Определение № 2 от 04.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 893/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. С. и Т. К. И. – двамата чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 16 от 03.01.2020 г., постановено по гр. д. № 3025/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 06.05.2018 г. по гр. д. № 13765/2015 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която са отхвърлени предявените като частични от С. И. С. и Т. К. И. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) за разликите над сумите 7 500 лв. и 3 750 лв. до претендираните 60 000 лв. и 40 000 лв. - част от вземания с общ размер 120 000 лв., съответно 45 000 лв., за обезщетения за неимуществени вреди от настъпило на 05.07.2012 г. пътно - транспортно произшествие. Решенията са постановени при участие на Д. Ж. Г. като подпомагаща страна на страната на ответника Гаранционен фонд. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на исковете в пълен размер с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация Гаранционен фонд със седалище в [населено място] – чрез юрк. Н. П., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от подпомагащата страна Д. Ж. Г.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че на основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) ответникът Гаранционен фонд дължи на ищците С. С. и Т. К. справедливи обезщетения за претърпените при ПТП на 05.07.2012 г. неимуществени вреди в размер съответно на 10 000 лв. и 5 000 лв., които следва да бъдат редуцирани с по ¼ до 7 500 лв., съответно до 3 750 лв., съразмерно на установения по делото принос за настъпване на вредите, релевиран своевременно от ответника и от третото лице – помагач с отговорите по чл.131 ГПК. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че увреждащото ПТП е реализирано около 23.30 ч. на път I-5 в посока от [населено място] към [населено място] с участието на каруца, управлявана от ищеца С. С., и лек автомобил „Хонда“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от третото лице – помагач Д. Г., който не е имал валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Относно механизма на произшествието въззивният съд е възприел заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, според което произшествието е настъпило след като водачът на лекия автомобил, движещ се със скорост 81 км/ч, е предприел изпреварване на товарен автомобил и при връщане в пътната лента по посоката на движение на автомобила е ударил движещата се в същата лента каруца, за която няма данни да е била регистрирана и да е била оборудвана със светлоотразители; За водача на автомобила ударът е бил непредотвратим, но ако каруцата е имала светлоотразителни знаци, той е могъл да я забележи и да предприеме аварийно спиране, за да предотврати произшествието. Обстоятелството, че каруцата не е била оборудвана със светлоотразителни знаци, е счетено за доказано по несъмнен начин от представените по делото официални документи, неоспорени от ищците - констативен протокол за ПТП с пострадали лица, съставен на 05.07.2012 г., в който след оглед на мястото на произшествието длъжностното лице - съставител е удостоверило липсата на сигнализация, и акт за установяване на административно нарушение от страна на водача на каруцата С. С., в който съставителят е отразил лично възприетите от него факти, че каруцата се е движила през нощта без червени светлоотразители и без поставено отзад вляво светещо тяло, излъчващо добре различима бяла или жълта светлина (нарушение по чл.71 ЗДвП). След обсъждане на заключението на съдебномедицинската експертиза и на представените медицински епикризи въззивният съд е приел за установено, че в резултат на произшествието ищецът С. С. е получил контузия на главата с леко сътресение на мозъка, контузия на гръдния кош, счупване на леви ребра – от 3-то до 7-мо, и контузия на белите дробове, а ищцата Т. И. е получила контузия на главата и тялото и сътресение на мозъка, като при прегледа й в лечебно заведение е констатиран хематом в лявата теменна област; Възстановителният период при С. С. е приключил в рамките на 3 месеца, през които пострадалият е изпитвал болки при движение на тялото заради счупените ребра, без да има нужда от специална грижа и лечение, след което последиците от травмите са преодолени напълно; Възстановяването на Т. И. е продължило около един месец, без данни за нарушаване на обичайния й ритъм на живот, за получени усложнения и за остатъчни явления от травмите. Твърдението в исковата молба, че при Т. И. сътресението на мозъка е било съпътствано със загуба на съзнание, е счетено за недоказано с оглед констатациите в експертното заключение. Като е съобразил указанията в ППВС № 4/1968 г. и е взел предвид приетите за установени телесни увреждания, получени от ищците по време на произшествието, продължителността и особеностите на възстановителния период при всеки от тях, възрастта им към момента на увреждането - 52 г. (С. С.) и 47 г. (Т. И.), интензитета и времетраенето на болките и страданията, липсата на усложнения и на остатъчни последици по повод на претърпените травми, както и отсъствието на доказателства за проявление на част от твърдените в исковата молба вреди и на болки и страдания с по-висок интензитет, въззивният съд е направил решаващия извод, че паричният еквивалент на понесените вследствие на произшествието от 05.07.2012 г. неимуществени вреди, които ищците имат право да получат съгласно чл.52 ЗЗД, възлиза на сумите 10 000 лв. – за С. С., и на 5 000 лв. – за Т. И.. При определяне на обезщетенията съдът е отчел и икономическата обстановка в страната по време на реализиране на произшествието, както и лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в сила от 11.06.2012 г., като е изразил разбиране, че размерът на лимитите не е основание за завишаване на обезщетенията спрямо реално доказания обем на вредите. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба на ищците, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е намалил определените им обезщетения до размер на сумите 7 500 лв. и 3 750 лв., приемайки за доказано релевираното от ответника и от подпомагащата страна съпричиняване на вредоносния резултат в степен ¼. Изхождайки от установения с помощта на автотехническата експертиза механизъм на произшествието, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с поведението си ищецът С. С. е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на вредите, тъй като в тъмната част на денонощието е управлявал на пътя каруца, която не е била оборудвана със задължителните по закон светлоотразители и светещо тяло (нарушение по чл.71 ЗДвП) и в резултат на това водачът на лекия автомобил не е могъл да възприеме своевременно каруцата и да предотврати удара. Въззивният съд е възприел и извода на първоинстанционния съд, че ищцата Т. И. също е допринесла за настъпване на вредите като е поела риска да пътува в несигнализираната каруца, въпреки видимата с просто око липса на светлоотразители и светлинна сигнализация. След самостоятелна преценка на релевантните за степента на приноса факти въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първоинстанционния съд – че всеки от ищците е съпричинил вредите с ¼, с колкото следва да бъдат намалени определените съгласно чл.52 ЗЗД обезщетения. В зависимост от изводите, до които е достигнал, Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от С. С. и Т. И. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) за разликите над присъдените 7 500 лв. и 3 750 лв. до претендираните 60 000 лв. и 40 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали множество въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС – основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Първата група въпроси /раздел II и III/ инкорпорират в съдържанието си въведените с касационната жалба оплаквания за несъответствие на фактическите и правни изводи на въззивния съд с доказателствата по делото, за необсъждане в съвкупност и в логическа последователност на всички доказателства, за неправилна преценка на заключението на автотехническата експертиза, на протокола за оглед на местопроизшествие и на акта за установяване на административно нарушение. Преценени от гледна точка на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тези въпроси не могат да предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като са от значение за правилността на решението. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и след преценката им поотделно и в тяхната съвкупност е достигнал до свои самостоятелни изводи относно механизма на реализиране на произшествието, поведението на участниците в него и настъпилите вреди. Несъгласието на касаторите с направените от въззивния съд изводи не е основание обжалваното решение да се допусне до касационен контрол. При обсъждането и преценката на доказателствата и при мотивиране на решението си въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, и с посочената в изложението казуална практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е необяснимо поради липса на зададен правен въпрос, попадащ в неговия обхват. За въпросите относно доказателствената сила на акта за установяване на административно нарушение следва да се отбележи, че са поставени некоректно и подвеждащо, доколкото изводът на въззивния съд, че управляваната от касатора С. С. каруца не е била оборудвана със светлоотразители и със задължителната по закон светлинна сигнализация, е основан и на друг официален документ, неоспорен от страните - протоколът за оглед на местопроизшествието, удостоверяващ лично възприетите от съставителя (вж. мотивите към въззивното решение) факти за липса на знаци за светлинна сигнализация. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка не са изпълнени и по отношение на втората група въпроси (раздел IV), които са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд за доказано по делото съпричиняване на вредите от двамата касатори, съставляващо основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимите обезщетения. Съпричиняването е въведено в предмета на спора от ответника и от подпомагащата го страна с отговорите по чл.131 ГПК и в съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД (част от която е цитирана в изложението) въззивният съд е възложил върху същите тежестта да докажат твърденията, на които основават възраженията си по чл.51, ал.2 ЗЗД. След анализ и преценка на събраните в хода на делото доказателства съдът е формирал извод, че възраженията за съпричиняване са доказани по несъмнен начин, като е изложил съображения по какъв начин всеки от ищците е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието и на вредите. Становището на касаторите, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е намалил определените им обезщетения поради хипотетично предполагаем, а не поради доказан конкретен принос, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не обосновава необходимост от допускане на решението до касационен контрол на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по отношение на третата група въпроси, свързани с правилното приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и съобразяване на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при определяне на дължимите обезщетения за неимуществени вреди: „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалите и последици за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко увреждане; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение; За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение точната преценка на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия, и постепенното увеличаване на лимита обосновава ли съобразяване на това увеличение и отчитането му при определяне размера на обезщетенията като последните постепенно също следва да се завишават, за да съответстват на променящите се икономически условия и общественото разбиране за справедливост; Нарушен ли е принципа за справедливост и задължителната практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 - 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”; В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост“. Касаторите са обяснили значението на посочените въпроси за изхода на делото със съображения, че поради неправилно приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и неотчитане на лимитите на застрахователно покритие въззивният съд им е присъдил изключително ниско обезщетения, които не са достатъчни да репарират претърпените вследствие на произшествието неимуществени вреди. Предвид постановките на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обвързването на въпросите с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетенията е достатъчно, за да се отрече наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Независимо от това, дори въпросите да се счетат за релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, произнасянето на въззивния съд по тях не противоречи на цитираната в изложението многобройна практика на ВС и ВКС, с която е подкрепено искането за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимите обезщетения за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства като възраст на пострадалите, брой и характеристики на получените телесни травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, особености и времетраене на лечебния и възстановителния процес, цялостно отражение на събитието върху живота, бита и здравето на пострадалата. Определянето на обезщетения в размер, значително по-нисък от претендирания с преките искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), е обусловено от преценката на въззивния съд, че част от твърдените в исковата молба увреждания не са доказани, от установения с помощта на съдебномедицинската експертиза сравнително кратък период на пълно възстановяване на всеки от пострадалите и от извода, че ищците (сега касатори) не са ангажирали доказателства получените при произшествието травми да са нарушили нормалния им ритъм на живот и да са им причинили болки и страдания, заради които е справедливо да получат по-високи обезщетения. Размерът на определените обезщетения е съобразен и с действалите към момента на проявление на вредите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а как точно съдът е мотивирал значението на лимитите на застрахователна отговорност за размера на обезщетението (в каквато насока са зададените в изложението въпроси), не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че зададените въпроси за значението на лимитите на застрахователна отговорност са продиктувани от погрешното схващане, че обезщетенията за неимуществени вреди трябва да са съизмерими с лимитите и да нарастват пропорционално на тяхното увеличение, което не намира опора в законодателната уредба на лимитите и на тяхното предназначение. Посочването или непосочването на всички конкретни обстоятелства, с оглед на които е определен справедливия размер на обезщетението, зависи от преценката на съда как да структурира мотивите към собственото си решение и как да обоснове какво обезщетение се дължи. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетенията въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, а въпросът дали са допуснати твърдените от касаторите нарушения на чл.52 ЗЗД не може да бъде обсъждан в стадия на производството по чл.288 ГПК. В изложението са формулирани и следните два въпроса, за които се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: „Може ли съдът да замества заключението на вещото лице – лекар, изготвило заключение по делото, със собствени произволни изводи, без да има специални знания в съответната област, без да прецени всестранно и другите доказателства по делото и без да сочи годни доказателства, неточни или ненаучни изходни позиции, подкрепящи изводите на съда, че не следва да кредитира заключението, като освен това съдът изрично сочи, че кредитира заключението, но прави различни изводи за уврежданията; При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и конкретно размера на работната заплата в Република България представлява ли критерий, имащ значение за правилно определяне размера на обезщетението, предвид покритието на тази застраховка извън пределите на страната, на територията на всички държави членки и трети държави, и ако се отчита, съответно кой размер следва да се има предвид – минимална, основна или средна“. Посочените въпроси не носят белезите на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са лишени от правна логика, неадекватни са на мотивите към обжалваното решение и не могат да се отнесат към конкретен решаващ извод на въззивния съд. По изложените съображения решението по гр. д. № 3025/2019 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането въззивното решение да се допусне до касационно обжалване поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези негови пороци да са видими от мотивите на въззивния съд. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Доводите, с които касаторите са обосновали основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, се припокриват изцяло с поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед недопускане на касационното обжалване касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 150 лв., съгласно чл.37 от Закона за правната помощ във вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,