Определение № 50041 от 06.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2800/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4099/25.03.2022 г., подадена от Н. Т. Т., чрез адвокат П. К.-Б., срещу решение № 119 от 14.02.2022 г. по гр. д. № 20212100502019/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 260991 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 1021/2021 г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от Н. Н. А., Н. Т. Т. и Н. Т. Х. срещу А. А. С. искове, както следва: по чл. 42 ЗН - за прогласяване нищожността на саморъчното завещание на Т. Н. К. от 10.09.2019 г.; по чл. 108 ЗС относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] ап. № 5, който самостоятелен обект се намира на ет. 2 в сграда с идентификатор , с предназначение: жилищна сграда многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор *, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива: 1, със застроена площ от 66.82 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - **, *, под обекта - *, над обекта - ***, ведно с прилежащата изба № 5 с площ от 3.16 кв.м и 1.193 % от общите части на сградата и правото на строеж.

Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства се установява, че ищците са наследници по закон - от четвърта и пета степен по съребрена линия, на Т. Н. К., починала на 24.11.2020 г. На 3.02.1999 г. наследодателката и дъщеря й С. Н. К. (починала на 20.07.2018 г., без наследници низходящи по права линия), са придобили правото на собственост върху процесния апартамент, описан по-горе. Със саморъчно завещание от 10.09.2019 г. Т. К. е завещала на А. А. С. правото на собственост върху същия имот. Съдът е заключил, въз основа на извършената по делото съдебно-графологическа експертиза, че завещанието е написано и подписано от завещателката, поради което е валидно и е породило правно действие.

Окръжен съд – Бургас е намерил, че не са налице основания за нищожност или недопустимост на направеното завещание, като в това отношение е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК. Изложил е, че не споделя аргументите във въззивната жалба, че са налице две различни дати в завещанието. Посочил е, че в първото изречение на същото се съдържа датата 10.09.2019 г. Посочването на втора дата - 10.10.2019 г., е направено след подписа на завещателката, поради което и не опорочава нейната воля. Завещанието е такова, каквото е неговото съдържание до подписа от завещателя, съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН.

Въззивният съд е приел и че процесният имот е индивидуализиран в достатъчна степен в завещанието, предвид посочване вида на имота - апартамент, площта му - 66.82 кв.м, датата на придобиването му - 3.11.1999 г. и продавача по него - Община Бургас. Визирал е, че тези белези в максимална степен очертават имота, предмет на завета, още повече, че не се твърди и не се установява в един и същи ден завещателката да е придобила два имота с еднаква площ от Община Бургас. Освен това, доколкото по делото има данни, че дъщерята на завещателката, с която заедно са закупили имота, е починала, а не се твърди, че има и други наследници, следва да се приеме, че завещателката към датата на завещанието е била собственик на целия имот, поради което е завещала притежаваните от нея права в пълния им обем.

Според съда посочването в завещанието на качеството на заветника - „племенница“, не представлява порок на завещанието, още по-малко такъв, който да води до неговата нищожност. Посочил е, че съгласно чл. 76 СК роднините на единия съпруг са роднини по сватовство както на другия съпруг, така и на неговите роднини, в същите линия и степен на родство, като по делото не се спори, че ответницата е племенница на съпруга на завещателката (неин вуйчо), поради което същата е племенница по сватовство и на самата завещателка. Според Окръжен съд - Бургас в завещанието не са налице зачертавания, поправки и заличаване, които да доведат до съмнения в неговата валидност. В случая е налице по-скоро удебеляване на някои букви или допълнителното им оформяне, но те не касаят нито предмета на завещанието, нито волята на завещателката.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото:

1. Наличието на две дати в саморъчното завещание, при доказано авторство, води ли до липса на достоверна дата и до нищожност на завещанието, дори когато едната дата е след подписа.

Сочи се противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС и ВС, обективирана в: решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г., І г. о., решение № 23 /5.06.2019 г. по гр. д. № 888/2018 г., І г. о., р ешение № 151/ 7.05.2009 г. по гр. д. № 6379/2007 г., ІІ г. о., р ешение № 601/ 8.11.2005 г. по гр. д. № 302/2005 г., І г. о., р ешение № 277/ 16.04.2004 г. по гр. д. № 530/2003 г., ІІ г. о.

2. При наличието на две дати в саморъчното завещание, ако не е установено, че едната бележи началото на неговото съставяне, а другата края и не може да се направи извод за достоверна дата по данни от завещанието, налице ли е достоверна дата и съответно - действително завещание;

3. Задължен ли е съдът да установи кога е извършено разпореждането (достоверната дата) по данни от завещанието.

Визира се противоречие на приетото от въззивния съд по тези два въпроса с практиката на ВС и ВКС: решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г., І г. о., решение № 23/ 5.0 6.2019 г. по гр. д. № 888/2018 г., І г. о, решение № 601/ 8.11.2005 г. по гр. д. № 302/2005 г., І г. о.

4. При н аличието на две дати, макар едната да е след подписа, при доказано авторство и логическа свързаност на изписването, налице ли е обективно несъответствие с предписаната от закона форма, в частност наличие на достоверна дата, или втората дата е правно ирелевантна.

5. С ъдържа ли разпоредбата на чл. 25 ЗН задължително изискване датата да е преди подписа и ограничава ли се завещанието само до обективираното преди подписа, когато втората дата не представлява добавка, а е част от обективираното волеизвление на завещателя и следва логически текста.

За тези два въпроса се сочи, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се, че е налице противоречива съдебна практика за мястото на датата и в частност за правната значимост на датата след подписа в саморъчното завещание - в решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г. на ВС, І г. о. е прието категорично, че при две дати, независимо, че едната е след подписа, липсва достоверна дата и завещанието е нищожно на основание чл. 42 ЗН, докато според решение № 343/1.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, І г. о. датата след подписа не поражда правно действие.

Жалбоподателят излага, че тъй като по решения от съда правен въпрос, релевантен за спора, има съдебна практика, която е противоречива, част от нея формирана при неточно приложение на закона и нуждаеща се от уеднаквяване, за да се отговори на целите на закона и обществените условия, е необходимо да се тълкува нормата на чл. 25 ЗН, която съдържа правна уредба, която е непълна и неясна. Твърди, че действително ЗН въвежда изискване завещанието да има дата и подпис, но няма изрично уточнение за поредността. Разпоредбата на чл. 25 ЗН изрично указва единствено, че подписът трябва да е под завещателните разпореждания, но няма изискване датата да е задължително преди подписа. Твърди, че въпросът за мястото на датата в саморъчното завещание е решен противоречиво в съдебната практика (решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г. на ВС, І г. о., решение № 343/1.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 на ВКС, І г. о.

6. Н ачинът, по който следва да се тълкува саморъчното завещание, ако обектът на завещателното разпореждане не е индивидуализиран и кога.

Твърди се, че по въпроса за тълкуване волята на завещателя по отношение обекта на завещателното разпореждане въззивното решение противоречи на решение № 380/31.05.2012 г. по гр. д. № 580/2010 г. на ВКС, І г. о., според което е допустимо тълкуване и въз основа на данни, съдържащи се в други доказателства по делото, ако в текста на завещанието се съдържа определен признак, който прави обекта обективно определяем, и на решение № 855/11.12.2010 г. по гр. д. № 1497/2009 г. на ВКС, І г. о. - че тълкуването трябва да е такова, че да не оставя съмнение за действителната воля на завещателя.

На последно място жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на атакуваното решение, с което - въпреки установените две дати в завещанието, без в самия текст да е посочено, че едната бележи началото, а втората края на изготвяне на завещанието, и без в него да се съдържат данни на коя от двете дати е изготвено завещанието - е прието, че завещанието има достоверна дата; че са спазени разпоредбите на чл. 25, ал. 1 ЗН и че саморъчното завещание не е нищожно на основание чл. 42, б. „б“ ЗН. Н. Х. и Н. А. са депозирали отговори на касационната жалба, с които заявяват, че поддържат същата и молят да бъде уважена.

А. С. е подала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въпросите, формулирани под №№ 1, 2, 4 и 5 могат да бъдат обединени и уточнени в следния смисъл: Нищожно ли е саморъчно завещание при наличието в него на две дати на съставянето му, едната от които – след положения от завещателя подпис.

По отношение на така конкретизирания обобщен въпрос от изложението не се констатира противоречие с нито едно от визираните съдебни решения. В преобладаващата част тези решения не са постановени при хипотеза, при която в текста на завещанието, преди подписа, е визирана една дата на съставянето му, а след подписа на завещателя – друга дата, нито в тях е обсъждана подобна хипотеза, поради което същите са ирелевантни и противоречие между тях и атакуваното въззивно решение не е налице. Единственото относимо решение е № 343/1.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което съдът се е произнесъл по въпроса дали е валидно саморъчно завещание, при което датата на изготвяне следва подписа на завещателя. В това решение е прието, че подписът придава автентичност на документа. Той е завършващият елемент при съставянето на завещанието. Затова чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗН изисква изрично подписът да бъде поставен след завещателните разпореждания. Поставените след подписа разпореждания са вън от завещанието и не могат да проявят правно действие. Същото се отнася и до датата, която следва подписа.

Решението на въззивния съд съответства на приетото в решение № 343/1.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, І г. о., тъй като е в смисъл, че изискванията на закона по отношение на дата, съдържание и подпис, относими към формалната действителност на завещанието, в случая са спазени, като втората дата не е част от завещанието и няма правно значение за неговата валидност. Същевременно в касационната жалба не е обосновано защо, при тази съдебна практика, са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, визирани по-горе.

Формулираният на трето място в изложението въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд и поради това по него не може да бъде допуснато касационно обжалване. Съдът не е разсъждавал по този въпрос и той не е обусловил изхода на спора.

Последният въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя и не отговаря на фактите по делото, тъй като в случая завещаното имущество е достатъчно добре индивидуализирано. Освен това съжденията на Окръжен съд – Бургас не влизат в противоречие с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС. Съгласно тази съдебна практика законът не изисква в случаите, когато се завещава определен недвижим имот, той да бъде посочен в завещанието с всички негови индивидуализиращи белези – местонахождение, площ, съседи; достатъчно е индивидуализацията да бъде направена по такъв начин, който прави имота обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай; при непълно описание на завещания имот волята на завещателя подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната и житейска логика; следва да се отчитат и други факти, които са от значение за изясняване истинската воля на завещателя. В този смисъл са и изводите на въззивния съд.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,