Определение № 606 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2557/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Ц. срещу решение №.321/14.12.22 по г.д.№.304/22 на ОС Монтана – с което е потвърдено решение №.260050/15.06.22 по г.д.№.394/21 на РС Монтана за уважаване на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено съществуването на арендно правоотношение по договор за аренда на земеделска земя, вписан в СВ при РС Монтана с вх.рег.№..../...., акт ..., т...., предвид липса на валидно прекратяване на същия и за отмяна на вписването на едностранно прекратяване на горепосочения договор с вх.№.../...., акт..., т..., на основание чл.537 ал.2 ГПК. Ответната страна Кооперация “Рибене“, [населено място], обл...., оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че по делото е безспорно, че по силата на договор за аренда от 09.04.14г. ищецът е получил за временно ползване под аренда 74,391дка земеделска земя в землището на [населено място] със срок на договора 5 години, считано от 01.10.18; уговореното арендно плащане е в размер на 10% от реализиран чист доход на декар, получен от средния добив на засятата земеделска земя, и е дължимо в срок от тридесет дни след прибиране на реколтата; предвидено е прекратяване на договора след изтичане на срока или с едностранно предизвестие в уредените в ЗАЗ хипотези /договорът е и нотариално заверен и вписан в Службата по вписванията/; впоследствие правото на собственост върху тези земи е придобито от ответника, който е встъпил в договора като купувач; с нотариална покана, връчена на кооперация на 16.06.20г., той е известил арендатора, че е останал задължен с рентно плащане по договора за стопанската година 2018/2019 в размер на 892.69лв и е дал едномесечен срок за изпълнение; впоследствие е подал заявление за вписване /от 04.01.21г./ на едностранно прекратяване на договора на основание чл.27 ал.1 т.2 ЗАЗ вр. с чл.87 ал.2 ЗЗД и вписването е извършено. На спорния въпрос налице ли е забавено изпълнение на договорното задължение за плащане на рента за стопанската година 2018/2019, респективно неизпълнение, и от тук налице ли са условията за едностранно прекратяване на процесния договор, съдът е дал отрицателен отговор. Посочил е, че съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза задължението на ищеца към ответника за арендни плащания за стопанската 2018/2019г. е в размер на 5480,74лв. и то е било погасено чрез преведена на 17.01.20г. по-голяма сума - 5711,39лв. Тъй като в самото платежно нареждане не е отразено, че плащането е за горепосочената година, до този извод експертът е достигнал след като е изследвал подробно размера за дължимата рента за предходните години и дали същата е заплатена /в табличен вид на стр.7 от заключението и л.134 от делото е отразил задължението за рента и извършеното плащане за предходните стопански години/, като заключението е кредитирано като обективно и компетентно. При това положение е прието, че кооперацията няма задължение за рентно плащане към ответника за 2018/2019г. Намерено е и, че така осъщественото плащане не е забавено-арендодателят може да упражни едностранно потестативното право да развали извънсъдебно сключения аренден договор със срок на действие до десет години поради забавяне плащането на арендните вноски за повече от три месеца /по арг. от чл.28 ал.1 ЗАЗ/; уговореното в арендния договор плащане на рента е в 30дневен срок от прибиране на реколтата, което се осъществява до първи октомври на съответната година, доколкото не е установено друго; това означава, че крайният срок за плащане на рентата за стопанската 2018/2019г. е 01.11.19г. и съответно тримесечният срок по чл.28 ал.1 ЗАЗ изтича на 02.02.20г.; тъй като плащането е извършено на 17.01.20г., към месец юни-юли 2020г. не е било налице твърдяното неизпълнение на договора и следователно не са били налице предпоставки за едностранното му разваляне. При тези обстоятелства договорът за аренда не е бил прекратен валидно, продължава да съществува и обвързва страните. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/ и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Дъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за делото?“ /реш.№.77/17.03.15 по г.д.№.2040/ 14, ІV ГО, и посочените в него решения, реш.№.403/23.01.15 по г.д.№.3902/ 14, ІV ГО, реш.№.229/18.10.13 по г.д.№.3099/13, І ГО, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба, като изложи свои собствени решаващи мотиви съгласно чл.236 ал.2 ГПК?“ /реш. от 7.07.16 по г.д.№.1332/15, І ГО, реш.№.130/23.06.16 по т.д.№.748/15, І ТО, реш.№.157/ 8.11.11 по т.д.№.823/10, ІІ ТО, реш.№.134/30.12.13 по т.д.№.34/ 13, ІІ ТО, реш.№.237/24.06.10 по г.д.№.826/09, ІV ГО, реш.№.283/1.11.14 по г.д. №.1609/14, ІV ГО/; 3.“Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формулира самостоятелни правни изводи?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият, вторият и четвъртият въпрос касаят задължението на съда да изложи собствени мотиви и да обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. По същите е налице трайна и безпротиворечива задължителна съдебна практика, в това число цитирана от касатора по първите два въпроса и посочена по-долу във връзка и с четвъртия, съгласно която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните - той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото; съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви /ТР 1/13, ОСГТК, реш.№.60/05.06.13 по г.д.№.546/12, ІV ГО, реш.№700/06.12.10 по г.д.№.304/10, ІІІ ГО, реш.№153/01.08.11 по г.д.№39/11, ІІ ГО; т.19 от ТР 1/01, ОСГК, реш.№.228/ 01.10.14 по г.д.№.1060/ 14, І ГО и др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изложила е собствени мотиви по съществото на спора, в това число обсъждайки събраните по делото доказателства и становищата и доводите на страните. Налице са ясни мотиви кои факти съдът намира за установени и защо, в това число защо кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза и извода, че е извършено плащане за стопанската 2018/2019г., и защо приема, че не е налице забава в изпълнението предвид уговорения падеж и връзката със законовите разпоредби за начало и край на селскостопанската година. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Същият е общотеоретичен, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по него. Отделно от изложеното съдържа условие, което не е било прието от съда /съдът не е приемал, че решението е постановено в противоречие със събраните доказателства/, а и не намира опора във фактите и обстоятелствата по делото. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане до касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат на основание чл.78 ал.3 ГПК направените разноски в размер на 1500лв. платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,