Определение № 338 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 710/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Община Аксаково, чрез кмета А. С., е обжалвала въззивното решение на Варненския окръжен съд, II състав, № 1595 от 27.10.2021 г. по въззивно гражданско дело № 1560/2021 г., с което е отменено решение на Варненския районен съд, гражданско отделение, 7 състав, № 261497 от 29.04.2021 г., по гражданско дело № 8634/2020 г., с което е отхвърлен предявеният от Т. Л. Р. срещу общината иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и вместо това е признато за установено по отношение на ищцата, че [община] не е собственик на 570 кв.м. от имот, представляващ УПИ I-общ., кв. .... по действащия план на [населено място], [община], одобрен със Заповед № 1350/06.06.1961 г. на Председателя на ОНС- В., целият с площ от 1195кв.м. при граници на имота УПИ III-....., УПИ .....-общ., улица, строителна граница на населеното място, защриховани в синя паркетна шарка, между точки 11, 12, 13, 20, 19, 18, 17 и 16 на скицата на стр. 120 от първоинстанционното дело, която приподписана от съда, става неразделна част от решението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила, необосновано е и противоречи на практиката на ВКС. Поддържа се, че праводателят на ищцата не е могъл да придобие имота по силата на давностно владение, респективно да прехвърли собствеността, тъй като имотът е бил частна държавна, а впоследствие общинска собственост. Предвид липсата на данни имотът да е бил собственост на друго физическо лице, неправилен бил изводът на съда, че липсва основание за придобиване на правото на собственост от държавата. Касаторът поддържа, че собствеността на държавата произтича от чл. 6 ЗС, без да е необходимо съставяне на акт за държавна собственост. Излагат се подробни съображения относно липсата на изискуемите от закона елементи от фактическия състав на соченото от ищцата придобивно основание /придобивна давност/. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прави искане за допускане на касационното обжалване по въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК във връзка с тълкуването и приложението на материалния закон. В срока за отговор Т. Л. Р., представлявана от адв. П. С., поддържа, че липсва обосновка на поддържаното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените в изложението правни въпроси, като вместо това били релевирани оплаквания, касаещи правилността на обжалвания акт. Оспорват се и доводите за очевидна неправилност на решението. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не са налице изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК предвид предмета на делото – отрицателен установителен иск за собственост, поради което е процесуално допустима. Ищцата се легитимира като собственик на съседен имот въз основа на договор за дарение, като твърди, че процесната реална част е част имота, владян от нея и нейните праводатели, а [община] се легитимира като собственик на тази реална част въз основа на акт за частна общинска собственост. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че [община] е съставила акт за частна общинска собственост № 899/02.02.2006 г. за дворно място с площ 590 кв.м. ид.ч. от цялото с площ 1195, представляващо УПИ I-общински кв. ...., в който като правно основание за придобиване на собствеността са посочени чл. 2, ал. 1, т. 3, чл. 58, ал. 4 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗОС. Съдът е приел, че общината, като ответник по отрицателния установителен иск, следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че към момента на установяване владението на ищцата / 2004 г./ са били налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. § 42 от ПЗР на ЗОС, което в хода на производството не е сторено; че в случая разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗОС не е приложима, предвид липсата на данни имотът да е бил държавна собственост, да е бил одържавяван по надлежен ред и за него да е бил издаван акт за държавна собственост /видно от заключението на съдебно-техническата експертиза и преписката по издаване на акта за общинска собственост/, поради което не е налице и основание същият да е станал общинска собственост по силата на цитираните разпоредби на ЗОС. Прието е, че няма по-рано съставени актове за държавна или общинска собственост, както и от записванията в разписния лист към проекта за дворищна регулация на [населено място], в който имотът е бил вписан като собствен на името на праводателя на ищцата, а към 2004 г. като собственик е вписана самата тя. Освен това според събраните гласни доказателства имотът е бил ограден и владян в непроменени граници от дядото на ищцата, след това и от неговия син – Н. Г. Л. /чичо на ищцата и неин праводател/, а след неговата смърт - и от самата ищца. При тези мотиви на въззивния съд, поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Не се установява поддържаното от касатора противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали при наличие на съставен акт за общинска собственост по реда на § 42 от ПЗР на ЗОС имотът се счита за общинска собственост по силата на закона, т.е. по силата на тази правна норма. По силата на § 42 от ПЗР на ЗОС настъпва трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени планове. Съгласно константната съдебна практика /решение № 51 от 25.03.2019 г. по гр. д. № 1895/2018 г. на ВКС, I г. о./, съобразена при постановяване на обжалваното решение, в хипотезата на § 42 от ПЗР на ЗОС общината придобива правото на собственост върху определен недвижим имот само ако държавата е притежавала такова право, тъй като предвиденото в тази разпоредба придобивно основание е производно. Поставят се и следните въпроси по приложението на § 42 от ПЗР на ЗОС: с ъставяйки актове за общинска собственост по § 42 от ПЗР на ЗОС общините длъжни ли са да разполагат с доказателства, че имотът е държавна собственост или трябва само да констатират кумулативните предпоставки, визирани в § 42 от ПЗР на ЗОС?; при съставен акт за общинска собственост на основание § 42 от ПЗР на ЗОС, следва ли да бъде проведено производство по оспорване на документ, за да отпадне официалната удостоверителна сила на акта за общинска собственост?. По първия въпрос важат изложените вече съображения по предходния въпрос. Вторият въпрос не е обуславящ за делото, защото съдът не е приел, че актът за общинска собственост няма официална удостоверителна сила, а че от събраните по делото доказателства се оборват посочените в него придобивни основания от [община]. Не следва да се допуска касационното обжалване и по правния въпрос дали се приема, че държавата става собственик на имотите, които нямат друг собственик по силата на закона – чл. 6 ЗС /1951 г./ или отново е задължително ангажиране на доказателства в тази насока и ако да, липсата на такива доказателства води ли до презумпция, че имотът не е държавен, т.е. трябва ли да се приеме, че презумпцията е оборима или следва да се проведе доказване, за да се приложи чл. 6 ЗС. Правният въпрос не е обуславящ за делото, защото не е изведен от решаващите изводи на съда, който подробно се е обосновал защо приема, че не е доказано имотът да е бил държавна собственост. Не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и правният въпрос дали е необходимо настъпване на други условия, освен посочените в § 42 от ПЗР на ЗОС, за да настъпи прехвърлителният ефект, защото въззивният съд не е приел, че извън предпоставките на посочената норма, следва да се налице и други, за да се придобие собствеността от общината. Съдът е приел, че не е доказано правото на собственост на държавата като предпоставка за придобиване на собствеността от общината. По правния въпрос: следва ли в производството по отрицателен установителен иск ищецът да установи при условията на пълно доказване противопоставимите права, които има спрямо ответника относно правото на собственост върху един имот? също не следва да се допуска касационно обжалване, защото при разпределяне на доказателствената тежест между страните са съобразени задължителните указания на ВКС, дадени в мотивите на т. 1 ТР № № 8/2013 г. на ОСГТК. Правните въпроси съществуващата редакция на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС достатъчна ли е да обоснове неоснователност на предявен отрицателен установителен иск за собственост, основаващ се на твърдения за осъществено владение на имот, за който е съставен акт за частна общинска собственост по реда на § 42 ПЗР ЗОС; текла ли е придобивна давност по отношение на имоти общинска собственост в периода от 2004 г. до датата на предявяване на исковата молба, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на иска, тъй като за разлика от първоинстанционния съд, той е приел, че правният интерес на ищцата произтича от твърдение за придобиване на бъдещи права с оглед на което не се е произнасял по приложението на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС. Разрешаването на спора в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Разноски на ответницата не следва да се присъждат, защото няма доказателства да са направени за касационната инстанция. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение