Определение № 60497 от 20.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2273/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуални пълномощници, срещу решение № 1514 от 10.07.2020 г. по т.д. № 5495/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав, с което е потвърдено решение № 1360 от 23.07.2019 г. по т.д. №2622/2018 г. на Софийски градски съд, VI-13 състав, в частта за осъждане на застрахователното дружество да заплати на „Недива транс“ ЕООД сумата от 39 318.86 лв., представляваща обезщетение по договор, инкорпориран в застрахователна полица № 3440170200R00375, за установена на 18.12.2017 г. липса на приет за превоз товар, поради извършена кражба, ведно със законната лихва, считано от 12.12.2018 г. до окончателното изплащане на главницата. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд не е дал точен отговор на възражението относно правната квалификация на предявения осъдителен иск, така както е посочена от първата инстанция – чл.435 във вр. с чл.419 КЗ, след като е приел, че позоваването и на чл.419 КЗ е неправилно. Оспорва се становището на съда, че т.2.3 от ОУ, предвиждаща изключване на претенции, произтичащи от кражба на товара вследствие противозаконно отнемане на цялото превозно средство, не съответства на разпоредбата на чл.408, ал.1, т.3 КЗ. Твърди се неприложимост на последната разпоредба към договорите за застраховане на риска „Гражданска отговорност“, а въпросът относно наличието на изключен риск е следвало да бъде разгледан от съда единствено в контекста на чл.20а, ал.1 ЗЗД. Наред с това, касаторът сочи, че при обсъждането на доказателствата по делото и преценка на показанията на свидетелите, са допуснати процесуални нарушения, довели до неправилен извод за доказване от страна на ищеца, че процесното МПС, с товара в него, са били оставени на охраняем паркинг, с ограничен достъп и под надзор на охрана и видеонаблюдение. В жалбата се твърди и нарушаване на принципа на диспозитивното начало, тъй като в исковата молба и в допълнителната такава липсват възражения за нищожност на клаузата на т.2.3 от ОУ с оглед противоречието й с чл.408 КЗ. Като се е произнесъл по незаявено възражение, обсъждайки противоречие на посочената клауза от ОУ с чл.408 КЗ, съдът е накърнил правото на защита на ответната страна. В жалбата се съдържат и доводи за незаконосъобразен отказ на апелативния съд да допусне направени с въззивната жалба доказателствени искания в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните формулирани от касатора въпроси: 1. Относно задължението на съда при изготвяне на доклада по делото да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника; 2. Дали нормата на чл.408 КЗ е относима и се прилага към договорите за застраховка на гражданска отговорност; 3.Относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните възражения с оглед принципа на диспозитивното начало, уреден в чл.6, ал.2 ГПК, и допустимо ли е съдът да се произнася по възражения, които не са заявени от страните; 4. Относно приложението на чл.20 ЗЗД и чл.20а, ал.1 ЗЗД при тълкуването на клаузите по застрахователния договор и оглед установяване на действителната воля на страните и 5. Относно задължението на съда по чл.236, ал.2 ГПК да изложи мотиви и да обсъди доводите на страните, оплакванията във въззивната жалба и доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност. Допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснована със следната практика на ВКС, съответно приложена: решение по гр.д. № 2259/2019 г., IV г.о., решение по гр.д. № 3824/2018 г., I г.о., решение по гр.д. № 2259/2019 г., IV г.о. и решение по гр.д. № 1939/2019 г., IV г.о. – по въпрос № 1; решение по т.д. № 3148/2017 г., II т.о. – по въпрос № 3; решение по гр.д. № 60094/2016 г.,IV г.о., решение по т.д. № 772/2015 г., II т.о. и решение по т.д. № 1553/2018 г., II т.о. – по въпрос № 4; решение по гр.д. № 1119/2009 г., III г.о., решение по гр.д. № 241/2011 г., I г.о., решение по гр.д. № 652/2011 г., II г.о., решение по гр.д. № 3044/2018 г., III г.о. и решение по гр.д. № 2296/2018 г., II г.о. – по въпрос № 5. По втория въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. От „Недива транс“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е подаден подробно мотивиран писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е възприел изцяло установената от първата инстанция фактическа обстановка, а именно: наличие на валидно застрахователно правоотношение по процесната полица за застраховка „Отговорност на превозвача“, съгласно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари /CMR/, със срок на покритие от 19.09.2017 г. до 18.09.2018 г., със заплатена от застрахования премия. По силата на този договор, застрахователят е приел да обезщети застрахования при настъпване на уговорените застрахователни събития, в рамките на срока, с териториален обхват Република България, Европа и Азия. Застраховката е сключена за три влекача, вкл. и процесния, с прикачени ремаркета. В Общите условия са предвидени основания за изключване на отговорността на застрахователя, сред които: т.2.3 – Кражба на товара вследствие противозаконно отнемане на превозното средство и т.2.5. – Кражба на товара, когато превозното средство е оставено без надзор, като е предвидено и задължение на застрахования да заключва натоварените със стока МПС, да ги оставя на осигурени места, охраняеми паркинги или по друг начин контролирани обекти. От представените по делото товарителници е прието за установено, че ищецът е приел за превоз различни товари от отделни дружества, като на 18.12.2017 г. е заявена липса на товарния камион, ведно с товарите. Образуваното досъдебно производство е било спряно с Постановление на Районна прокуратура - Сливница. Подробно е обсъдено заключението на ССЕ за определяне на стойността на товара съгл. чл.23 от Конвенцията, вкл. и за погасените от ищцовото дружество суми по предявени към него претенции от увредените лица. Решаващият състав е отхвърлил доводите на застрахователя във връзка с дадената от първостепенния съд правна квалификация на предявения осъдителен иск. Приел е, че тази искова претенция е по чл.435 КЗ, а отразеното от СГС, че е във връзка с разпоредбата на чл.419, ал.1 КЗ, макар и неправилно, не води до промяна на така посочената правна квалификация. Изложени са подробни съображения във връзка с предмета на застраховката „Отговорност на превозвача“ за вреди от липса или повреда на товара, нанесени от превозвача на трети лица, като е съобразена и практиката на ВКС. Съдът е приел, че предмет на делото пред въззивната инстанция са обективно и кумулативно съединени искове на застрахования в общ размер на 39 318.86 лв. - за осъждане на застрахователя да му заплати застрахователно обезщетение в рамките на застрахователната сума, с която е удовлетворил увредените лица за откраднатия товар, ведно със законната лихва върху главницата от исковата молба. Решаващият съдебен състав не е споделил поддържаните от застрахователното дружество възражения, че Конвенцията CMR не е част от вътрешното право. Застъпеното от съда становище е, че независимо от липсата на обнародване в „Държавен вестник”, на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки/СМР/, тя е влязла в сила за Република България след изпълнение на предвидените в чл. 43 §2 условия и е международноправен източник за уреждане на спорното правоотношение между страните, което е породено от сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки от територията на Република България до територията на Република Италия. В този смисъл е налице позоваване и на част от многобройната и непротиворечива практика на ВКС. Относно елементите от фактическия състав на чл.435 КЗ: наличие на валиден договор за застраховка между страните, настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие, установяване вида и размера на причинените вреди на трети лица и изплатено от застрахования обезщетение в полза на тези лица, апелативният съд е приел, че те са безспорно доказани от ищеца, преценявайки писмените доказателства по делото и съдебно-счетоводната експертиза. По спорния предмет - дали е налице изключен застрахователен риск, на основание Общите условия към застрахователната полица - т. 2.3., когато кражбата на товара е вследствие противозаконно отнемане на цялото превозно средство и т. 2.5, когато кражбата на товара е вследствие оставянето на превозното средство без надзор, не е споделено възражението на ищеца за нищожност на клаузите, поради противоречие с чл.17, ал.1 от Конвенцията, а становището на първата инстанция за противоречие между застрахователния договор и ОУ е счетено за неправилно. Изразено е обаче разбирането, че първата посочена клауза от ОУ е несъответстваща на разпоредбата на чл.408, ал.1, т.3 КЗ, защото следва да е налице неизпълнение на конкретно задължение от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор, и е довело до възникване на застрахователното събитие. Преценявайки събраните гласни доказателства, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника във връзка с т.2.5 и раздел IX т.6 от ОУ, при които са налице изключени по полицата случаи, или възможност за застрахователя да намали, или откаже изплащане на застрахователно обезщетение. Съпоставяйки показанията на ангажираните от страните свидетели, вкл. и с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, съдът е приел за установено, че след пристигането си в България, превозното средство е било паркирано на охраняем паркинг на превозвача, ограден с двуметрова ограда, с подвижна бариера и с видеонаблюдение, поради което не е налице основание за отпадане отговорността на превозвача по превозния договор при кражба на товара. Апелативният съд е констатирал липса на оспорване, от страна на застрахователното дружество, на предпоставките за суброгиране на ищеца в правата на удовлетворените лица. Независимо от констатираната неправилност на първоинстанционния съдебен акт, в частта, с която е присъдена левовата равностойност на уговорената между страните сума, мнозинството от съдебния състав на САС е съобразило липсата на оплаквания в тази насока във въззивната жалба, като първоинстанционното решение, с което осъдителният иск е уважен за левовата равностойност на 20 103.41 евро е потвърдено. Изразеното от съдията-докладчик по делото особено мнение е само в частта, относно това, доколко съдът може и служебно да следи за тази неправилност и съответно да уважи предявеният осъдителен иск в евро. Предвид решаващата правна воля на апелативния съд, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт. Правният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да отстрани допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, макар и да е важен, не може да се прецени като обуславящ за изхода на делото. Част от обосновката на този въпрос не съответства на данните по делото, т.к. при изготвяне на проекта за доклад от съдията-докладчик от СГС изрично е отразено, че предявеният иск е по чл.435 КЗ, която правна квалификация е посочена както в първоинстанционното решение, така и във въззивното. Що се отнася до извършеното от СГС препращане и към разпоредбата на чл.419 КЗ – транспортно застраховане, въззивният съд изрично се е произнесъл по неправилността му, с изведен извод, че това не е довело до опорочаване на първоинстанционното решение. Освен това, в първоинстанционното решение процесният застрахователен договор не е квалифициран като застраховане срещу рисковете на превоза и не са изложени съображения, че процесната застраховка покрива причинени на товара вреди, което сочи на неточно препращане към чл.419 КЗ, а не на неточна правна квалификация на предявеното материално право на застрахования към застрахователя. В разпоредбата на чл.435 КЗ ясно е посочено, че правото на застрахования да претендира обезщетение по застраховката „отговорност на превозвача” е изискуемо след удовлетворяване на увредените лица – в случая, след заплащане на вредите в пълен размер, причинени от застрахования поради неизпълнение на договори за превоз и договори за спедиция. Договорната отговорност на превозвача е императивно уредена в чл.17, § 1 от Конвенцията, при условията на която е сключен и процесния застрахователен договор. В този смисъл са и поддържаните от ищеца твърдения в исковата молба, които са и доказани в процеса, правилно квалифицирани в доклада по делото. Независимо от горните съображения, следва да се посочи, че в тази си част въпросът е и пряко съотносим към правилността на въззивното решение, преценката за която е извън обхвата на селективното производство. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси – доколко е приложима разпоредбата на чл.408 КЗ при договор за застраховка между превозвач и застраховател, имаща за предмет застраховане отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоки, нанесени от превозвача на трети лица при осъществяване на дейност на превоз на стоки по занятие, и доколко въззивният съд се е произнесъл по невъведено в процеса възражение за несъответствие на т.2.3. от ОУ с разпоредбата на чл.408 КЗ, касаят правилността на атакувания съдебен акт. В този смисъл е и обосновката на формулирания от касатора въпрос № 3. В частност, тези въпроси са относими към дадената от въззивния съд правна квалификация на въведените и уточнени от ищеца възражения относно валидността на посочената клауза от ОУ. Поради липсата на тъждество между основанията за допускане на касационен контрол и касационните доводи по чл.281, т.3, предл. първо и второ ГПК, разяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не би могло искането за достъп до касация да е основано на оплаквания за неправилност на съдебния акт. Предходното е относимо и към въпроса относно приложението на чл. 20 ЗЗД, с оглед доводите на касатора за извършено от въззивния съд неправилно тълкуване на процесния договор за застраховка, в резултат на което е отхвърлено възражението за наличие на изключен риск съгл. клаузата на т.2.3. от ОУ. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да изложи мотиви към решението, обективиращи: преценка на събраните доказателства, обсъждане на доводите на страните и на съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, макар и да удовлетворява основната селективна предпоставка, не са налице данни за допуснато от апелативния съд отклонение от постановената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, на която се позовава касатора, което е видно от мотивите към решението. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 1 800 лв., с вкл.ДДС, доказани с приложените към отговора договор за правна услуга и пл.нареждане. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение