Определение № 22 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. И. и И. П. И. срещу решение № 260152 от 23.06.2021 г. по в.гр.д.№ 131 от 2021 г. на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 260295 от 21.12.2020 г. по гр.д.№ 5163 от 2019 г. на Врачанския районен съд за отхвърляне на предявения от Г. С. И. и И. П. И. срещу Д. П. Б., Н. Д. Б., С. Д. Б. и „АГРО-ЕМ“ ЕООД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване собствеността на ищците на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от дворно място с площ от 233 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор ....по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-43 от 16.09.2005 г. на Изпълнителния директор на АК, заедно с намиращата се в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор .....със застроена площ от 51 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2, предл.3 ГПК /очевидна неправилност/ и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставени са следните въпроси дословно:

1. При обсъждане на всички събрани пред първата инстанция писмени и гласни доказателства, въззивният съд, при самостоятелна преценка на същите, длъжен ли е да ги обсъжда едни с други, както и да посочи кои приема за правнорелевантни и кои не ? По този въпрос се твърди, че решението противоречи на следните решения на ВКС: решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д.№ 964 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Когато владеещият и невладеещият съсобственик на имота не го ползват съвместно, не го обитават като жилище, не го отдават под наем или друго ползване и живеят на различни адреси, не поддържат никаква връзка помежду си, виждали са се само и единствено при придобиване на съсобствеността по реда на разпоредителна сделка, като владеещият съсобственик е манифестирал промяна на намерението си само по местонахождението си в имота, налице ли е обективна невъзможност да доведе до знанието на невладеещия съсобственик промененото си намерение от държане във владение и в тази ситуация, ако се приеме обратното, какви конкретни фактически действия следва същият да извърши спрямо невладеещия съсобственик за доказване на презумпцията на чл.69 ЗС ? По този въпрос се твърди противоречие със следните решения на ВКС: решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр.д.№ 2871 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността на сделките само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност ? По този въпрос се твърди основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В писмен отговор от 23.09.2021 г. ответниците по жалбата „АГРО-ЕМ“ ЕООД и Д. П. Б. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд да не бъде допускано, ведно с всички законни последици.

Останалите ответници по жалбата Н. Д. Б. и С. Д. Б. не вземат становище.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за собственост на 1/2 ид.ч. от имота, придобита на основание придобивна давност, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че спорният имот е бил придобит по силата на договор за покупко-продажба от 29.12.2008 г. в съсобственост от ищцата И. П. И. /по време на брака й с ищеца Г. С. И./ и от ответника Д. П. Б. /по време на брака му с К. С. Б., починала и оставила за наследници съпруга си Д. Б. и двете им дъщери и ответници по делото Н. Д. Б. и С. Д. Б./.

След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е счел за недоказано твърдението на ищците, че са владяли в продължение на повече от 10 години и съответно че са придобили по давност притежаваната от съсобствениците им Д. П. Б. и К. С. Б. 1/2 идеална част от имота. Прието е, че тъй като в конкретния случай основанието, на което първоначално е била установена фактическата власт върху имота, показва на съвладение, то призумпцията по чл.69 ЗС следва да се счита за оборена. Тоест, установявайки фактическа власт върху имота, ищците са били владелци на своята идеална част от този имот и държатели на идеалната част на другите съсобственици. Поради това, за да установят владение и върху притежаваната от другите съсобственици идеална част, ищците е следвало да отблъснат владението на другите съсобственици и да демонстрират пред тях намерението си да преобърнат държането на тяхната идеална част във владение. Това не е било сторено. Напротив, от показанията на свидетелите К. И. и Л. К. се установявало, че съсобственикът на имота и ответник по делото Д. Б. имал ключ от имота, тоест имал е свободен достъп до него и владението му не е било отблъснато.

На следващо място въззивният съд е приел, че в случая не е налице състояние на обективна невъзможност да се отблъсне владението на другия съсобственик. Това състояние е налице само когато другият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. То е изключение /отнася се само до случаите, при които съсобствениците изобщо не се познават и между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във врамето и разстоянието/ и не може да се прилага разширително. Ето защо, когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, непосещението на населеното място, където е съсобствения имот, непроявяването на интерес и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, не обуславя обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерение за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. В този смисъл въззивният съд се е позовал на решение № 17 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 2923 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Според съда, едва на проведена на 19.09.2019 г. среща при нотариус П. Ц. ищците са заявили недвусмислено пред представител на ответника „АГРО-ЕМ“ ЕООД /който междувременно е придобил спорната 1/2 ид.ч. от имота от Д. и К. Б. с нотариален акт за замяна № ....г./, че владеят целия имот. Тоест, едва от тази дата ищците са отблъснали владението на другия съсобственик и са установили владение и върху притежаваната от него 1/2 ид.ч. от имота. До настоящия момент обаче не са изминали необходимите съгласно чл.79, ал.1 ЗС десет години, поради което ищците все още не са придобили спорната 1/2 ид.ч. от имота по давност.

По поддържаното от ищците твърдение за нищожност на договора за замяна от 25.11.2016 г. съдът е посочил, че споделя заключението на първоинстанционния съд, че какъвто и да е изводът на съда, касаещ договора за замяна, то това не би рефлектирало върху крайния изход на делото, който е обусловен единствено от установяване на елементите на фактическия състав на заявеното придобивно основание- придобивна давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд поради следното:

1. По първия поставен въпрос /При обсъждане на всички събрани пред първата инстанция писмени и гласни доказателства, въззивният съд, при самостоятелна преценка на същите, длъжен ли е да ги обсъжда едни с други, както и да посочи кои приема за правнорелевантни и кои не ?/ обжалваното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, които са относими към спора, преценил е тези доказателства в тяхната съвкупност и въз основа на това е достигнал до самостоятелен извод за неоснователност на предявения иск за собственост. Въззивното решение е подробно мотивирано, като в него съдът е отговорил на всички доводи и възражения на страните. Не отговоря на истината твърдението на касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният съд не бил взел предвид и не е обсъдил доказателственото значение на нотариалната покана от 04.09.2019 г. и на констативния протокол от 19.09.2019 г. Съдът е обсъдил тези две доказателства и именно въз основа на тях е приел, че от 19.09.2019 г. ищците са демонстрирали пред другия съсобственик ясно и недвусмислено намерението си да владеят целия съсобствен имот. Обсъдени са в съвкупност и всички свидетелски показания, а съдът не е посочил на кои от тях не дава вяра поради това, че е кредитирал показанията на всички свидетели. Аргументирано се е обосновал и защо приема, че показанията на доведените от ищците свидетели относно това, че само ищците осъществяват фактическа власт върху процесния имот, не доказват установяване на владение върху целия съсобствен имот и отблъскване на владението на другите съсобственици.

2. По втория поставен въпрос /Когато владеещият и невладеещият съсобственик на имота не го ползват съвместно, не го обитават като жилище, не го отдават под наем или друго ползване и живеят на различни адреси, не поддържат никаква връзка помежду си, виждали са се само и единствено при придобиване на съсобствеността по реда на разпоредителна сделка, като владеещият съсобственик е манифестирал промяна на намерението си само по местонахождението си в имота, налице ли е обективна невъзможност да доведе до знанието на невладеещия съсобственик промененото си намерение от държане във владение и в тази ситуация, ако се приеме обратното, какви конкретни фактически действия следва същият да извърши спрямо невладеещия съсобственик за доказване на презумпцията на чл.69 ЗС ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: В първото посочено решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на намерение за своене пред другия съсобственик на имота, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал, трайно е отсъствал от страната /без това отсъствие да се дължи на обективно препятствие/ и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Същото е прието и в обжалваното решение и въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства съдът е счел, че за ищците не е съществувала обективна невъзможност да демонстрират пред другите съсобственици промяната на намерението си от държане да преминат към владение на целия съсобствен имот.

В другите две посочени от касаторите решения /решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр.д.№ 2871 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о./ е прието, че ако приживе едно лице е предало владението на имота другиму, следва да се приеме, че последният е установил самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение да придобие собствеността от този момент. Това решение е напълно неотносимо към конкретното дело, по което не е установено съсобствениците на имота да са предали владението върху същия на трето на съсобствеността лице или на част от съсобствениците /в случая ищците/. Не е установено и предишният собственик на имота Т. А. Б. да е предала приживе на ищците И. И. и Г. И. владението на имота.

3. Третият поставен въпрос /Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността на сделките само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело. Това е така, тъй като обстоятелството дали сключеният между ответниците договора за замяна от 25.11.2016 г. е нищожен или действителен няма никакво правно значение за основателността на предявения иск за собственост: защото по делото ищците основават иска си за собственост на оригинерно придобивно основание /придобивна давност в периода от 29.12.2008 г. до настоящия момент/, за доказаването на което без значение е дали сключеният между ответниците договор от 25.11.2016 г. за замяна на спорната 1/2 ид.ч. от имота е нищожен или има вещно-прехвърлително действие и съответно кой е собственик на тази ид.ч. от имота след 25.11.2016 г.- ответниците-физически лица или ответното дружество „АГРО-ЕМ“ ЕООД. Както правилно са посочили първоинстанционния и въззивния съд, крайният изход на делото е обусловен единствено от установяване на елементите на фактическия състав на заявеното придобивно основание /изтекла в полза на ищците придобивна давност/ и по-конкретно- от доказване на факта на установяване от ищците на владение върху целия съсобствен имот /чрез отблъскване на владението на другите съсобственици/ и упражняване на такова владение в продължение на повече от 10 години. А по делото е безспорно установено, че в периода от 29.12.2008 г. до 19.09.2019 г. ищците не са отблъснали владението върху спорната 1/2 ид.ч. от имота нито на съсобствениците Д. Б. и К. Б., нито на „АГРО-ЕМ“ ЕООД.

4. Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за собствеността и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

5. Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците „АГРО-ЕМ“ ЕООД и Д. Б. направените от тях разноски за адвокат по делото в размер съответно 600 лв. и 500 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение