Определение № 103 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4100/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2498/26.07.2021 г., подадена от М. Н. Н., чрез адвокат В. З., срещу решение № 36 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1338/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 260176 от 25.02.2021 г. по гр. д. № 2680/2020 г. на Районен съд – Стара Загора за осъждане на М. Н. Н. да заплати на В. М. Н. и С. Н. Н. сумата от 14 311 лв., представляваща увеличената стойност, в резултат на извършени подобрения, на следния недвижим имот: жилищно помещение - апартамент, заемащо целия първи етаж от източната част на двуетажна жилищна сграда-близнак, състоящо се от: спалня, дневна, столова, кухня, коридор, баня-тоалетна, с обща застроена площ от 72.43 кв. м, и с общо ползване на северния главен вход на сградата и стълбището за избата със собственика на втория етаж, заедно с две преходни избени помещения, разположени в югоизточната част на етажа с обща площ от 19.20 кв. м, както и 1/4 ид. ч. от 2/4 ид. ч. на дворното място, върху което е построена сградата, находяща се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба в съда на 22.07.2020 г. до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е посочил, че между страните по делото не се спори, че процесният апартамент е собственост на М. Н. и че за процесния период от време той е бил обитаван от В. Н. и С. Н. (съпрузи), съответно негови син и снаха. Като цяло не се оспорва и цената на извършените подобрения и съответно увеличената стойност на жилището в резултат на тези ремонти. От ответника по исковата молба се твърди основно, че тези ремонти и подобрения са били извършени без неговото съгласие и дори при противопоставянето му, като двамата подобрители (ищци) са били недобросъвестни владелци на имота по смисъла на чл. 74, ал. 2 ЗС, а не добросъвестни такива по смисъла на чл. 72, ал. 1 ЗС. Съдът е приел, че при казус като процесния, обаче, е налице доказана хипотезата дори и при недобросъвестност по чл. 74, ал. 2 ЗС, която норма препраща към законовата хипотеза при добросъвестност по чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като в отговорите си по чл. 176 ГПК самият ответник по исковете признава, че не само е знаел и не се е противопоставял на започналите и провеждани ремонти и подобрения от ищците в собственото му жилище (процесния апартамент), но дори той самият е заплатил част от тях и е помагал с личен труд и участие, особено при разчистване на строителните отпадъци от същите. В тази връзка съдът е съобразил отразеното в доклада на първоинстанционния съд, приет без възражения от страните по делото, че М. Н., като собственик на апартамента, носи доказателствената тежест да обори установената в полза на владелците-ищци презумпция по чл. 69 ЗС.

Окръжен съд – Стара Загора е посочил и че пред първоинстанционния съд не е било спорно, че ответникът по исковете е поръчал и платил смяната на източния прозорец и ищците нямат претенции към него, като дограмата на източната част на апартамента изобщо не е включена в исковата претенция. За част от ремонта ответникът е помагал на ищците с къртене и изчистване на боклуците, а за издръжка на домакинството им не е плащал нищо. Направил е извод, че фактът, че М. Н. е помагал с труд, означава, че той не се е противопоставял на извършваните подобрения, а точно обратното, като това се доказва и от свидетелските показания на И. Д. и П. И., участвали в ремонта на жилището и без родство с която и да от страните.

Относно оплакването във въззивната жалба на М. Н., че Районен съд – Стара Загора не е взел предвид тегления паричен кредит от 5 000 лв. от майката на ищеца, съдът е приел, че посочената сума не е била използвана за ремонта, а за покупка на съдомиялна и телевизор, в който смисъл са отговорите по чл. 176 ГПК на ищцата С. Н., както и свидетелските показания на свидетелката на ответника Р. Н., като това се потвърждава изцяло и от самия М. Н. в отговора на исковата молба. Намерил е за правилни и изводите на първоинстанционния съд, че между страните е имало уговорка за прехвърляне на имота (показанията на свидетеля Н. М.).

Въззивният съд е намерил, че М. Н. не е доказал твърдението си, че В. Н. и С.Н. са били обикновени ползватели на имота и че той ги бил допуснал да живеят там, защото нямало къде другаде да живеят. Визирал е, че ответникът по исковата молба не е оборил законовата презумпция по чл. 69 ЗС. Отделно е посочил, че съгласно свидетелските показания на И. Н. са били провеждани разговори за прехвърляне собствеността върху апартамента от М. Н. на В. Н.. Взел е предвид и изложеното в отговора на исковата молба, че ищците са се опитали да дадат имота под наем (пуснали са обява), а също така са се опитали да го ипотекират и да вземат срещу тази ипотека банков кредит, което според съда сочи на поведение на владелци. Като белег на собственическо поведение е възприел и направените от двамата съществени ремонтни дейности в процесния апартамент, които не са дребни текущи поправки на ниска стойност, а такива със значителен обем, на значителна стойност и извършвани в продължителен период от време (от 2009 г. до 2017 г., вкл.).

Въззивният съд е намерил за неоснователни наведените пред него оплаквания за допуснати от районния съд съществени процесуални нарушения, които да водят до необходимост от обезсилване на постановеното решение. Приел е за правилна дадената правна квалификация на исковете – чл. 74, ал. 2, във вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по този въпрос на основание чл. 272 ГПК.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Н. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Заявеното от ищците в исковата им молба по делото, че са извършили подобрения в качеството си на недобросъвестни владелци, ограничава ли съда да извърши преценка дали те са имали друго качество, например държатели или установени отношения по договор за послужване;

2. Дадената от първа инстанция погрешна правна квалификация води ли до неправилност на съдебното решение;

3. Може ли държател на недвижим имот да претендира заплащане на подобрения и труд, които не са финансирани само от него, а част от тях са извършени в негова полза от друго лице - в случая от баща му;

4. „ Добросъвестни” ли са лица, в качеството им на държатели на недвижим имот, собственост на баща им, да претендират от него суми за подобрения в имота, след нанесен от тях побой и издадена от съда заповед за защита;

5. Презумпцията на чл. 69 ЗС намира ли приложение, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява държане от момента на установяването си.

От В. Н. и С. Н. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая всички въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани според защитната теза на жалбоподателя, а не според обсъденото и прието от въззивния съд. Последният е изложил подробни съображения защо счита ищците за недобросъвестни владелци, а не за държатели на имота, като включително е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съобразно чл. 272 ГПК. Същевременно съдът не е обсъждал събраните доказателства за издадена в полза на М. Н. заповед по реда на ЗЗДН, поради което предпоследният въпрос е изцяло неотносим към решаващите мотиви на атакуваното решение.

Въпреки че се е позовал на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, жалбоподателят не е визирал съдебна практика на ВКС, на която решението противоречи по формулираните от него въпроси. Същият не е обосновал и защо счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени и те не са налице.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Конкретно, предвид наведените доводи за неправилно определена квалификация на иска, настоящият съд следва да отбележи, че съгласно ППВС № 6/27.12.1974 г. и последващата трайна съдебна практика разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователното обогатяване на собственника на вещта с подобренията, извършени само от владелеца на същата. Разпоредбите не се отнасят до лица, които не упражняват владение. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда и се извършва въз основа на изложеното в исковата молба. В случая ищците са заявили, че са недобросъвестни владелци на имота, който са ремонтирали като свой, като самият ответник нееднократно е заявявал на ищеца, че жилището е на последния, и не се е противопоставял на ремонта. Формулирали са петитум за заплащане на сума, представляваща размера на увеличената стойност на апартамента. Така изложеното от тях сочи на иск по чл. 74, ал. 2, във вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС, каквато правна квалификация е била дадена и от Окръжен съд – Стара Загора.

Горното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,