Определение № 191 от 21.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1818/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и от двете страни, като ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД обжалва решение №86 от 09.04.2025 г., постановено по в.гр.д. №597/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение №233 от 19.11.2024 г. по гр.д. №304/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ като на ищцата М. К. Г. е присъдена сумата 160 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и психически стрес, в резултат от настъпилата на 10.05.2021 г. при ПТП смърт на дъщеря й С. А. Т., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.06.2021 г., а ищцата М. К. Г., чрез адв. Р.М. обжалва въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска й с правно основание чл.432, ал.1 КЗ срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й разликата над 160 000 лева до претендирания размер от 180 000 лева. В касационната жалба от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Касаторът счита, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е нарушил закона и не съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, не е отчел конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането и в резултат е определил завишен размер на обезщетение. Моли да се отмени решението в осъдителната част и да се постанови ново, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, значими за изхода на спора, които обобщено се свеждат до материалноправния въпрос - относно приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, като поддържа, че е налице противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968 г. Поставя и процесуалноправен въпрос – относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо, като не сочи практика на която въззивното решение противоречи. Ответницата по касация М. К. Г. оспорва касационната жалба, като счита, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излага и подробни доводи, че справедливият размер на обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди е по-висок от присъдения, поради което решението в обжалваната от застрахователя част следва да се остави в сила. Претендира разноски. В касационната жалба от М. К. Г. се твърди, че въззивното решение в частта, потвърждаваща отхвърлянето на иска за разликата над 160 000 лева до 180 000 лева, е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ и необосновано. Касаторката счита, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е обсъдил доказателствата в тяхната цялост и не е извършил правилна преценка на част от тях, не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД и в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Твърди, че съдът не е отчел в необходимата степен специфичните за казуса обстоятелства, икономическата конюнктура към момента на увреждането и непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователните лимити. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се уважи искът й изцяло, като й се присъди сумата от още 20 000 лева, ведно със законната лихва от 23.06.2021 г. до окончателното плащане и разноските по делото. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторката поставя процесуалноправен въпрос – за задълженията на въззивния съд в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други - като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - ТР №1/2013 от 09.12.2013 г., тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените решения по чл.290 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл и по множество материалноправни въпроси, значими за изхода на спора, уточнени от съда съгласно правомощията му - относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968 г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения, цитирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно поради явна необоснованост. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД намира, че поставените въпроси не обуславят допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол, като излага и доводи за неоснователността на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема за безспорно настъпването на 10.05.2021 г. на процесното ПТП, при което С. Т. /дъщеря на ищцата/, получава телесни увреждания, довели до смъртта й; наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на виновния водач на лек автомобил „Опел Корса“ в ответното застрахователно дружество; образуването по реда на чл.380 КЗ на застрахователна щета и отказ на застрахователя да плати на ищцата застрахователно обезщетение за претендираните от нея неимуществени вреди от смъртта на нейната дъщеря. Решаващият състав счита, че от приетите съдебни експертизи /автотехническа и медицинска/ се установява, че причина за ПТП е управлението на автомобила „Опел Корса“, в който е пътувала С. Т., с висока скорост, над разрешената в този пътен участък, както и наличието на задна дясна гума с ниско налягане в процес на изпускане на въздуха от нея, довели до загуба на контрол върху управлението от водача. Стига до извод, че е налице виновно противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил и настъпила смърт на пътниците в него, вкл. дъщерята на ищцата, както и причинна връзка между това поведение и настъпилия резултат. Въззивният съд сочи като спорни въпросите относно наличието на материалноправна легитимация на ищцата и справедливия размер на претендираното обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й. Приема, че с ТР №1/2018 г. по т.д. №1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС се конкретизира кръга от лица, легитимирани да получат обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. По отношение на най-близкия кръг увредени е запазено разбирането, въведено с Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС, че това са лицата, за които житейски е логично да се предполага, че са имали връзка с починалия и пряко и непосредствено търпят болки и страдания от загубата му- деца, включително и отглеждани, родители, съпруг, както и фактически съжител. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. След обстоен анализ на събраните гласни доказателства, апелативният състав намира, че ищцата е материалноправно легитимирана да получи парично обезщетение от загубата на своето дете. Подчертава, че двама от разпитаните свидетели са от близкия семеен кръг на ищцата – неин брат и съпругата му, но показанията им са достоверни - отличават се с обстоятелственост и конкретика и напълно се покриват както помежду си, така и с показанията на третия свидетел, по отношение на когото не са налице обстоятелства, водещи до извод за някаква предубеденост и заинтересованост от изхода на спора. Съдът счита, че по категоричен начин се установяват съществувалата изключително близка и трайна емоционална връзка между ищцата и починалата й при процесното ПТП дъщеря, съжителството им в общ дом, взаимната помощ и подкрепа- двете са разчитали една на друга и всяка една от тях е била морална опора на другата още от времето, когато ищцата се разделила със своя съпруг и баща на С.. Приема, че ищцата е била грижовна към детето си и авторитет за него; че двете са общували интензивно и внезапната загуба на единствената й дъщеря е довела до тежки негативни последици - дълбоки и трайни емоционални страдания, които подлежат на възмездяване с парично обезщетение от ответното застрахователно дружество. Въззивният съд излага мотиви, че на обезщетение подлежат всички действително претърпени неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С оглед на това и съобразно указанията, дадени в Постановление №4/68 г. и Постановление №17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК, съдът намира, че за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от настъпила смърт на близък от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, отражението на настъпилата смърт върху психоемоционалната сфера на ищеца и последиците от това и др. След цялостна оценка на релевантните обстоятелства, апелативният състав намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер от 160 000 лева е справедливо. Съобразява, че С. е била на 12-13- годишна възраст, от който момент е заживяла единствено със своята майка, което е създало дълбока привързаност, изключително силна и дълбока емоционална връзка между тях. Като семейство те са били задружни и сплотени, подкрепяли са се взаимно; отношенията помежду им са били изградени на взаимна обич, уважение и доверие; не са съществували конфликти, царяло е разбирателство. Въпреки факта, че двете са живеели отделно една от друга в определени периоди – при съвместното съжителство на починалата с бащата на децата й и по време на престоите на ищцата в Германия, те не са прекъсвали контактите помежду си, С. е посещавала своята майка ежеседмично в дома им в страната и е пребивавала при нея в Германия. Съдът отчита, че ищцата е понесла много тежко и болезнено внезапната и трагична загуба на своята дъщеря в доста млада възраст /33 г./. Съобразява продължителността на душевните й страдания, настъпилата в нея промяна – от весел човек станала тъжна и често плачела, поетата наред с това отговорност и грижа по отглеждането на детето на починалата. Сочи, че сумата 160 000 лева е опредена съгласно чл.52 ЗЗД, като е отчетена и социално-икономическата обстановка към 10.05.2021 г., когато минималната работна заплата в страната е била 650 лева, официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и др., както и като ориентир нивата на застрахователно покритие съгласно чл.492 КЗ. Въззивният съд стига до извод, че присъдената от първата инстанция сума е справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като определянето на по-висок размер на обезщетението ще доведе до несъответствието му с действително претърпените неимуществени вреди и с обществения критерий за справедливост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният и от двамата касатори процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касаторите не обосновават допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС. Съгласно разясненията в ТР №1/2013 от 09.12.2013 г., тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както в и постоянната практика по чл.290 ГПК, вкл. цитираните в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Установяването на фактическата обстановка, преценката за съществуване или несъществуване на релевантните за спора факти и обстоятелства се извършва от съда по вътрешно убеждение, въз основа на анализ на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, като е анализирал събраните доказателства и поотделно, и съвкупност; отграничил е безспорните факти и е акцентирал на доказателствата за спорните правнорелевантни факти; извел е фактическите си констатации, като е подчертал, че кредитира всички свидетелски показания, които са ясни, конкретни и непротиворечиви; обсъдил е доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Материалноправният въпрос - за критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, е обусловил изводите на съда, но касаторите не се обосновават допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол. Този значим за изхода на спора правен въпрос не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е изложил подробни мотиви и е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. спецификите в отношенията между починалата и нейната майка – ищца по делото; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; възрастта на починалата; тежестта и продължителността на емоционалната травма на ищцата, загубила своята единствена дъщеря, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968 г. Обстоятелствата, свързани със смъртта и на други близки лица при процесното ПТП, нямат отношение към претенциите за неимуществени вреди на ищцата от смъртта на дъщеря й, поради което няма основание да бъдат обсъждани от въззивния съд. Решаващият съдебен състав е взел предвид и съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК, като е преценявал релевантните факти към момента на застрахователното събитие, респ. е съобразил и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, намиращи отражение в нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Следва да се има предвид, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. Несъгласието на касаторите с изводите на съда и изложените доводи за необоснованост на въззивното решение са оплаквания за неправилност - основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Решението не е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторката доводи представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, но не и за очевидната му неправилност. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд