оплакване относно приетия за установен от районния съд факт, че гаранцията е била усвоена от него. Съдебният състав на ВКС, ТК, ІІ т.о. намира, че макар да са налице основания за допускане на исканото касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационна проверка на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – поради вероятната му недопустимост, във връзка с приложението на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и указанията, дадени с ТР № 2/2017 и ТР № 1/2017 г., двете от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1/2008 г., касаторът следва предварително да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 405.45 лв. за разглеждането на жалбата. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение