Определение № 241 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1777/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Й. Б. Демелийска обжалва решение № 1329 от 24.06.2020 г. по в.гр.д. 6110/19 г., САС, 12 състав, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска й за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 70 000 лв. до напълно предявения размер от 200 000 лв.

Излага съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, включително правото на ЕС – основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Твърди, че съдът неправилно е приложил чл. 52 от ЗЗД, определяйки размера на обезщетението в посочения от него размер. Размерът на обезщетението бил занижен. Съдът не бил взел предвид всички, както и нарушение на съдопроизводствените правила – основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Оспорва изводите за наличие на съпричиняване и твърди, че решението е необосновано. Моли да се допусне касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага следните съображения:

1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интезитета на търпените душевни болки?

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?

4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?

6. Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението на въззивния съд е връчен на жалбоподателя на 07.07.2020 г. Касационната жалба е подадена на 23.07.2020 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да потвърди решението на въззивния съд в отхвърлителната част по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщерята на ищцата, настъпила на 1.2.2016 г., въззивният съд е приел, че приложим е КЗ отм, предвид сключване на договора за застраховка преди влизане в сила на КЗ, на основание § 27 от ПЗР на КЗ.

Приел е за установени фактите на настъпване на ПТП, както и че при това ПТП е настъпила смъртта на дъщерята на ищцата. Приел е, че е установено основанието на иска, като обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, по справедливост. Въззивният съд, преценявайки функционалната отговорност на застрахователя за вредите, причинени от деликвента, е преценил наличието на всички елементи на фактическия състав за установяване отговорността му. Конкретно относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, след обсъждане на свидетелските показания и заключение на вещо лице от съдебно-психиатрична експертиза, е приел, че е налице висок интезитет на търпени вреди, провокиран от това, че ищцата е загубила и съпруга си, 3 години преди да загуби и дъщеря си в ПТП. Отчетена е възрастта на дъщерята 56 години, обстоятелството, че починалата е имала свое семейство, но е поддържала непрекъсната връзка с майка си, която е живеела в село, подпомагала я е с лекарства и помощ по отглеждане на домашни животни. Двете имали близки и сърдечни отношения. Ищцата била изживяла тежко загубата на дъщеря си, вследствие, на което била се затворила в дома си и силно ограничила социалните си контакти. Така съдът е приел, че дължимото обезщетение, определено по справедливост е 100 000 лв. Същото е намалено, на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, като е отчетено поведението на пострадалата. Отчетено е, че пострадалата е предприела пресичане, притичвайки от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила. Водачът не е възприел своевременно пешеходката не бил предприел аварийно спиране, вследствие, на което е настъпил удар между автомобила и пресичащото лице. Същият бил се движил със скорост, по-висока от разрешената и не бил се съобразил с конкретните условия на видимост. Причината за настъпване на инцидента било и поведението на пешеходката, която е приела пресичане на необозначено за това място и несъобразяване скоростта на идващите към нея превозни средства: застрахованият водач бил се движил със скорост не по-ниска от 60 км/ч. Участъкът, в който е настъпило произшествието е прав и двамата участници имали възможност да се възприемат преди настъпване на инцидента, което означавало, че починалата е могла да изчака преминаването на автомобила, след което да предприеме действия по пресичане на пътното платно. Така определеното обезщетение е намалено с 30 % и е потвърдено определеното от първоинстанционния съд решение за присъдено обезщетение в размер на 70 000 лв.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само при спазване предпоставките, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е нищожно и това изключва допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. По отношение основанието по чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че решението би било недопустимо, ако е постановено, без да са налице основания за разрешаване на спора по същество като липса или ненадлежно упражняване правото на иск или ненадлежно сезиране на съда, или след десезиране на съда. В случая не се установява да е основание, да се приеме ,че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо.

По отношение на поставените от касатора правни въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на първия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд. Но разрешението му не е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение 1/2001 г. по тълк.д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и многобройни решения на ВКС, съставляващи трайната практика на ВКС. Съгласно така посочената практика на ВКС, въззивният съд следва да разреши материално-правния спор и при това разрешение да направи анализ на доказателствата и според доказателствената им стойност да изложи мотиви кои факти приема за установени по делото, съответни въз основа на тях и приложимата към предявения иск правна норма, да обсъди доказателственото им значение, като обсъди и даде отговор на всички въведени възражения и доводи на страните. В случая, въззивният съд не се е отклонил от приложението на чл. 12 и чл. 236 от ГПК, така както е разяснено в така посочената практика на ВКС. Следователно не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на въпрос 2 и 3, настоящият съдебен състав намира, че с определяне на обезщетение в размер на 100 000 лв, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за това кои са релевантните критерии при определяне на обезщетението по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД и при функционалната отговорност на застрахователя. Въпросите са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд и са обусловили изхода на спора. Поради това формират общо основание за допускане касационно обжалване. Но разрешението, дадено от въззивния съд, не е в противоречие със задължителната практика, изразена в ППВС 4/68, както и в посочените от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав съдебни решения, формиращи трайната практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил настъпване на пътно-транспортното произшествие, обстоятелствата, при които е настъпило. Отношенията между починалата дъщеря и ищцата, тяхната най-близка родствена връзка, както и обстоятелството, че починалата е имала собствено семейство, но е проявявала изключителна грижа към майка си. Възрастта на пострадалата към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Така въззивният съд, не е определил бланкетно, а е изследвал всички релевантни факти, за да определи критериите, формиращи понятието справедливост. Поради това не е налице допълнително соченото основание от касатора.

По отношение на въпрос 4, настоящият съдебен състав намира, че посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд, определяйки конкретния размер на обезщетението е съобразил и съществуващите лимити на отговорност на застрахователите при риска „Гражданска отговорност“. По този начин е разрешил посочения правен въпрос и доколкото е включен в предмета на делото, този въпрос съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Но по отношение на този правен въпрос, не е налице соченото допълнително основание, разрешението да е в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. Налице е трайна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. В тези решения е възприето и становището, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. § 27 ПЗР на КЗ вр. чл. 266 от КЗ отм. Така в случая въззивният съд е съобразил това обстоятелство и разрешението му не е в отклонение от възприетото тълкуване на посочената норма. Ще следва да се приеме, че соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК не е налице.

По отношение на поставения въпрос 5, настоящият съдебен състав намира, че макар и разрешен поставеният правен въпрос, то решението на съда е съобразено с практиката на ВКС. Практиката на различни по степен съдилища, не могат да обусловят извод за разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Освен това и в посочените решения са определени обезщетения, както в настоящия случай, а именно в размер от 100 000 лв. Като например в решението по гр.д. 3374/12 г., не е отчетено съпричиняване, докато в настоящия случай е отчетено, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД наличие на съпричиняване след надлежно наведено в срок възражение и при анализ на доказателствата по делото. В този смисъл, макар и посоченият въпрос да е включен в предмета на делото и чрез определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение да е разрешен, не обуславя противоречие с допълнително соченото от касатора основание, а именно посоченото решение № 214/18 от 08.1.2019 г. по гр.д. 3921/17 г., ВКС, 4 ГО.

По отношение на поставения въпрос 6, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос, не е разрешен по посочения от касатора начин. Поставеният въпрос и уточнението, което е направено от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, не отговаря на решението на въззивния съд. Въззивният съд, обсъждайки възражението за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е обсъдил заключението на вещото лице. Няма основание да се приеме, че въззивният съд в противоречие с възприетото тълкуване на чл. 202 от ГПК от ВКС, е постановил обжалваното решение. Поради това отсъства соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение