Определение № 62 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 790/2024 г.

Производството е по чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“АД срещу решение №32/29.01.2024 г. по гр.д.№807/2023 г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение №1462/18.10.23г. по гр.д.№6602/22г. на Районен съд Плевен в обжалваната от банката част, с която е отхвърлен иска й по чл.422 ал.1 ГПК за разликата над 8 144,32 лв. до 8735,98 лв. – главница, за 568,17 лв. договорна лихва за периода 28.06.2017г. – 19.04.2018г., за 20,17 лв. лихвена надбавка за забава за същия период и за 120 лв. заемни такси. В касационната жалба се навеждат оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила с непроизнасянето му по направено във въззивната жалба възражение и за неправилно приложение на правилото по чл.76 ал.2 ЗЗД, поради което съставът е достигнал до погрешния извод, че чрез извършеното от ответната страна плащане е погасена част от главницата, вместо натрупаната законна лихва. Поискано е решението да бъде допуснато до проверка за правилност и отменено с произнасяне по същество от касационната инстанция. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по обуславящия изхода на спора въпрос Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната (жалбоподател) доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения?. Като практика на ВКС касаторът се позовава на ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на решения на ВКС по чл.290 ГПК по гр.д.№400/21г., по гр.д.№1060/14г. на І г.о., по гр.д.№4604/14. на ІV г.о., по гр.д.№168/12г. на ІV г.о., по гр.д.№1975/190г. на ІV г.о., по гр.д.№2623/13г. на ІV г.о., по т.д.№1245/13г. на І т.о., по т.д.№674/14г. на ІІ т.о. и по т.д.№1544/14г. на ІІ т.о. Ответницата по касационната жалба Л. П. Т., в подаден от назначения й от съда особен представител адв. П. А. писмен отговор, е заявила становище за липса на обосновани от касатора законови предпоставки за допускане на касацията, а по същество - за правилност на формираните от въззивния съд изводи и постановен краен резултат. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови съдебния акт, въззивният състав е приобщил към решението си мотивите на първата инстанция, с които тя е приела по предявения от банката иск по чл.422 ал.1 ГПК,че ответницата дължи сумите, за които на 23.04.2018г. е издадена заповед за изпълнение въз основа на подаденото от „Банка ДСК“АД заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК; взела е предвид постъпилото след издаването на заповедта за изпълнение, но преди подаването на исковата молба доброволно плащане на сума в размер на 1200 лв., с която е погасила вземанията по заповедта за изпълнение за такса изискуемост, лихва за забава, договорна лихва и част от главницата. Наведеното във въззивната жалба възражение на банката за неправилно приложение на разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД въззивната инстанция е намерила за неоснователно,като се е позовала на неизискуемост на други суми, произтичащи от заповедното производство, поради невлизането в сила за заповедта за изпълнение. Настоящият състав намира,че не са налице основания за допускането на така постановеното въззивно решение до касационна проверка за правилност. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Формулираният от касатора в изложението му въпрос е поставен в контекста на наведено от него оплакване,че въззивния съд се е отклонил от цитираната от него практика, касаеща задълженията му на инстанция по същество. Доколкото въпросът касае задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, принципно може да бъде приет за обуславящ крайния изход на делото. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. От мотивите на въззивния акт е видно,че възражението на въззивника за неправилно приложение на разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД е било взето предвид от въззивния съд, като отказът то да бъде уважено е мотивирано с това,че на включване в посочения ред за погасяване подлежат вземанията, определени в конкретен размер в заповедта за изпълнение, но не и тези, които се формират след влизането й в сила. Предвид изложеното, настоящият състав следва да постанови определение за отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Така мотивиран, състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение