Определение № 1500 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 638/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 826/18.01.2024г., постановено по ч.гр.д.№ 14232/23г. от състав на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението на СРС с № 34835/03.10.2023г. за връщане на исковата молба и прекратяване на образуваното по нея производството по гр.д.№ 65381/21г., СРС, 31 ви състав. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Възразява срещу приетото относно надлежния ответник по предявения от него иск по чл. 2в ЗОДОВ, основан на нарушение на правото на ЕС по дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт. Твърди, че дори така приетото да е основателно, то съдът е следвало да му даде указания да насочи иска си срещу надлежния ответник, което не е било сторено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК въпроса: Длъжен ли е съдът в хипотеза на иск, насочен срещу ненадлежна страна, да укаже на ищеца да насочи иска си срещу надлежната страна? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с разрешението в определение № 60354/04.11.2021г. по ч.гр.д.№ 1126/2020г. на ВКС, ІV ГО, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се също, че атакуваното определение е и очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. М. против Апелативен специализиран наказателен съд иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, допуснато при разглеждане на внохд № 102/2018 г. на АСпНС. На 23.09.2022г. съставът на СРС е изискал служебно от АСпНС информация дали решението по дело № 102/2018г. е приключило с влязъл в сила съдебен акт. На 28.11.2022г. изисканата информация е постъпила и съгласно същата, решението е било обжалвано пред ВКС и с влязло в сила решение от 16.04.2020г. е оставено в сила в една част, а в друга – отменено и върнато за ново разглеждане от въззивния съд. На 07.12.2022г. производството пред СРС, 31-ви състав е прекратено на основание чл. 126 ГПК, а искането на ищеца за назначаване на процесуален представител - оставено без уважение. Определението е отменено изцяло с определение на СГС от 16.06.2023г. по ч.гр.д.№ 3883/23г. и след връщане на делото на СРС, последният е назначил на ищеца представител и е разпоредил на същия да бъдат изпратени всички разпореждания, постановявани по делото. На 18.09.2023г. адв. Ю. е депозирал молба в изпълнение на единственото постановено по делото разпореждане по чл. 129, ал.2 ГПК, което е от 03.01.2022г. и с него е изискано да бъде уточнено дали делото на АСпНС е приключило с влязъл в сила съдебен акт, както и да се уточни обстоятелствената част на исковата молба относно противоправността, да се посочи начален момент на претенцията за лихва и да се посочи банкова сметка или друг начин на плащане. На 03.10.2023г. СРС е прекратил повторно производството по делото, на основание чл. 130 ГПК, приемайки, че в случая надлежен ответник по иска е ВКС и искът срещу АСпНС е недопустим. В атакуваното определение въззивният съд е възприел решаващия извод на първата инстанция относно надлежния ответник по исковата претенция, като обоснован от цитираната от СРС практика на СЕС. Посочил е, че указания за насочване на иска срещу надлежния ответник не се дължали, защото нямало противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, а освен това жалбоподателят продължавал да поддържа, че противоправното поведение е на АСпНС. При тези обстоятелства касационният съд приема, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради грубо нарушение на процесуалния закон ( чл. 130 ГПК ), изразяващо се в следното: Разпоредбата на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността за обезщетяване на тези вреди е на Държавата, а когато нарушението на правото на ЕС е извършено от общите съдилища или от ВКС, искът за присъждането на обезщетение се предявява срещу съда, от чиито незаконен акт, действие или бездействие за произлезли вредите. Този извод относно пасивната легитимация на ответника по иска по чл.2в ЗОДОВ следва недвусмислено от разпоредбата на чл.2в, ал.1, т.2 вр. с чл.7 от ЗОДОВ. Общностното право не поставя конкретни изисквания относно пасивната легитимация, извън принципите на ефективността и еквивалентността. Изведеният от практиката на СЕС (решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci; решение от 05.03.1996 г. по съед. дела C-46/93 и C-48/93 – Brasserie du pкcheur и Factortame; решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Kцbler; решение от 11.07.2015 г. по дело С-98/14 – Berlington Hungary, и др.) фактически състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, включва: 1/ нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2/ достатъчно сериозно нарушение на тази норма и 3/ пряка причинна връзка между нарушението и вредите. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, практиката на СЕС ( вж. решението от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Kцbler) въвежда и още една предпоставка – вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция. Тази предпоставка е материалноправна. Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото на ЕС, да е постановен от окончателна съдебна инстанция е условие за уважаване на иска ( съобразно цитираното вече решение по дело С-224/01), а не процесуална предпоставка за допустимост на исковото производство. Предвид изложеното, изводът на първата инстанция, възприет безкритично от въззивния съд, че надлежен ответник по предявения иск по чл. 2в ЗОДОВ е ВКС, защото е осъществил окончателен инстанционен контрол върху решението на АСпНС, е в пряко противоречие, както с нормата на чл.7 вр. с чл. 2в, т.2 ЗОДОВ, така и с цитираната практика на СЕС. Соченият от ищеца за ответник по иска по чл. 2в ЗОДОВ АСпНС е надлежен такъв в случая и като е прекратил производството по делото, приемайки обратното, съдът е постановил очевидно неправилен съдебен акт. Изложеното налага отмяна на обжалваното въззивно определение, както и на потвърденото с него първоинстанционно определение. Делото следва да бъде върнато на първата инстанция, която да продължи съдопроизводствените действия. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.