Определение № 3297 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 125/2023 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 305240 от 05.10.2022 г., подадена от Ж. И. Д. чрез адвокат Д. М. от АК – Д. против въззивно Решение № 262497 от 26.07.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 2415/2021 г. на СГС, ІV „б” състав.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация ДП „Български спортен тотализатор” е подал отговор на жалбата чрез адвокат А. М. от АК – Варна.

Ответникът по касация М. И. Ж. е подал отговор на жалбата чрез особения представител адвокат Г. С. от САК.

Ответниците по касация считат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 20241189 от 02.11.2020 г. по гр.д.№ 75492/2018 г. на СРС, І г.о., 175 състав, с което е отхвърлен предявеният от Ж. И. Д. срещу „Български спортен тотализатор” и М. И. Ж. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК – да се прогласи нищожността на Решение № 436 от 02.08.1994 г., постановено по гр.д.№ 1034/1993 г. по описа на ВС на РБ, ІV г.о.

Въззивният съд е посочил, че в настоящото производство са приети книжа по гр.д.№ 2126/1992 г. по описа на РС – Варна, които са частично запазени, а именно: оригиналите на Решение от 06.01.1993 г. на РС-Варна, скица от 29.06.1992 г., Решение № 20 от 09.04.1996 г. по дело № 780/1995 г. на ВКС - 5 членен състав, Определение № 39 от 22.07.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, Решение № 436 от 02.08.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, ІV-то г.о., заключение на вещо лице К. И., жалба и докладна записка от 23.09.2002 г. В преписи са Решение от 11.03.1993 г. на ОС-Варна по дело № 102/1993 г., писмо от 07.01.2005 г. Съгласно тези документи дело № 2126/1992 г. е архивирано през 1995 г., и след изтичане на срока му за съхранение е унищожено през януари 2001 г., но са запазени документи по него – посочените по-горе. По това дело на 29.09.2017 г. е подадена молба по чл. 192, ал. 2 от отменения ГПК (отм.) и книжа след това се съхраняват във вида в който са представени. С Решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, запазено в оригинал Районна дирекция „Български спортен тотализатор”, гр. Варна е осъдено на основание на чл. 108 ЗС да предаде на Ж. И. Д., И. Ж. И., Д. В. И. и М. И. Ж. собствения им магазин с площ от 22,41 кв.м. заедно със сервизните му помещения, намиращ се на партерния етаж на [улица] [населено място] – имот пл.№ *, кв. 60 по плана на 8-ми подрайон на [населено място], както и да им заплати направените съдебни разноски от 2 694 лв. В мотивите на решението е посочено, че И. и Д. И. са били собственици на триетажна сграда в имот пл.№ *,* на [улица], че са учредили право на строеж на Ж. и М. И., че ответникът притежавал магазин-фурна с площ от 37 кв.м., че съществуващата триетажна сграда е съборена, че по разрешение за строеж от 1983 г. е изградена нова сграда, договорът за групов строеж от 22.08.1984 г. и за доброволна делба от 16.02.1989 г. не установявали право на собственост на ответника върху имота, нотариалният акт на ответника от 1978 г. бил за вече несъществуващ обект. На скицата от 29.06.1992 г. е показан имота по плана от 1978 г. и на него имот пл.№ * е показан с лице към [улица]. С Решение от 11.03.1993 г. на ОС-Варна по дело № 102/1993 г., запазено в незаверен препис, е оставено в сила решението на РС-Варна по дело № 2126/1992 г. С Определение № 39 от 22.07.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, запазено в оригинал, е оставено без уважение искането на Районна дирекция „Български спортен тотализатор” за спиране на изпълнението на решението на РС-Варна по дело № 2126/1992 г., срещу което е подадена молба за преглед. С Решение № 436 от 02.08.1994 г. по гр.д.№ 2034/1993 г. на ВКС, ІV-то г.о., запазено в оригинал, ВКС е отменил по реда на чл. 225 от отменения ГПК по молба за преглед по реда на надзора влезлите в сила решение от 11.03.1993 г. на ОС-Варна по дело № 102/1993 г. и решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна. Вместо това е постановил: „Отхвърля иска на Ж. И. Д., И. Ж. И., Д. В. И. и М. И. Ж. срещу Районна дирекция „Български спортен тотализатор” - гр. Варна за собственост върху магазин с площ от 22,41 кв.м. заедно със сервизните му помещения, намиращ се на партерния етаж на [улица] [населено място] – имот пл.№ *, кв. 60 по плана на [населено място]”. В мотивите е посочено, че необосновано било прието, че на ответника не било отстъпено или учредено право на строеж и че не била възникнала съсобственост между страните, че нотариалния акт от 1978 г. сочел права върху вече несъществуващ обект. Посочено е, че с нотариалния акт № 73/1975 г. Д. и И. И. придобили собствеността върху триетажна сграда в гр. варна, [улица] 83 кв.м. ид.ч. от дворното място - цялото от 229 кв.м., а с нотариален акт № 18/1978 г. РД „Български спортен тотализатор” придобил собствеността върху магазин с фурна с площ от 37 кв.м. на партерния етаж на тази сграда. Така възникнала етажна собственост между страните върху тази сграда. Посочването в нотариалния акт от 1978 г., че магазина се придобива без дворно място противоречи на разпоредбата на чл. 38 ЗС и не поражда правни последици за останалите етажни собственици, поради което РД „Български спортен тотализатор” е придобил дял в общите части, съразмерен на съотношение между стойности на имотите и не било необходимо учредяване на право на строеж в негова полза. Извършеният групов строеж и последвалата го доброволна делба породили правни последици за разпределение на жилищата и магазина след построяването на сградата, като ответникът придобил процесния магазин на основание на продажбата от 1978 г. и последвалите го договор за групов строеж и договор за доброволна делба. С Решение № 20 от 09.04.1996 г. по дело № 780/1995 г. на ВКС – 5-членен състав, запазено в оригинал, е отхвърлена молба по чл. 231 ГПК /отм./ за отмяна на влязло в сила Решение № 436 от 02.08.1994 г. по гр.д.№ 2034/1993 г. на ВКС, ІV-то г.о. С Определение № 213 от 25.11.2010 г. по дело № 1407/2010 г. на ВКС е оставена без разглеждане молба на Д. и И. И. за отмяна на влезли в сила Решение по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна; Решение по дело № 102/1993 г. на ОС-Варна и Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, Решение № 20 от 09.04.1996 г. на ВКС по дело № 780/1995 г.; това определение е потвърдено с Определение № 145 от 15.04.2011 г. по дело № 117/2011 г. на ВКС. С Решение от 16.02.2018 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна е оставена без уважение молба по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм/ за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното Решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, като вместо [улица] да се чете [улица] [улица], защото имот е индивидуализиран по плана от 1978 г. и няма несъответствие между формирана и изявена воля С Решение № 115 от 01.02.2019 г. по дело № 1267/2018 г. на ОС-Варна е потвърдено Решение от 16.02.2018 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, като същото не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 511 от 16.12.2019 г. по гр.д.№ 2165/2019 г. на ВКС. Въззивният съд е анализирал и събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, както и заключение по съдебно-техническа експертиза.

От правна страна е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, идентичен с разпоредбата на чл. 209, ал. 3 ГПК (1952 г., отм.) нищожността на съдебния акт може да се предяви безсрочно по исков ред или чрез възражение. Нищожният съдебен акт не е правно нищо. Той обаче не е годен да породи правните последици, присъщи на съдебния акт. Нищожността на съдебния акт може да бъде прогласена по повод на обжалване на същия или да се въведе като предмет на друго дело инцидентно. Нищожността на съдебния акт може да се обяви и по исков ред. Разпоредбите на чл. 270, ал. 2 ГПК и чл. 209 ГПК (отм.) не посочват конкретни пороци, водещи до нищожност на съдебно решение, но трайната съдебна практика е утвърдила съдържанието на това понятие въз основа на разпоредбите на чл. 236 ГПК и чл. 189 ГПК (отм.), определящи задължителните изисквания към съдебното решение, както и на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство, касаещи компетентността на съда. Нищожно е само онова решение, което не отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт, тоест което не е постановено от надлежен орган, или този орган не е функционирал в надлежен състав, или не е действал в пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изготвено в писмена форма или решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нищожно е и онова съдебно решение /съдебен акт, което не е подписано от съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, като неподписването се дължи на отказ на съдиите да го подпишат. Пропускът да се подпише решението не води до неговата нищожност – такова решение е само незавършено, защото подпис може да се положи винаги, дори и когато решението е обжалвано и то на това основание, но само при условие, че лицето има съдийска правоспособност. Нищожният съдебен акт страда от най-съществените пороци, които не позволяват същият да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно изявление. Посочено е, че преценката дали изложените в мотивите на решението фактически констатации и правни изводи са обосновани, правилни и взети в съответствие с процесуални правила, е ирелевантна по отношение на валидността на решението.

С Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, чиято нищожност се търси, е разгледан иск по чл. 108 ЗС, като искът е отхвърлен. Въззивният съд е приел, че така постановеното Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС е валидно. Същото е постановено от надлежен състав, в писмена форма, подписано от членовете на съдебния състав, като за изводите на съда са изложени и конкретни мотиви – ищецът не е собственик на имота, собственик на имота е ответникът, придобил го на основание на договора по нотариален акт № 18 от 1978 г., договора за групов строеж от 22.08.1984 г. и договора за доброволна делба от 18.02.1989 г., които са породили своите правни последици след построяването на сградата съгласно договора между етажните собственици. Като неоснователни са определени доводите на Ж. И. Д., че не ставало ясно за коя сграда било прието с Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, че имало етажна собственост. В мотивите си ВКС изрично е посочил, че с нотариалния акт от 1978 г. ответникът е придобил магазин-фурна в сграда, придобита от И. и Д. И. по нотариалния акт от 1975 г. и така между тях е възникнала етажна съсобственост върху тази съществуваща към този момент сграда, описана и в двата нотариални акта като такава в имот пл.№ *,*, независимо, че в нотариалния акт от 1978 г. се сочело, че не се придобива дворно място; чл. 38 ЗС изрично уреждал възникване на съсобственост върху земята, върху която е построена сградата. ВКС е посочил в мотивите си, че не е било нужно да се учредява право на строеж на Български спортен тотализатор, защото той по силата на закона е имал идеални части от общите части и така след извършения в последствие групов строеж по чл. 192 ЗТСУ и последвалия го договор за доброволна делба „Български спортен тотализатор” – Варна придобил след построяването на сградата процесния имот. Ясно и последователно в мотивите на оспореното Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС е посочено, че процесният имот се намира в нопостроена сграда, посочена в договора за групов строеж и в договора за доброволна делба, в които тя е описана че се намира в [населено място], на [улица], а не се намира в триетажната сграда, описана в нотариалните актове от 1975 г. и от 1978 г. Неоснователни са доводите на Ж. И. Д., че не ставало ясно от решението за коя сграда е формирана волята на ВКС и за кой имот – ясно е, че е постановено за имота, описан в договора за доброволна делба и договора за групов строеж. С приетото по делото заключение на техническата експертиза се установява, че имотът е съществувал към момента на постановяването на решението на ВКС. Описанието на имота в диспозитива на решението на ВКС възпроизвежда частично описанието на имота по титула за собственост на ищците - нотариален акт № 73/1975 г., както и административния адрес на имота по титула за собственост на ответника. Така направеното описание, дори да не е прецизно, не води до порок на решението до степен на нищожност. Решението на ВКС е постановено по иск на И. и Д. И., М. Ж. и Ж. Д., основали правата си върху имота на сделката по нотариалния акт от 73/1975 г., поради което и няма пречка имотът да е описан по начина, по който е описан в този нотариален акт. Този нотариален акт сочи имот пл.№ *,*. Следва да се посочи, че имот пл.№ *,* е посочен и при описанието на границите на магазин-фурна в нотариалния акт от 1978 г. Посоченият административен адрес на имота съответства на този на имота, за който е постановено решението – магазин в сграда на [улица]. Същият е посочен в документите за собственост на Български спортен тотализатор - Варна, възприети от ВКС като легитимиращи го за собственик на процесния имот – договор за групов строеж и договор за доброволна делба. Вярно е, че приетите по делото удостоверения от [община] сочат, че в кадастралния план няма отразявания имот пл.№ *,*, който да е с административен адрес [улица]. Това обаче не означава, че волята на ВКС за кой имот е постановен решението не може да се изведе, нито че посочения в решението на ВКС имот не съществува. Описанието на имота в оспореното решение на ВКС съответства на този по документите за собственост, въз основа на които ВКС е обосновал изводите си и е постановил решението. Застъпените от Ж. И. Д. доводи за нищожност на решението на ВКС, обосновани с възражения срещу правосубектността на ответника и срещу редовността на исковата молба поради непрецизно описание на имота, също са приети за неоснователни. Тези доводи не са от естество да обосноват извод за нищожност на съдебното решение, а само за недопустимост на същото. Такъв би бил порока на решението и ако е постановено по иск, различен от този, който е предявен. Подчертано е, че фактически констатации и правни изводи на съдебния състав при обсъждане на доказателства в оспореното решение на ВКС, както и направеното в производство пред СРС оспорване на тези доказателства, не могат да обосноват извод за нищожност на решението, а само за неговата неправилност.

В представеното от касаторката изложение на касационните основания се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

(1) „за съдържанието на мотивите към съдебното решение” – с довод, че е допуснато съществено нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 на ВКС, ОСГК, Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321/2009 г. на ВКС, ІV г.о.;

(2) „съдът бил ли е длъжен да се произнесе служебно по нищожността на нот.акт № 18/1978 г., когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието на сделката, след като по делото по иск по чл. 272, ал. 2 от ГПК (очевидно се има предвид чл. 270, ал. 2 ГПК) са събрани доказателства /официални документи/, от които може да се установят по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК; съдът длъжен ли е служебно да ги обсъди и да даде правна квалификация на установените от тях факти; длъжен ли е бил да приеме като последица, че нищожни са били и последващите я сделки – договора за групов строеж от 22.08.1984 г. и ДДД от 14.02.1989 г., представени от ответника” - с довод за противоречие с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 на ВКС, ОСГТК.

Поддържа се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

(3) „предмета на делото по иска по чл. 270, ал. 2 ГПК касае ли иска за собственост; при иск за нищожност на съдебно решение съдът следва ли да приеме, че същият касае предмета на делото при съобразяване на спецификите на оспорваното решение, което е такова по иск за собственост на недвижим имот” или „при иск за нищожност на съдебно решение съдът следва да отговори с решението си налице ли са или не твърдените пороци в исковата молба и във въззивната жалба, водещи до нищожност на съдебния акт”, както и за това какво значи „съобразяване на спецификите на оспорваното решение” при иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, след като предмета на делото определя и предмета на решението;

(4) „при събраните по делото противоречиви доказателства за едновременно несъществуване и съществуване на имот с конкретен предмет /имот пл.№ * на адрес [улица]/ на искова претенция с правно основание чл. 108 ЗС:

• може ли да е налице изразена абсолютно разбираема формирана воля на съда или формираната воля е така изразена, че съдържанието е абсолютно неразбираемо и не може да бъде установено дори по пътя на тълкуването;

• може ли мотивите на решението да сочат на формирана воля едновременно за несъществуващ и несъществуващ имот;

• може ли при тълкуване на мотивите на решение при установено от доказателства, че имота предмет на исковата претенция по чл. 108 ЗС не съществува, да се извлече разбираем смисъл на решението от изразената формирана воля, че имота предмет на исковата претенция съществува;

• може ли да се изведат разбираеми мотиви и да се извлече от техния смисъл абсолютна разбираемост, че посочения в решението, чиято нищожност се иска административен адрес [улица] на имот пл.№ *, след като лицето на имот пл.№ * съответства на адрес [улица], съгласно приети официални документи и по приетото заключение на вещо лице и да е ясно разбираемо и да се извлече в смисъл, че това са едни и същи имоти /имот пл. № * и имот пл. № * / с едни и същи сгради и обекти в тях изградени и придобити по един и същ начин при изрично съобразяване, че на административен адрес [улица] се намира по кадастрален план имот пл.№ * с новоизградена в него пететажна сграда още през 1987 г. и съществуваща към дата 02.08.1994 г., съгласно приетото като доказателство възстановено строително досие със Заповед № 007 от 13.05.2011 г. на Главен архитект на [община], с която е възстановена преписка по разрешение за строеж № 129/07.10.1983 г. в изпълнение на съдебно решение по административно дело, съгласно която Разрешение за строеж е за сграда на [улица] в имот пл.№ *, кв. 60, 8-ми микрорайон, изградена съгласно Заповед № 32 от 01.02.1983 г. на Председателя на ИК на ОбНС-Варна е разрешено да се надстрои сградата с 2 етажа и пристройка с 4 етажа, но поради конструктивни причини се разрешава да се изпълни изцяло като ново строителство по одобрени архитектурни проекти на 27.07.1983 г. и Екзекутивен проект одобрен на 21.12.1984 г. и Акт 16/26.08.1987 г.;

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Предмет на обжалване е въззивен акт, постановен по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК – за нищожност на съдебно решение. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган; от орган, функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на съда; неизготвено в писмена форма или неподписано; когато повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация; което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване (така: ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 810 от 17.10.2008 г. по гр.д.№ 2895/2007 г. на ВКС, І г.о., Решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 826/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.). Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл. 270, ал. 2 ГПК. Съответно – това са и правните проблеми, във връзка с изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за произнасянето по иск по чл. 270, ал. 2 ГПК. Въпросите под №№ 2, 3 и 4 в изложението към касационната жалба нямат отношение към критериите, приложими при преценката за валидността на съдебно решение и в този смисъл не удовлетворяват изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, на които следва да отговаря общото основание за допускане на касационното обжалване. Съобразно практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 270, ал. 2 ГПК, извършвайки проверка за валидното формиране и изявяване на правораздавателната воля с решението, чиято нищожност се претендира, съдът не навлиза в проверка за правилността на тази воля, осъществяването на каквато би била в нарушение на правилата, уреждащи инстанционния контрол върху актовете по гражданските дела, както и в нарушение на забраната по чл. 299 ГПК. Тъй като не извършва нова преценка на доказателствата и доводите на страните по съществото на спора, разгледан с атакуваното като нищожно решение, за въззивния съд в настоящия случай не е съществувало правомощие да се произнася по валидността на сделките, въз основа на които с оспореното Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, е прието, че иска по чл. 108 ЗС е неоснователен. Ето защо съдебната практика (в частност релевираното от касаторката ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 на ВКС, ОСГТК), в която се съдържат разрешения относно критериите за валидност на гражданско-правните сделки и способите за защита при пороци на сделките, не намира приложение (и в този смисъл се явява неотносима) в хипотези на извършване на проверка за валидността на съдебното решение – както при упражняването на инстанционен котрол, така и при произнасянето по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК. По отношение на въпроси №№ 3 и 4 следва да се има предвид, че съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай изложението в касационната жалба, в частта, представляваща аргументиция към въпроси №№ 3 и 4, не съдържа обосновка, въз основа на която да се формира извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се търси общо произнасяне по принципни правни проблеми, а недопустимо във фазата на селектиране на касационните жалби преразглеждане на изводите, направени по съществото на спора по чл. 270, ал. 2 ГПК, при това по аргументи, касаещи основателността на иска, разрешен с атакуваното като нищожно съдебно решение и в този смисъл – извън предмета на делото по чл. 270, ал. 2 ГПК.

Въпрос № 1 обобщава оплакванията за допуснати процесуални нарушения във връзка със съдържанието на мотивите на въззивния акт. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК до разглеждане по същество се допускат касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, но не касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Съответно - касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването, поради което въпрос № 1 също не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение