Определение № 1201 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2078/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ЕАД срещу решение №299/17.07.2023 г. по в.т.д.№332/23 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №68/22.02.2023г. по т.д.№1406/21г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на С. Р. Тити на основание чл.432 ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от смъртта на нейната майка Л. В. Т., настъпила в резултат на възникнало на 20.06.2021г. ПТП, в размер на разликата над 80 000 лв. до 150 000 лв., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Касаторът поддържа, че присъденото с решението обезщетение от общо 150 000 лв. не кореспондира с принципа за справедливост; че в тази връзка въззивният съд не е отчел установените относими към определяне на размера на обезщетението факти,че ищцата е имала изграден свой живот, от години не е живяла с майка си,като общуването й с нея не е било ежедневно,а е възприемала посещенията си в родния й дом като гостуване; че размерът на обезщетението реално не е съобразен с обществено-икономическите условия в страната, макар в решението да е посочено, че те са взети предвид. Направено е искане за отмяна на решението на апелативния съд и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът преповтаря наведените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение с обсъждане на събраните в хода на производството доказателства, като обобщено сочи,че въззивният съд не е обсъдил въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи, като не е установил достатъчно пълноценно фактическата обстановка, към която да приложи относимата материалноправна норма на чл.52 ЗЗД; не е формулирал правния си извод при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства и е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.235 ал.2 вр. чл.12 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК. Поддържа,че въззивният съд не е съобразил константната съдебна практика /решение №3/28.01.2022г. по т.д.№121/21г. на І т.о. на ВКС/,според която правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства,от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва не само да се изброят,но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. В заключение е поставил два въпроса, които е счел че са обосновали крайните правни изводи на въззивния съд, а именно: 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236 ал.2 вр. чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми? и 2. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички възражения и доводи на страните и обосновани мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни? Според изложеното от него, въпросите „се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото разглеждането им ще допринесе за развитие на съдебна практика в обжалваното решение.Приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК“. Ответницата по касационната жалба С. Р. Тити, в представен в законоустановения срок писмен отговор, е оспорила наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол, както и основателността на наведените в касационната жалба оплаквания и искания.Моли решението да не бъде допуснато до разглеждане по същество,като претендира направените от нея разноски за производството пред ВКС, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел за установено с влязла в сила присъда, че при управлението на МПС в нарушение на правилата за движение на 20.06.2021г. Р. М. Тити,чиято отговорност е била застрахована при ответника, е причинил смъртта на съпругата си и майка на ищцата Л. В. Т.. Въззивният състав е отчел,че оплакванията в жалбата касаят единствено размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка й, който първоинстанционният съд е определил на 200 000 лв.За да прецени доколко този размер представлява справедлив еквивалент на търпените от нея морални страдания, съдът е съобразил задължителните постановки на ППВС №4/1968г., доразвити с трайната практика на ВКС, като е посочил,че справедливостта,като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като е необходимо и съобразяването на общи критерии като възраст на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия,който търси обезщетение за вредите, причинените на последния морални болки и страдания, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото при отчитане на икономическите условия в страната и като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането.Посочил е,че особено важен фактор, определящ интензитета и продължителността на търпените вреди вследствие на смърт, е степента на близост, привързаност и обич между увредения и починалия. В контекста на тези разсъждения съдът е кредитирал показанията на свидетеля К., според които ищцата е била в добри отношения с майка си, но живеела с него от 7-8 години отделно от нея, като са планирали да се оженят, но това не се случило, тъй като настъпило ПТП с майка й; ищцата преживяла изключително тежко смъртта на майка си, станала мълчалива, не разговаряла; приживе често говорела за нея и споделяла всичко с нея; често гостували в дома на родителите й. Анализирайки така установените със свидетелските показания факти въззивният съд е намерил оплакването на въззивника-застраховател за прекомерност на определеното от първата инстанция обезщетение от 200 000 лв. за основателно. Посочил е,че окръжният съд не е отчел ,че към момента на ПТП ищцата е била на възраст 26 години, имала е самостоятелен живот,като от 7-8 години се е била отделила от семейството на родителите си и е създала свое, заедно със свидетеля, което й е позволило да отреагира по-леко на внезапната смърт на майка си и да понесе мъката от загубата й. Въпреки близката родствена връзка, отчетена като важен фактор при преценката на интензитета на претърпените неимуществени вреди, съдът е съпоставил по тежест травмата от загуба на родител при деца, живеещи под закрилата на своите родители и тази при деца,навършили пълнолетие, живеещи самостоятелно, като е приел,че в хипотези, визиращи първия случай, обезщетенията следва да бъдат в по-висок размер, с оглед по-силното и трайно негативно въздействие върху психиката на подрастващите и зависими в много отношения от родителя деца.Предвид това, съдът е приел,че обезщетение в размер на 200 000 лв. би било справедливо за дете, живеещо заедно с починалия родител, но спрямо установените по делото обстоятелства то се явява в завишен размер. В случая, приемайки,че според данните по делото ищцата, макар и отделена от родителите си, е поддържала с майка си близки и сърдечни отношения и съобразявайки социално-икономическите условия и стандарта на живот към датата на настъпване на вредоносния резултат,съдът е определил като справедлив размер на обезщетението 150 000 лв.Поради това е отменил решението на първата инстанция за разликата от 150 000 лв. до 200 000 лв. и е потвърдил за разликата от 80 000 лв. до 150 000 лв. Настоящият състав на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира ,че липсват разписаните в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените/неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В частта от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване ,в която се сочи,че съставът на ПАС не е съобразил практиката на ВКС, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, съдът е длъжен да съобрази общите и специфичните за отделния спор факти, имащи отношение към прилагането на принципа за справедливост, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд по обуславящ крайния изход на спора начин. Видно от мотивите на съдебния акт, чието касиране се търси, съдът е съобразил относимите към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, установени със свидетелските показания, поради което е мотивирал решението си в съответствие с изискванията, установени в практиката на ВКС. В този смисъл допускането на касационното обжалване на въззивния съдебен акт не е обосновано нито с общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, нито съобразно въведения с твърденията за противоречие специфичен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Конкретно формулираните в останалата част от изложението два въпроса, предвид процесуално-правния им характер и относимостта им към извършените/неизвършени от въззивния съд с оглед задълженията му на инстанция по същество, процесуални действия, са принципно релевантни спрямо постановения краен резултат. Въпросът за задълженията на въззивния съд е константно и безпротиворечиво разрешаван в практиката на ВКС. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС като втора инстанция по съществото на спора, както и за задължението му за формиране на самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл. 269 ГПК ограничен въззив. Съгласно разясненията в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, постановено вече при действието на новия ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността както на първата, така и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като, съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материално-правния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поради необсъждане на доказателства или поради несъобразени или неправилно интерпретирани факти, въззивният съд дължи да изложи в решението си мотиви, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, в които да обективира собствената си преценка на доказателствата, съобразно твърденията и възраженията на страните, като въз основа на тях да направи своите фактически констатации, след което, отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните правни норми, да направи своите правни изводи за изхода на делото. В този смисъл е и поддържаната съдебна практика на Върховния касационен съд в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както в сочените от касатора, така и в служебно известната такава на състава – р. № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС първо т. о., р. № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС второ т. о., р. № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС първо т. о., р. № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС второ т. о. и други. Касаторът не се позовава на приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с поставените въпроси, т.е. да твърди разрешаването им от въззивния съд в противоречие с тази практика, а визира „точно прилагане и развитие на правото“, което навежда на извод за релевирана такава по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /макар неправилно да определя това неточно формулирано основание като „общо правно основание за допускане на касационно обжалване“/. При наличието на вече формирана практика на ВКС по приложението на закона, предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не може да бъде обоснована, доколкото произнасянето на касационната инстанция по конкретен правен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона само когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви и това налага формирането на съответна съдебна практика за тълкуване волята на законодателя при прилагането им /т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Подобни съображения нито се твърдят от касатора, нито могат да бъдат изведени по отношение на поставените въпроси. Независимо от липсата на сочен с въпросите и обоснован допълнителен критерий за селектирането на жалбата на касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият състав не намира основание и за неговата приложимост,доколкото разяснените с практиката на ВКС задължения на въззивната инстанция са изпълнени при постановяване решението на състава на Пловдивски апелативен съд – наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата са съобразени от него и в съответствие с направените изводи,въз основа на проведения анализ на събраните доказателства, въззивният съд е уважил частично въззивната жалба на застрахователя, като е намалил определеното от първата инстанция обезщетение до намерения от него за справедлив размер на същото. Доколко този извод съответства на установените по делото факти, това е въпрос на правилност, по който настоящият състав на ВКС може да формира становище единствено във втората фаза на касационното производство, достъпът до която обаче не е обоснован в приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски в размер на платеното в брой от страната адвокатско възнаграждение 6250 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение