Определение № 2730 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3202/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. В. К. чрез адв. В. Я., против определение № 5713/09.05.2023 г. по ч. гр. д. № 4163/2023 г. на Софийски градски съд (СГС). В жалбата се правят оплаквания за нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Иска се същото да бъде прогласено за нищожно, евентуално обезсилено или отменено като неправилно. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение градският съд е оставил без уважение частната жалба на В. В. К. срещу определение № 5264 от 08.02.2023 г. по гр. д. № 48035/2022 г. на Софийски районен съд (СРС), с което производството по делото е прекратено. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищцата В. В. К. е сезирала първоинстанционния съд с искове по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинност на следните документи: изготвено дялово разпределение на топлинната енергия в сграда – етажна собственост; издадени от топлинния счетоводител (фирмата за дялово разпределение) индивидуална изравнителна сметка за потребена топлинна енергия по отношение на притежавания от ищцата недвижим имот и на съставените от ответното дружество сметки и фактури за начислени суми за топлинна енергия в същия недвижим имот. Формиран е извод, че с оглед заявените в обстоятелствената част на исковата молба и в уточнителните молби факти и твърдения, се оспорва истинността на посочените документи, а претенции с такъв предмет са недопустими. Посочил е, че процесните документи, чиято истинност е предмет на предявените искове по чл. 124, ал. 4 ГПК, по правната си същност представляват частни свидетелстващи документи, удостоверяващи определени факти и обстоятелства от обективната действителност. Съобразена е съдебната практика, съгласно която частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което същите не могат да се оспорват по реда на чл. 193 ГПК относно верността им, както и не могат да бъдат предмет на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неверност на същите. Изтъкнато е, че когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва с материална доказателствена сила, но в този случай твърдението, че признатият от издателя факт не се е осъществил представлява оспорване на съдържанието на документ в съответната част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, респ. отново не се открива производство по оспорване истинността на документа по отношение на верността му и съдът не дължи изрично произнасяне по резултата от оспорването – дали е доказано или дали документът е неистински. Второинстанционният съд е посочил още, че процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните. Обобщил е, че преценката за съществуването на правото на иск и за надлежното упражняване на същото, е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно във всеки етап на производството. С оглед формираните изводи за недопустимост на предявените искове, СГС е заключил, че производството по делото следва да се прекрати и определението на първоинстанционния съд с такъв резултат е правилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касация, както и тези по чл. 280, ал. 2 ГПК – и трите предложения по същия текст. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В настоящия случай липсват конкретно поставени от жалбоподателя правни въпроси с обуславящо изхода на делото значение, според обвързващото тълкуване с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вместо това касаторът излага факти, които твърди да са се осъществили и да установяват противните на възприетите от съда изводи според собственото му становище за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Налице са оплаквания за неправилна оценка на фактите по делото и за незаконосъобразност в извода на въззивния съд за недопустимост на предявените искове. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт. Позоваването от касатора на основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК е изцяло формално и без изложение на необходимата за това обосновка на специалната предпоставка по всеки състав. Отсъства основание за допускане на касационно обжалване и поради вероятността въззивното определение да е нищожно, респ. недопустимо, с оглед наведените от жалбоподателя доводи за постановяването му от незаконен съдебен състав – доколкото на принципа на случаен подбор бил определен единствено съдията – докладчик, но не и останалите членове на състава, респ. за нарушение на императивни изисквания (чл. 21 ГПК) при постановяване на съдебен акт от колективен съдебен състав, защото не било проведено тайно съвещание между членовете на съдебния състав за обсъждане на делото и гласуване (не в поредността според старшинството) на резултата по него. Правилото за разпределение на делата и преписките на принципа на случайния подбор е закрепено в чл. 9, ал. 1 ЗСВ (Закон за съдебната власт). Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав. Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. За ефективно приложение на принципа на случайния подбор, регламентиран с разпоредбата на чл. 9 ЗСВ, Висшият съдебен съвет на Република България е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища. Методиката регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията - докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение. Определянето на останалите членове на тричленните съдебни състави (когато в закона е предвидено правораздаването по делата да се осъществява от такива) е функция на организационно и административно ръководство в съответния орган на съдебна власт, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че разпределението на въззивното частно гражданско дело пред Софийски градски съд е извършено при спазване на Единната методика за разпределение на делата на ВСС и вътрешните правила за разпределение на делата на съда. Обжалваното въззивно определение е постановено от законен (надлежен) състав, тъй като същият е формиран в съответствие с правилата за разпределението на делата на принципа на случайния подбор (чл. 9 ЗСВ). Затова определението на въззивния съд не е нищожен съдебен акт. То не страда от такъв тежък порок и с оглед на релевираното от жалбоподателя нарушение при обсъждане и гласуване на резултата от делото измежду членовете на съдебния състав на тайно съвещание. Нито има данни, че такова съвещание в закрито съдебно заседание не е проведено, нито пък, че не е спазен реда за гласуване (в поредност според старшинството на членовете на тричленния съдебен състав). Обстоятелството, че съдебният акт е изготвен в електронна форма и е подписан с подписите на членовете на състава, положени през определен времеви интервал, не рефлектира върху валидността му и не може да обоснове вероятността той да е нищожен, а още по – малко недопустим. Обжалваното определение не е и вероятно недопустимо поради соченото от страната нарушение на чл. 9 ЗСВ. Съгласно трайната съдебна практика едно съдебно решение/определение пък е недопустимо, когато съдът е разгледал спор (вкл. и по частна жалба), който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая определението на въззивния градски съд не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен именно при надлежно упражненото от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдяното от него порочно определение по прекратяване на делото, образувано по негова искова молба – т.е. което е преграждащо развитието на производството. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на прекратяването - е и произнасянето на въззивния съд. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид изложената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,