Определение № 572 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2787/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. С., Н. И. С., М. Г. С., Х. С. Б., В. Н. Т., И. Н. Т., А. Н. С., В. В. Н., Б. З. А., Х. З. А., С. Г. К., Л. И. Б., В. Г. Г., М. Г. М., И. Г. Т., Г. З. А., С. И. Д., И. А. Х., Б. А. А., Д. С. А., С. С. В., Ц. С. Н.-Б., Д. А. Г., Е. А. Н., В. Г. Т., Л. Г. Ф., К. З. С., С. М. С., Д. М. П. и Н. М. П. чрез пълномощника им адвокат В. П. против решение № 5062 от 22.11.2019 г., постановено по гр.д. № 424 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Благоевград в частта, с която е отменено решение № 172 от 24.01.2019 г. по гр.д. № 1035/2017 г. на Районен съд-Сандански и вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска за делба между касаторите и В. Н. П., С. Н. П. и И. Н. Т. по отношение на поземлен имот № * в землището на [населено място], местност „Г.“ с площ 3.997 дка и поземлен имот № * в землището на [населено място], местност „К.“ с площ 2.000 дка. В. Н. П. и С. Н. П. са подали чрез пълномощника си адвокат Е. П. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират присъждане на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че имотите са били възстановени на наследниците на И. Т. Б., починал на 26.10.1970 г. /чиито наследници са страните по делото/ с решение № 09-18/25.9.1997 г. /имота в м.“К.“/ и решение № 09-27/26.1.2001 г. /имота в м.“ Г.“/. В. Н. П., С. Н. П. и И. Н. Т., наследници на Н. И. Т., починал през 2011 г., син на общия наследодател И. Т. Б. са заявили възражение за придобивна давност на четири от възстановените имоти, включително и двата, за които е атакувано въззивното решение с твърдение, че те са оставени на баща им, затова, че дядо им и баба им са живеели при него и той ги е гледал и са владяни от баща им, а вспоследствие от тях още преди възстановяване на собствеността до предявяване на иска за делба. Обсъждайки гласните доказателства, съдът е посочил, че показанията на свидетеля И. са общи и неконкретизирани досежно факта за ползването на имотите от Н. Т., тъй като свидетелят не посочва за какво са ползвани, нито помни докога са работени от Н. Т.. Недостатъчно ясни са и показанията на свидетеля М. /съпруг на ищцата М. М./, тъй като макар да е виждал В. П. да коси, да пръска или тори имоти, не посочва на кои конкретно имоти го е виждал да извършва тези дейности. Приел е за установени фактите, сочени от свидетеля Д., че макар и възстановени като ниви, имотите се ползват като ливади, като е виждал В. П. да ги коси, защото е пуснат там от вуйчо си /съпруг на В. П., която е дъщеря на Н. Т./; от показанията на В. П., който отглежда животни и взема под аренда ниви за сено и ползва от 2006 г. под аренда двете ниви, които преди това ползвал Н. Т. и плаща арендата на И. Т. и вуйна му, която е дъщеря на Н. Т. и установени от свидетеля С., че още при влизането в ТКЗС бащата на Н. Т. му оставил 20 дка земи, за да го гледа, 10 дка дал на брат му Г. и по 1 дка на сестрите му. При така възприетите факти въззивният съд е счел за установено, че владението върху двете ниви е било предадено словесно от собственика И. Т. на сина му Н. Т. преди ТКЗС, поради което и след възстановяването им Н. Т. е установил самостоятелна фактическа власт върху имотите, които са му били разпределени от баща му, с намерение за своене, тъй като е гледал родителите си и никой от останалите наследници на И. Т. не е имал претенции към обработваните от него имоти след възстановяването им, а претенциите им са предявени след смъртта му с образуване на настоящото дело. Позовал се е на практиката на ВКС, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността, а когато владението е установено по този начин не е опровергана презумпцията на чл. 69 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си. Посочил е, че това разрешение, относено към настоящия случай, означава, че предвид разпределението на имотите преди ТКЗС след възстановяване им от ПК на общия на страните наследодател /И. Т./, синът му – Н. Т., а след неговата смърт през 2011 г. неговите наследници, са осъществявали фактическа власт след възстановяването на двата имота според действащата презумпция на чл. 69 ЗС с намерение за своене. С., осъществил по този начин фактическа власт върху земеделски имоти, не е длъжен да демонстрира последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт, като владението е осъществявано постоянно, явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно повече от десет години до предявяване на исковата молба през м.август 2017 г. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържат противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд е приложил презумпцията на чл.69 ЗС по отношение на имот, придобит по наследство от общия наследодател И. Т. Б. и е приел, че презумпцията не задължава владелеца да докаже установената в закона продължителност на това владение. Поради липса на такова доказване касаторите поддържат и противоречие на въззивното решение с р.I от ППВС № 6 от 1974 г., което задължава владелеца да изяви действията си по своене на една вещ и при условията по чл.69 ЗС, като е прогласено, че е необходимо съдилищата да изследват, дали чрез фактическата власт се упражнява само субективно право, породено от тези договори или други юридически актове, или, излизайки извън рамките на това субективно право, лицето което държи вещта, не е започнало да упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост или ограниченото вещно право върху тази вещ, като тези действия трябва да бъдат изявени и по отношение на собственика /съсобственика/. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с твърденията, че като е пренебрегнал задължението да установи продължителността на давностното владение съгласно изискването на чл.79 ЗС, въззивният съд е постановил съдебен акт, който се разминава с точното приложение на закона. С оглед фактите, които въззивният съд е приел за установени и по отношение на които не са поставени процесуалноправни или материалноправни въпроси, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване относно формираните правни изводи на съда. В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. В. съд е приел, че фактите по делото обуславят приложение именно на това тълкуване – Н. Т. е установил фактическа власт върху двата имота след възстановяването им само за себе си, тъй като същите са му били дадени от общия наследодател И. Т. Б. още преди ТКЗС, за да го гледа и той е гледал родителите си до смъртта им, като те са живеели при него. При липса на въпроси относно тези, приети за установени от съда факти, то и основаните на тях изводи не противоречат на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК. Тезата на касаторите, че съдът е приел, че презумпцията на практика не задължава владелеца да докаже установената в закона продължителност на владението и съдът е пренебрегнал задължението си да установи продължителността на давностното владение съгласно изискването на чл.79 ЗС, не може да бъде съотнесена към мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е посочил, че владението е установено след възстановяването на собствеността /т.е. през 1997 г. за имота в м.“К.“ и през 2001 г. за имота в м.“ Г.“ като е продължило постоянно, явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно до предявяване на настоящия иск през м.август 2017 г., т.е. формирал е воля, че владението е продължило в срока по чл.79, а.1 ЗС С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на В. Н. П. и С. Н. П., направените по повод касационната жалба разноски в размер на 300.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. П.. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение