Определение № 3189 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2424/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕС ИВОНА“ ООД, чрез адвокат М. К. от САК, против решение № 52 от 06.06.2022 г. по в.т.д. № 61/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 346 от 09.12.2021 г. по т.д. № 83/2020 г. на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД за сумата от 719 424 лева, представляваща заплатена цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 11.04.2007г., със законната лихва върху главницата за периода от 13.02.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 219 024.64 лева, както и след това до окончателното ѝ изплащане.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд, че към момента на сключване на първия по ред договор за цесия от 17.03.2008г. предварителният договор за продажба не е бил развален и не е съществувало вземане за връщане на даденото по предварителния договор, което да бъде прехвърлено на касатора. Не е съобразено, че прехвърленото вземането произтича от предварителен договор, с оглед на което правото на връщане на платената по него цена възниква от момента на нейното плащане, а не от момента на развалянето на договора. Само изискуемостта настъпва в по-късен момент – неизпълнението на длъжника и последващото разваляне на облигационното правоотношение. Касаторът не споделя и извода на апелативния съд, че дори цесиите да са породили транслативното си действие, то вземането е погасено по давност. Изводът за настъпила погасителна давност през месец януари 2016 г. - с влизане в сила на решението по чл. 625, ал. 1 ТЗ срещу „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД, е в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС. Не е съобразен предметът на воденото т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Делото е относно същото вземане за връщане на изплатена по предварителния договор цена. При претендирането на сумата по т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас като задатък е допусната грешка. С депозирането на исковата молба по това дело погасителната давност е спряла да тече. Давността е спряла да тече от датата на завеждане на частичните искове за присъждане на задатък и законна лихва по т.д. № 681/2015 г. по описа на Районен съд – Несебър (преобразувано в т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, поради увеличаване на цената на исковете) до 11.07.2019 г. – датата на постановяване на Определение № 465 от 11.07.2019 г. по т.д. № 2037/2018г., с което съставът на ВКС не е допуснал касационното обжалване на решението, с което частичните искове са отхвърлени. С оглед времето на предявяване на исковете и действащата нормативна уредба, давността е спряла да тече по отношение на пълния размер на цедираното вземане, без значение, че впоследствие исковете са били увеличени. Към момента на образуване на т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас се е прилагала разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, актуална към 2017 г., съответно давността е била спряна по отношение на пълния размер на вземането, а не само за онази част, която е била предявена с исковата молба. Последващите тълкувателни решения нямат обратно действие и се прилагат от момента на постановяването/обявяването им по съответния ред. Така разясненията относно давността при предявен частичен иск, инкорпорирани в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, не могат да бъдат приложени. След 11.07.2019 г. погасителната давност е продължила да тече, с оглед на което не е била изтекла към момента на депозиране на исковата молба, инициираща настоящото производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е обосновано със следните въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. Кое определя предмета на делото – основанието, на което е заведено, или самото спорно материално право, чиято защита се търси?

Касаторът сочи, че въпросът по т. 1 е решен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК.

2. Развалянето на един неизпълнен предварителен договор за покупко-продажба правопоражда ли материалното право на изправната страна да иска връщането на изплатените от нея по този договор суми или поражда само неговата изискуемост?

Според касатора въззивният съд е решил въпроса в противоречие с приетото в решение № 497 от 21.01.2013 г. по гр.д. № 674/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 474 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 457/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 865 от 23.12.2010 г. по гр.д. № 1831/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Във връзка с въпроса касаторът се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД оспорва касационната жалба и наличието на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден чрез адв. М. С. от АК – Бургас, страната възразява, че формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващи изводи на съда, както и че на тях не е отговорено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При неизпълнение на задължението на продавач по предварителен договор да прехвърли собствеността, купувачът има право да поиска обявяване на договора за окончателен или да го развали. Докато не възникне кондикционното правоотношение вследствие на развалянето, за купувача не съществува вземане. Правилни и обосновани са и изводите за погасяване на вземането по давност.

Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение намира, че касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да уважи предявените от „ЕС ИВОНА“ ООД срещу „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 719 424 лева, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 13.02.2017 г. до депозиране на исковата молба в размер на 219 024. 64 лева, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че на 11.04.2007 г. е бил сключен предварителен договор, а на 27.04.2007 г. анекс към него, по силата на който „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД се е задължило да продаде на „Либра-4“ ООД УПИ № VI в квартал 41 по ПУП на ТК „Слънчев бряг”- изток, с площ от 3 747 кв.м., за сумата от 719 424 лева с ДДС. На 08.05.2007 г. „Либра-4“ ООД е платило по банков път уговорената сума. На 17.03.2008 г. е бил сключен договор за цесия, по силата на който „Либра-4“ ООД е продало на „ЕС Ивона 97“ ЕООД вземане в размер от 719 424 лева по предварителния договор от 11.04.2007 г. ведно с всичките му принадлежности. „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД е било уведомено за прехвърлянето на 19.03.2008 г. Не е имало дадено разрешение от Агенция за публичните предприятия и контрол за прехвърляне на собствеността на недвижимия имот по предварителния договор от 11.04.2007 г., окончателен договор не е можело да бъде сключен и от синдика на „Либра-4“ ООД е било изпратено и получено от ответника на 09.03.2009г. предизвестие по чл. 644 от ТЗ за прекратяване на предварителния договор в срок от 15 дни от получаване на предизвестието. Отправена е била също покана за връщане на получената сума в размер на 719 424 лева. Петнадесетдневният срок е изтекъл на 25.03.2009г. С молба по чл. 625 от ТЗ на „ЕС Ивона 97“ ООД от 27.04.2013г. е било поискано откриване на производство по несъстоятелност срещу „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД поради неплащане на сумата от 719 424 лева. Предявеният иск е бил отхвърлен с решение № 511 от 29.01.2014 г. по т.д. № 238/2013 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, което е било потвърдено от Апелативен съд – Бургас с решение № 34 от 08.05.2014 г. по в.т.д. № 96/2014 г. Последното решение не е допуснато до касация съгласно определение № 108 от 13.02.2015 г. по т.д. № 2881/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. Междувременно на 19.03.2015г. е бил сключен втори договор за цесия, съгласно който „ЕС Ивона 97“ ЕООД е прехвърлило вземането по предварителния договор от 11.04.2007 г. на касатора „ЕС Ивона“ ООД. Касаторът е предявил срещу „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД искове за заплащане на двоен задатък по сключения предварителен договор от 11.04.2007 г. Исковете са били отхвърлени с решение № 437 от 20.12.2017 г. по т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Решението е било потвърдено с решение № 32 от 23.04.2018 г. по в.т.д. № 59/2018 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 465 от 11.07.2019 г. по т.д. № 2037/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о.

При тези установени фактически обстоятелства първоинстанционният съд е счел, че последица от отправеното от синдика на „Либра-4“ ООД изявление на основание чл. 644, ал. 1 и ал. 2 ТЗ до „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД е развалянето на предварителния договор от 11.04.2007 г. с изтичане на 15-дневния срок от получаване на уведомлението (считано от 09.03.2009 г.). Вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 719 424 лева е погасено по давност. Действително когато молбата за откриване на производство по несъстоятелност на основание чл. 625 от ТЗ бъде отхвърлена с влязло в сила съдебно решение, давността не се смята за прекъсната и действието на спирането се запазва (чл. 628а, ал. 3 ТЗ). Така теченето на давността, започнало на 25.03.2009г., е спряло през периода от подаване на исковата молба по т.д. № 238/2013г. по описа на Окръжен съд – Бургас (27.04.2013 г.) до приключване на делото (13.02.2015 г.). Но впоследствие, към 12.01.2016г., давността е изтекла. Образуваното по искова молба на „Ес Ивона“ ООД т.д. № 497/2017 г. на Окръжен съд – Бургас не е довело до спиране или прекъсване на давността. Предмет на делото е била претенция за заплащане на задатък, дължим в двоен размер (чл. 93 ЗЗД) и не е налице идентичност с процесното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Бургас също е намерил, че процесното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е погасено по давност. Потвърдено е било, че предявяването на исковете по т.д. № 497/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас не е довело до спиране или прекъсване на давността, тъй като са имали за предмет различни вземания – задатък и лихва върху него. Така при предявяването на настоящите искови претенции на 24.02.2020 г. вземанията са били вече погасени по давност. Допълнително е било изложено, че ищецът не се и легитимира като носител на вземане срещу ответника. Първият договор за цесия от 17.03.2008 г. не е произвел правните последици да прехвърли вземането за сумата от 719 424 лева на „ЕС Ивона 97“ ООД, тъй като към този момент предварителният договор не е бил развален от синдика на дружеството – цедент по първата цесия, а цесията на бъдещо вземане е недействителна. Така вторият договор за цесия от 19.03.2015 г. не легитимира ищеца „ЕС Ивона“ ООД като кредитор на ответника „Слънчев бряг“ АД.

При тези мотиви на въззивния съд няма основание за допускане до касация на решението на Апелативен съд – Бургас по поставените от касатора правни въпроси.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 ГПК).

Вторият поставен от касатора материалноправен въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът съдържа питането дали развалянето на един неизпълнен предварителен договор за продажба поражда материалното право на изправната страна да иска връщането на изплатените от нея по този договор суми или поражда само неговата изискуемост. Така формулиран въпросът не е от решаващо значение за изхода на спора. Според въззивния съд дори да се приеме, че касаторът – ищец е актовно легитимиран за претендира връщане на сумата от 719 424 лева, то вземането е погасено по давност.

Първият поставен въпрос (процесуалноправен) относно това кое определя предмета на делото – основанието, на което е заведено, или самото спорно материално право, чиято защита се търси, удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касаторът счита, че настоящото дело и т.д. № 497/2017 г. на Окръжен съд – Бургас имат идентичен предмет, твърдение, което въззивният съд не е споделил.

Във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касаторът. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса, чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание - в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна, вида на търсената защита (дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна). В случая въззивният съд, въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и направените искания, е съобразил, че по настоящото дело се претендира връщането на платена цена по развален предварителен договор на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По т.д. № 497/2017 г. на Окръжен съд – Бургас, съгласно постановените по това дело съдебни решения, е търсено плащането на задатък в двоен размер (чл. 93 ЗЗД), за което спорно материално права е формирана и сила на пресъдено нещо.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Бургас.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответника по касация „Слънчев бряг“ АД следва да бъдат присъдени направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 1 500 лева по представения в касационното производство договор за правна защита и съдействие.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,