Определение № 2235 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, чрез адвокат В. В., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №771/07.06.2023г. по в.г.д.№1635/2022г. в частите, с които след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, жалбоподателят е осъден да заплати на М. Б. Н. – Т. сумите, както следва: 26 820 лв. с включен ДДС, представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение по т. 10, вр. т. 4.2 и т. 4.3 от договор за правно обслужване Д Услуга № ...г., представляваща сбора от месечните възнаграждения, всяко по 5 364 лв. с ДДС, за месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 221 519,38лв. – представляваща сбор от неизплатени адвокатски възнаграждения с включен ДДС, дължими по т.11, вр. т. 4.1 от Договор за правно обслужване Д Услуга № 62/03.11.2011 г., за представителство на ответника пред съда по подробно посочените дела, ведно със законната лихва върху всяка една от присъдените суми, от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното им изплащане; 32 181лв. с ДДС, представляваща незаплатено адвокатско възнаграждение по т.д. № 862/2017 г. на САС, 6 състав, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, а в условие на евентуалност за неговата неправилност. С допълнителна молба вх.№4199/08.03.2024г. касаторът изразява становище за неправилност на въззивното решение в частта за разноските при определяне размера на присъдените в полза на ищцата адвокатски възнаграждения, които не са съобразени с действителната фактическа и правна сложност на делото. Насрещната страна М. Б. Н. – Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Х. М., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като част от поставените въпроси не са от значение при преценка на релевантните за спора обстоятелства и по тях няма произнасяне на съда, а по останалите въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излага още, че част от съображенията за допускане на обжалването представят превратно установените по делото факти или имат за цел връщане на делото за преразглеждането му. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД да заплати на М. Б. Н. – Т. сумите, както следва: 26 820 лв. с включен ДДС, представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение по т. 10, вр. т. 4.2 и т. 4.3 от договор за правно обслужване Д Услуга № 62/03.11.2011 г., представляваща сбора от месечните възнаграждения, всяко по 5 364 лв. с ДДС, за месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 221 519,38лв. – представляваща сбор от неизплатени адвокатски възнаграждения с включен ДДС, дължими по т.11, вр. т. 4.1 от Договор за правно обслужване Д Услуга № ... г., за представителство на ответника пред съда по подробно посочените дела ведно със законната лихва върху всяка една от присъдените суми, от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното им изплащане; 32 181лв. с ДДС – незаплатено адвокатско възнаграждение по т.д. № 862/2017 г. на САС, 6 състав, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в договорно правоотношение въз основа на договор за правно обслужване Д Услуга №.... г., сключен между ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, в качеството му на възложител и М. Б. Н. – Т., в качеството ѝ на изпълнител. Със същия възложителят възложил, а изпълнителят се задължил да извърши правни действия в защита на интересите на възложителя, като му осигури правна защита и процесуално представителство срещу заплащане. С договора било уговорено, че под правни действия следва да се разбира: представителство на възложителя и на застраховани от него лица, и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, в т.ч. изготвяне на молби, жалби, искови молби, възражения, становища и др. във връзка с процесуално-правна защита на дейността на възложителя, осъществяване на правни дейности, произтичащи от правото на регрес на възложителя срещу трети лица (по закон или съгласно договор) – т.4.1; представителство на възложителя и на застраховани от него лица, и защита на правата и законните им интереси пред административни органи и служби, както и пред физически и юридически лица, проучване и предлагане на варианти за решаване на правни казуси на възложителя под формата на писмени консултации, участие в преговори, извършване на справки по текущи производства, изготвяне на всички необходими документи, правно обслужване на собствени и наети имоти от възложителя и друго – т.4.2; предоставяне на юридическа консултация при участието в провежданите от възложителя експертни съвети и застрахователно-медицински комисии – т.4.3. В чл. 10 от договора било уговорено, че за осъществяване на посочената дейност по т. 4.2 и т. 4.3., възложителят ще заплаща на изпълнителя месечно възнаграждение в размер на 4470 лв., в срок до 30-то число на текущия месец, а според чл. 11 за осъществяване на посочената в т. 4.1 дейност, възложителят ще заплаща по конкретното дело възнаграждение в размер на минималното възнаграждение, определено съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение. След анализ на събраните по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд посочил, че по делото не са представени доказателства за прекратяване на процесния договор по предвидения в него ред (чл.16) с двумесечно писмено предизвестие, както поради оттегляне на поръчката от възложителя, така и поради отказ от изпълнителя. В тази връзка намерил въведеното от ответното дружество възражение за прекратяване на правоотношението между страните, считано от 01.07.2017 г. за неоснователно, предвид установения факт на осъществявана от ищцата М. Н. дейност по процесния договор след посочената дата. Последната била свързана с: представителство на възложителя и на застраховани от него лица; защита на правата и законните им интереси пред административни органи и служби, както и пред физически и юридически лица; проучване и предлагане на варианти за решаване на правни казуси на възложителя под формата на писмени консултации, участие в преговори, извършване на справки по текущи производства; осъществени юридически консултации в периода юли – декември 2017 г. Съдът констатирал, че окончателното преустановяване на фактическото изпълнение на договора за правно обслужване настъпило през месец декември 2017г. По изложените съображения съдът намерил искането за заплащане на сумата от 26 820 лв. с включен ДДС – неизплатено адвокатско възнаграждение по т. 10, вр. т. 4.2 и т. 4.3 от договор за правно обслужване Д Услуга № ..... г., представляваща сбора от месечните възнаграждения, всяко по 5364 лв. с ДДС, за месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2017 г. за основателно. По отношение на иска за заплащане на адвокатските възнаграждения за осъщественото от ищцата процесуално представителство по процесните съдебни производства съдът приел следното: Отношенията между адвокат и клиент, с оглед предмета на договора за правна помощ и съдействие, са такива по договор за поръчка, с който довереникът се задължава да извърши възложените му от доверителя правни действия с грижата на добър стопанин. Приел, че съгласно разпоредбата на чл. 286 ЗЗД, при договора за поръчка доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено, но в практиката на ВКС е застъпено становището, че възнаграждение за процесуално представителство на адвокат се дължи винаги, тъй като дори да не е уговорено, то се определя съобразно действащата Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в съответствие с принципа на възмездност на адвокатския труд – чл. 36, ал. 1 ЗА. (решение № 127 от 27.04.2016 г. по гр.д.№ 5964/2015 г. на ВКС, IV г.о.). Съдът констатирал наличие на мандатно правоотношение между страните по всяко от делата, за които първостепенният съд е уважил предявения иск, включително и за претендираните възнаграждения по т.д.№862/2017г. на САС и по гр.д. №4266/2015 г., СГС, ГО, 17 състав. По отношение на последното съдът посочил, че по делото (л. 851) било представено копие от договор за правна защита и съдействие №..... г., с който ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД възложило на адв. М. Н. да осъществява процесуално представителство по гр.д. №4266/2015 г. по описа на СГС, с договорено адвокатско възнаграждение от 2076 лева (заплатено в брой). Посочил, че този договор от 19.06.2015 г. не бил оспорен от жалбоподателя, поради което направил извод, че същият е годно доказателство за наличието на мандатно правоотношение по конкретното съдебно дело, а въведените възражения са неоснователни. Въззивният съд направил извод за неоснователност и на възражението за погасяване по давност на процесните вземания. Приел, че доколкото договорните отношения между адвоката и клиента, при съобразяване на разпоредбите на чл. 24 и чл. 36 ЗА, са най-близки до договора за поръчка, те не представляват вземания за труд и по отношение на същите е приложима общата петгодишна погасителна давност, съгласно чл. 111 от ЗЗД, която не е изтекла. (решение № 495 от 25.06.2010 г., постановено по гр. д. № 1669/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС). По изложените съображения въззивния съд направил извод за основателност на предявените искове до посочените размери. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 т.2 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е да се договаря между страните възнаграждение, което е по-ниско (или определено по различен начин) от чл.7, ал.2 от Наредбата?; 2/ Невалидна ли е такава договорка? Може ли тази договорка да бъде заместена по право чрез начина на определяне на възнаграждението по чл.7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения?; 3/ Следва ли при определяне на дължимото възнаграждение съдът да приложи механично чл.7, ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без да извърши преценка във всеки отделен случай за обема и сложността на извършената от адвоката работа?. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз – решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428-16г., основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Тези въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд и са необуславящи правните му изводи. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил уговореното между страните в сключения между тях договор (за предоставяне на правни услуги и процесуално представителство) за начина на заплащане на осъществените от изпълнителя действия и въз основа на него е направил извод за основателност на предявените искове и за размера, до който същите да бъдат уважени. Съдът не е разглеждал и обсъждал прекомерността на претендираните адвокатски възнаграждения. Възражението за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК може да бъде упражнено само в рамките на висящо съдебно производство от насрещната страна, но не и от ответника, който възразява срещу собствената си уговорка в процесния договор. В този смисъл не са били налице и основания за спиране на производството до приключване на производството по Дело С-438/22г. на СЕС. По изложените съображения, по отношение на тези въпроси не е налице общото основание за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението са поставени въпроси, за които се твърди, че са от значение за развитие на правото, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: 1/ Дължи ли се възнаграждението по чл.7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за всяко едно процесуално представителство в съда заедно (кумулативно) с месечното възнаграждение от 5 364лв. по договора за правно обслужване?; 2/ Действителна ли е уговорката за заплащане на възнаграждение по чл.7, ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за всяко конкретно процесуално представителство по дело, което се кумулира с месечно възнаграждение за правно обслужване?; Налице ли е частична недействителност, при която остава да се дължи само договореното между страните месечно възнаграждение по договора за правно обслужване? Така поставените въпроси са некоректно зададени и са свързани с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по отношение на същите не са налице сочените от страната основания за допускане на обжалването. Касаторът е формулирал и въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1/ Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 от ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането? Твърди, че въззивното решение противоречи на разясненията дадени в ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е обуславящ правните изводи на съда за неоснователност на възражението за погасяване на процесните вземания по давност, но по отношение на него не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд съобразил вида на договора, от който произтичат процесните вземания и липсата на уговорен срок за заплащането им, от които обстоятелства направил извод за приложимата към същите погасителна давност от 5 години и че същата не е изтекла. Решението е съобразено с формираната съдебна практика по приложение на института на погасителната давност по отношение на процесните вземания, поради което не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването. Последната група поставени въпроси, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, са: 1/ Следва ли съдът при установяване на действителната обща воля на страните по договора, съответно при установяване съдържанието на мандатното провоотношение, да осъществи тълкуване не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора и при изпълнението на договора?; 2/ Следва ли съдът при изясняване на действителната обща воля на страните да излиза извън текста на самия договор и да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на престациите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля? 3/ При осъществяване на тълкуване на договора по смисъла на чл.20 от ЗЗД, следва ли съдът да отчете конклудентната пасивност на страните по отношение на приложението на конкретна клауза в договора, съответно да приеме, че е налице abrogatio tacita?. Твърди, че те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №1/24.07.2012г. по г.д.№777/2010г. на І г.о.; решение №202/13.07.2012г. по г.д.№680/2011г. на І г.о. и решение №150/22.12.2016г. по т.д.№1704/2015г. на І т.о. Всички тези въпроси са свързани със задължението на съда да тълкува волята на страните по едно облигационно правоотношение, когато същата е неясна, каквото не е било извършено от въззивния съд. В обжалваното решение съдът приел, че постигнатите между страните уговорки за начина на заплащане на осъществените от изпълнителя дейности по процесуално представителство и правна защита и съдействие са ясни. Направил е цялостен и съвкупен анализ на събраните по делото доказателства за отношенията между страните по време на действие на договора, за начина на изпълнението му, както и за установяване дали и кога той е бил прекратен. Както бе посочено по-горе, несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Х. М. сумата от 5 000 лв. – възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция. Същото е определено при съобразяване действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа (депозирани три писмени отговора, в които са изложени твърдения както по отношение на допускане на обжалването, така и по основателността на касационната жалба). С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл и по отношение на съдебно-деловодните разноски, като е присъдил в полза на ищцата допълнително сумата от 1 495,43лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ пред първата инстанция. В случая, с решението, имащо характер на определение, апелативният съд служебно се е произнесъл относно съдебноделоводните разноски, дължими за първа инстанция с оглед решението по материалноправния спор, предмет на въззивното обжалване и частичното уважаване на исковете. Депозираната на 08.03.2024г. молба, в която касаторът изразява несъгласие с размера на определените в полза на насрещната страна разноски от въззивната инстанция, по естеството си е искане по чл. 248 ГПК – за изменение на служебно постановения за първи път диспозитив на въззивния съд досежно дължимите разноски за първа инстанция, определени съразмерно уважената/отхвърлената част от разгледаните искове. Компетентен да се произнесе по същото е съставът на САС. При така установеното, депозираната молба вх.№4199/08.03.2024г. следва да бъде изпратена по компетентност на САС, който да я разгледа като молба за изменение на решение №771/07.06.2023г. в.г.д.№1635/2022г. № 10239/2021 г. на САС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение