Определение № 60784 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МБАЛ-Своге“ЕООД със седалище в [населено място], представлявано от д-р Л. Т., подадена чрез процесуалния представител на дружеството-адв.Б. Б. срещу въззивното решение № 718 от 27.3.2018 г,постановено по въззивно гр.дело № 1540/2015 г на САС, ГО, граждански състав, с което е отменено решение от 10.11.2014 г по гр.дело № 683/13 г на Софийски окръжен съд, с което предявеният от Л. В. П. иск по чл.49 ЗЗД срещу „Многопрофилна болница за активно лечение-Своге“ЕООД е отхвърлен за разликата над сумата 120 000 лв до сумата 220 000 лв, представляващи претърпени неимуществени вреди, както и в частта, с която е отхвърлен изцяло иска по чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 21 150, 32 лв и вместо него е постановено друго, с което ответната болница е осъдена да заплати на ответницата по касация сумата 100 000 лв-обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.49 ал.1 ЗЗД, както и сумата 21 150, 32 лв-представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени загуби, включващи разходи за лекарства, лечебни и санитарни пособия и разходи за рехабилитация и лечебни визити за времето 20.5.11 г-26.7.2013 г.Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено това на Софийски окръжен съд като на Л. П. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв на основание чл.49 ал.1 ЗЗД, както и в частта относно държавните такси, разноските и присъденото адвокатско възнаграждение. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Ответницата по касационната жалба Л. П. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния й представител адв.Л. Н. от САК. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира разноски,а именно адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ при условията на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: С обжалваното въззивно решение е прието, че ищцата Л. П. е претърпяла тежко увреждане, настъпило в ответната болница, в която е била приета за оперативна интервенция.Установено е, че до оперотивната интервенция на остър апендицит изобщо не се е стигнало, поради усложнение при самия увод на анестезия, извършен от д-р А., по време на който П. е получила бронхоспазъм в 12,45 на 20.5.11 г, а в 12, 50 епилептичен гърч гран мал и кардиак арест, след което е изпаднала в клинична смърт, с възстановена впоследствие сърдечна дейност и пациентката е изведена от клинична смърт, но гърчовете не са преустановени.През същия следобед пациентката е приведена в УМБАЛ „Света Анна“ София, където е постъпила в увредено общо състояние и гърчове в четирите крайници.При извършената проверка от комисия към ИА „Медицински одит“ са установени нарушения на д-р А.-неизпълнени и регистрирани в пълен обем дейности, процедури и стойности на мониторираните параметри, съгласно изискванията на медицински стандарт „Анестезиология и интензивно лечение“, утвърден с Наредба № 10/4.3.2010 г на МЗ вр.чл.6 ал.1 от Закона за здравните заведения /мониториране на пулс и ЕКГ, системни артериални налагания, пулсоксиметрия и кислородна сатурация, на дихателна честота, телесна температура и обем на диуреза/, нерегистриране в медицинската документация на състоянието на пациента с посочените параметри и подържащо лечение по време на транспортирането, за което е ангажирана административно-наказателната отговорност на д-р А. и му е наложено администартивно наказание, потвърдено по съдебен ред.Според съдържащото се в административно-наказателната преписка становище на националния консултант д-р К., пациентната не е следвало да бъде екстубирана от А. след възстановяване на спонтанното дишане в 14, 15 ч.Доказателство в тази насока е и факта, че при постъпването й в УМБАЛ „Света Анна“ е била незабавно интубирана.Причиняването на вредоносното състояние при увода в анестезия се дължи на подценяване на нежеланите лекарствени реакции от кумулирането на използваните в случая основен анестетик тиопентал, препаратите за премедикация с депресивно действие и ривотрил от групата на бензодиазепините с противогърчов ефект, потискащ централната мозъчна функция, чиято употреба е била декларирана от пациентката и е била известна на анестезиолога.Прието е въз основа на събраните по даказетлства, че комбинацията на тиопентал с ривотрил принципно се избягва, а при неотложна необходимост изисква особено внимание поради риск.Тези странични ефекти от комбинацията на посочените медикаменти се съдържат в указанието за употреба на препарата ривотрил и анестезиологът е бил длъжен да ги знае, да ги съобрази и предвиди с оглед изпълнение на задължението си за професионално дължимо поведение, при изпълнение на дейност, която е правно регламентирана и е източник на повишена опасност.Установено е по делото, че противоправното поведение на д-р А., свързано и с неправилната екстубация на пациентката е в пряка причинна връзка с настъпване на увреждането-епи статус, състояние на клинична смърт, мозъчна хипоксия, мозъчен оток, кома. Настъпилата клинична смърт е довела до изпадане на пациентката в коматозно състояние, представляващо тежко разстройство в снабдяването с кислород на нервната тъкан.Появилите се по-късно епилептични гърчове и задълбочените количествени нарушения на съзнанието са следствие от прекараната хипоксия по време на сърдечния арест.Спирането на сърдечната дейност е довело до персистиращо хронично вегетативно състояние, което в случая е необратимо, без възможност за възстановяване на висшите корови психични функции, поради прекарана тежка мозъчна аноксия.Ищцата и понастоящем 10 години след деликта се храни с назогастрална сонда, дишането е спонтанно чрез канюла, а грижите за нея са палеативни.Въз основа на изложеното, въззивният съд е извел извода, че професионалното поведение на анестезиолога-д-р А. не покрива установените основни принципи на правото на медицинска помощ по чл.81 ал.2 от Закона за здравето за своевременност, достатъчност и адекватност на анестезията и качество на медицинската помощ, при спазване на предвидените изисквания към всеки етап от диагностично-лечебния процес. Настъпилите вредоносни последици са следствие на неполагането на дължимата професионална грижа-невзети мерки и неизпълнение на задължителни по медицински стандарт дейности. Противоправното поведение, в пряка причинна връзка с вредата е предпоставка за възникване на отговорността на възложителя-ответната болница за обезвреда по чл. 49, ал. 1 ЗЗД. Поради това предявеният иск за неимуществени вреди е приет за доказан по основание. Относно размера му и с оглед принципа за справедливост, уреден в нормата на чл.52 ЗЗД е прието, че за репариране на претърпените от ищцата вреди следва да се определи адекватно обезщетение в размер на 220 000 лв.Това е така поради обстоятелството, че състоянието й е установено като хронично вегетативно и необратимо, без възможност за възстановяване на висшите корови психични функции и адекватни реакции, провежданата при нея рехабилитация цели профилактиране на тежки соматични усложнения, но не може да доведе до подобряване на състоянието.При ищцата е възникнала контрактура на крайниците и дикорационна ригидност, храненето и за в бъдеще ще подължава да се извършва с назогастрална сонда, дишането е чрез канюла, т.е. ще е изцяло зависима от грижите на близките си.Отделно от това пострадалата е подложена на постоянно травмиране от траехостомирането и множеството други извършени в продължение на години интервенции.Здравето й е необратимо увредено и практически е лишена от нормално човешко съществуване в най-активната, жизнена и трудоспособно възраст-31 г.Лишаването й от жизнени блага не би могло да се компенсира с какъвто и да било паричен еквивалент, но едно обезщетение в посочени размер, съобразено също с доходите и стандарта на живот в страната, дава основание да се приеме, че е в състояние да репарира претърпените вреди.За основателен и доказан е приет и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди-направени разходи за лекарства, медицински и санитарни пособия, относими към лечението на пострадалата, в това число санаториални услуги и процедури на обща стойност 21 150, 32 лв. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК-очевидна неправилност и недопустимост на съдебното решение. Относно касационното основание „очевидна неправилност“. Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл.280 ал.1 ГПК. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановено решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила-чл.281 т.3 ГПК.Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи.Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване.Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол.Сочените от касатора твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на дружеството със формираните от съда изводи относно основателността на иска. Относно въпроса за недопустимост на съдебното решение. Твърдението, че производството по делото е недопустимо, тъй като настойника на ищцата и притежавал удостоверение за това си качество, издадено към 2013 г, след което не доказал да е бил такъв и следователно не е бил в състояние да води делото, упълномощава адвокати и подава жалби е абсолютно несъстоятелно.Удостоверението за назначаване на настойник на лище, поставено под пълно запрещение не е елемент от фактическия състав на настойничествата власт.Същата произтича от съдебното решение-в случая решение № 471/17.10.2011 г по гр.дело № 635/11 г на СГС.Друг акт, последващ това решение не е постановяван, а подобно нещо не се и твърди от самия ответник.Следователно при липса на промяна в настойническата власт не може да си говори липса на представителна и упълномощителна такава Обстоятелството, че делото е водено в продължение на 10 години и всяка година е издавано ново удостоверение от общината не означава, че е учредявана нова представителна власт.Удостоверението посочва само до кога е в сила самия документ, а не самото настойничеството.Смесването на различни хипотези и нееднозначни понятия от страна на ответника не обосновава извод за недопустимост на съдебното решение на въззивния съд на посоченото основание. По горните съображение, Върховният касационен съд намира, че не са налице посочените две касационни основания и следователно въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. По подадената частна жалба. Производството е по чл.274 ал.2 ГПК тъй като се обжалва определение, постановено за първи път от въззивната инстанция по реда на чл.248 ГПК. С определение № 11930/29.9.20 г, постановено по в.гр.дело № 1540/2015 г на САС, Гражданско отделение, 1 състав, по реда на чл.248 ГПК е изменено решение № 718/27.3.2018 г по в.гр.дело № 1540/15 г на САС в частта относно разноските, като ответното лечебно заведение е осъдено да заплати на адв.Л. И. Н. сумите 3 164, 18 лв-допълнително възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА пред първата инстанция и сумата 7 416, 82 лв-възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА пред въззивната инстанция.С възизвното решение същите тези разноски са присъдени на адв.М. Ц., която е преустановила дейността си като адвокат и е започнала работа като нотариус.Всички процесуални действия по делото са извършвани от адв.Н. при условията на чл.38 ал.2 ЗА.Именно по тази причина с обжалваното определение и изменено въззивното решение в частта относно разноските, като адвокатското възнаграждение е присъдено на адв.Н., вместо не адв.Ц.. Определението е правилно и законосъобразно и същото следва да бъде потвърдено.Всички изложени в частната жалба доводи са несъстоятелни.Адвокатското възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 ЗА се дължи на адвоката, осъществил безплатната правна помощ- в случая адв.Н., поради законосъобразно е присъдено на нея. Допуснатата от съда грешка в съдебното решение, чрез посочвани на другия адвокат, който е преустановил процесуално представителство е отстранена по реда на чл.248 ГПК. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът дължи на на адв.Л. И. Н. сумата 3 500 лв- възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА за осъществено процесуално представителство пред ВКС. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд,