Определение № 3194 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1971/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Частният жалбоподател „Сириус ПБ“ ЕООД чрез адв. Д. Д. обжалва определение № 1904/16.07.2025 г. по гр.д. 1824/25 г. по описа на Апелативен съд – София, 14 състав, с което е потвърдено определение № 1942 от 10.05.2025 г. по т.д. 555/23 г. по описа на СГС, ТО, VI-6 състав, с което е оставено без уважение искането, обективирано в молба (частна жалба) вх. № 46 197/14.04.2025 г. за изменение, на постановеното по реда на чл. 78, ал. 4 от ГПК определение № 1312/27.03.2025 г. относно разноските.

Оспорва, че депозираната в производството частна жалба вх. № 46 197/14.04.2025 г. срещу определение № 1312/27.03.2025 г. по т.д. 555/23 г., СГС, VI-състав, можело да се третира като молба по чл. 248 от ГПК. Оспорва, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно бил я разгледал като молба, по реда на чл. 248 от ГПК, тъй като производството по чл. 248 от ГПК било открито от ответника по насрещната искова молба, с молба вх. № 33 786/19.03.2025 г. Във връзка с тази молба било подадено и становище вх. № 35 842/24.03.2025 г., в съответствие с чл. 248, ал. 2 от ГПК. Имало произнасяне на първоинстанционния съд по молбата за допълване на съдебния акт, съобразено било и с даденото становище от ищеца по насрещната искова молба.

В самото определение решаващият състав от СГС определял производството еднозначно, като такова по чл. 248 от ГПК. В съдебния акт било посочено, че може да бъде обжалван. Определение № 1312/27.03.2025 г. не било изменяно или оттегляно, като било връчено по надлежния ред на ищеца по насрещния иск. На основание чл. 248, ал 3 от ГПК определението било обжалвано с частна жалба като било предоставено за администриране на СГС. Решаващият състав вместо да администрира частната жалба бил постановил ново определение, което било в нарушение на процесуалните правила. Счита, че определение № 1942 от 10.05.2025 г. било нищожно. Моли да се отмени определение № 1904/16.07.2025 г. на АС – София по ч.гр.д. 1824/25 г., респ. да се прогласи нищожността му или да се обезсили.

Изложени са основания за допускане на касационно обжалване на посоченото определение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, както и се сочи основание очевидна неправилност.

Освен това счита, че по отношение на обжалвания акт са налице основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1от ГПК като поставя следните правни въпроси:

1. Налице ли е недопустимост на съдебния акт когато решаващият състав се произнася по въпроси, с които не е сезиран с жалба или иск?

2. Налице ли е недопустимост на съдебен акт, с който първоинстанционният съд се е произнесъл по жалба, адресирана до висшестоящ съд, във връзка с акт, издаден от самия него, без да изменя първоначалния акт, в който посочва, че съдебният акт, подлежи на обжалване пред висшестоящ съд?

По посочените правни въпроси твърди наличие на основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по частната жалба П. Д. Х. чрез адв. С. К. оспорва частната жалба. С определение 1312/27.03.20205 г. СГС бил присъдил, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, разноски на П. Х. в пълен размер от 18 000 лв. Излага подробни съображения, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения. Обжалваното определение било валидно и допустимо. Излага подробни съображения за неоснователност на частната жалба и за правилност на обжалваното определение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на обжалване, в предвидения от закона срок.

С обжалваното определение № 1904/16.07.2025 г. по ч.гр.д. 1824/25 г., САС, ГК, 14 състав е потвърдено определение № 1942/10.05.2025 г., постановено по т.д. 555/23 г., по описа на СГС, ТО, VI-6 състав, с което е оставена без уважение молба по чл. 248 от ГПК под вх. № 46 197/14.04.2025 г., за изменение на постановеното по реда на чл. 78, ал. 4 от ГПК, определение № 1312/27.03.2025 г. в частта за разноските.

Въззивният съд е приел, че делото пред Софийски градски съд е било образувано по искова молба вх. № 27 588/23.03.2023 г., подадена от П. Д. Х. срещу „Сириус ПБ“ ООД, по искове с правно основание чл.127 вр. чл.125, ал.3 ТЗ и иск по чл.86 ЗЗД, като цената на предявените частични искове, била общо 232 958,44 лв. за заплащане на парична равностойност на дружествен дял, предявен като частичен в размер на 2 000лв., от общ размер от 800 000лв. и за обезщетение за забавеното му плащане, предявен като частичен за сумата от 32 958,44лв. от общо дължимо в размер на 131 833,76 лв. Ответникът по делото „Сириус ПБ“ ООД бил депозирал насрещен частичен иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. от общо дължими 656 683 лв. причинени вреди, под формата на пропуснати ползи, по който след многократни указания на съда за изясняване на размера и основанието на предявения насрещен иск на „Сириус ПБ“ ООД, с протоколно определение, постановено в о.с.з. на 18.03.2025 г., на което са присъствали представители и на двете страни, съдът бил прекратил производството по отношение на насрещната искова молба, която била върната обратно като нередовна и поради неизпълнени указания на съда. Срокът за обжалване на това определение бил изтекъл на 25.03.2025 г., като определението било влязло в сила. С депозирана от П. Х. молба до СГС от 19.03.2025 г. било поискано допълване на протоколното определение и присъждане на разноски във връзка с производството по насрещния иск. Препис от молбата бил връчен на „Сириус ПБ“ ООД на 26.03.2025г. Със становище от 24.03.2025г. „Сириус ПБ“ ООД възразявал срещу присъждането на разноски. Именно във връзка с депозираната молба било постановено и определение № 1312/27.03.2025г., с което „Сириус ПБ“ ООД бил осъден, на основание чл. 78, ал. 4 връзка чл. 81 ГПК, да заплати на П. Х. разноските по насрещния иск в размер на 18 000 лв., като СГС бил допълнил прекратителния си акт от открито съдебно заседание и бил присъдил в полза на Х. всички сторени от него разноски по защита срещу насрещния иск, вкл. претендираното адвокатско възнаграждение в пълен размер, преценявайки основателността на претендираната сума спрямо действително извършените по делото процесуални действия. Това определение от 27.03.2025 г. било съобщено на жалбоподателя на 08.04.2025 г., като на 14.04.2025 г. била депозирана частна жалба срещу него. Въззивният съд е приел, че е допустимо произнасянето на СГС, а също така и правилно, и законосъобразно, тъй като винаги първоинстанционният съд, постановил акта за разноски, бил компетентен да се произнесе по молбата по чл. 248 ГПК и едва след това да я препрати на по-горна инстанция. Прието е, че депозираната частна жалба от жалбоподателя „Сириус ПБ“ ООД има характера на молба, подадена на основание чл. 248 от ГПК. Съобразно нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът имал право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение. Въззивният съд е изложил съображения, че правилно СГС бил преценил, че възможността ответникът да претендира разноски, съобразно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, не била обусловена от това каква е причината за прекратяване на делото, поради което възраженията на жалбоподателя в тази насока са приети за неоснователни.

Въззивният съд е разгледал доводите на жалбоподателя и е извършил преценка на всички процесуални действия, извършени от ищеца- ответник по насрещния иск. Описани са извършените процесуални действия, подадените отговор и становище, включително е взето предвид осъществено процесуално представителство във връзка с обжалването на определение № 1371 от 09.04.2024г., постановено по делото от СГС - подаден бил отговор на частна жалба и било осъществено процесуално представителство пред Апелативен съд - София. Преценена е защитата срещу нередовната насрещна искова молба със Становище № 6 от 02.12.2024 г., като било отправено искане на основание чл. 129 ал. 3 ГПК съдът да върне насрещната искова молба, подадена от „Сириус ПБ" ООД и да прекрати производството в тази му част, както и да бъдат присъдени всички направени разноски във връзка с насрещния иск, за което към депозираното становище бил представен Списък с разноски по чл. 80 ГПК, ведно с доказателства за реално заплащане на претендираните адвокатски възнаграждения. Прието е, че на проведеното на 03.12.2024 г. открито съдебно заседание пред СГС, депозираното Становище № 6 било докладвано от съда, като представеният Списък с разноски е бил надлежно представен на ищеца по насрещния иск. Нямало изрично направено и своевременно заявено искане за намаляване на разноските, поради тяхната прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Направен е извод, че СГС не е бил длъжен служебно да се произнася в тази насока.

По отношение на становището, че във връзка с претенциите за разноски съдът е приел, че приложима е Наредба № 1 в редакцията, към която е възложена защита по делото и са издадени фактурите за адвокатско възнаграждение, преди последните изменения. При действието на Наредба № 1 от 09.07.2024 г. към момента на упълномощаване на адвокатското дружество за депозиране на отговор на насрещната искова молба бил уговорен хонорар, който не надхвърлял минималните размери, съответстващи на материалния интерес по насрещния иск. По въпроса, свързан с минималните размери на адвокатските възнаграждения, е прието, че съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, съдът не бил обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Това е обусловило извод, че е без значение какви са предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждение в различните редакции на Наредба № 1/2024 г. Посочено е, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, разпоредбите на чл. 7-9 от Наредбата са материалноправни и всякакви изменения в тях, касаещи размера на уговореното адвокатско възнаграждение, действат занапред, доколкото друго не е уговорено. Прието е, че нормата на чл.78, ал.5 ГПК в частта, препращаща към чл. 36 ЗА, респ. към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Прекомерността на адвокатското възнаграждение се определяла след преценка на съвкупност от фактори, включително фактическата и правна сложност на спора, цената на иска, спецификата на производството, обема и сложността на извършените процесуални действия. В случая е съобразен материалният интерес по предявения насрещен иск в размер на 250 000 лв. цена на иска от пропуснати ползи, т.е. вреди, причинени от ищеца Х., в качеството му на бивш съдружник и управител на ООД, който според насрещната ИМ извършвал конкурентна търговска дейност. Дължимият размер на хонорара бил преценен от съда, с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Взети са предвид: предмет на спора - искове по ТЗ и извършената от пълномощника на ответника по насрещния иск работа била типичната за първоначална размяна на книжа и отстраняване на нередовност по същата. Прието е, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, което обуславяло извод за неоснователност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че действително, както е посочено в определението на въззивния съд, първоинстанционният съд е постановил определение в открито съдебно заседание на 18.03.2025 г. по т.д. 555/23 г., СГС, с което, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, е върнал насрещната искова молба на „Сириус ПБ“ Е ООД срещу П. Д. Х.. Определението за прекратяване на производството по делото е постановено от първоинстанционния съд, без да съдържа произнасяне за присъждане на направените разноски по насрещния иск от ищеца Х., в качеството му на ответник по насрещния иск. С определение № 1312 от 27.03.2025 г. по искане на П. Д. Х. с молба вх. № 33 786/19.03.2025 г, по реда на чл. 248 от ГПК, Софийски градски съд е допълнил определението за връщане на насрещната искова молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК от 18.03.2025 г., като е присъдил направените разноски във връзка с насрещния иск, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК и е осъдил „Сириус ПБ“ ООД да заплати 18 000 лв разноски по делото.

Срещу това определение е постъпила частна жалба вх. № 46 197 от 14.04.2025 г. от лицето, което е осъдено да заплати разноските, ищец по насрещния иск, „Сириус ПБ“ ЕООД. В заглавната част на частната жалба е посочено, че е подадена срещу определение № 1371 от 09.04.2024 г., но в самата частна жалба и в петитума й изрично е посочено, че се обжалва определение № 1312 от 27.03.2025 г. Тази частна жалба е възприета от първоинстанционния съд в обжалваното пред въззивния съд определение № 1942 от 10.05.2025 г., като искане за изменение на определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК и е постановено ново, последващо определение по реда на чл. 248 от ГПК. Въззивният съд в обжалваното определение, постановено по частна жалба срещу второто постановено от първоинстанционния съд определение по чл. 248 от ГПК, се е произнесъл по същество, разглеждайки предпоставките за присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, включително и спорът между страните за определяне на адвокатското възнаграждение спрямо правната и фактическа сложност на делото и защитавания материален интерес.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при спазване на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. чл. 280 от ГПК.

С оглед довода в частната жалба относно нищожност на обжалваното определение и поради това наличие на основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице това основание. Нищожността на съдебните актове е определена в съдебната практика, като е за нищожно може да се приеме всяко решение, респ. определение или разпореждане, които не съставляват надлежно волеизявление, като постановени от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт и не в писмена форма, липсват подписи или са до толкова неразбираеми, че не може да се разбере действителният им смисъл, или заповядват нещо невъзможно. В настоящия случай липсват основания, от които да се приеме, че е налице вероятност да се установи съществуване на сочените основания за нищожност по отношение на обжалвания акт.

При извършената служебна проверка на обжалвания акт, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че е налице необходимост от проверка на евентуална допустимост на обжалваното определение на въззивния съд, постановено на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК по частна жалба срещу определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК.

Съгласно трайната практика по приложение на чл. 248, ал. 3 от ГПК на ВКС, изразена в определение № 141 от 29.07.2020 г. по т.д. 2433/19 г., ВКС, I ТО, както и цитираните в него актове - определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, може да се обжалва по реда, по който може да се обжалва решението, т.е. не може да бъде изменяно от постановилия го съд по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Въззивният съд е следвало и служебно да констатира, че постановеното определение, предмет на обжалване, е недопустимо, тъй като определението, постановено на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, не подлежи на изменение от съда, който го е постановил.

Съгласно чл. 252 от ГПК съдът се произнася с определение, когато разрешава въпроси, с които не се решава спорът по същество между страните. Правилата относно изменение и допълване на решенията следва да се приложат и за определенията, с които се слага край на производството по делото. Решението на съда не подлежи на промяна или допълване, на основание чл. 246 от ГПК, освен в предвидените от закона случаи. Тези случаи са предвидени в чл. 247, чл. 250 и чл. 248 от ГПК. Изрично в т. 8 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк.д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС са посочени двете форми за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК, при липса на произнасяне в частта за разноските, допълване и при твърдение, че са неправилно определени разноските, изменение на вече определените разноски. При искане за допълване или изменение на решението в частта за разноските, съдът постановява определение по реда на чл. 248 от ГПК. Актът е окончателен. С него се разрешава по същество правен въпрос относно дължимостта на разноските, окончателно и поради това не подлежи на последващо изменение. Този извод следва и от езиковото тълкуване на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, че определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК подлежи на обжалване по реда на обжалване на самото решение относно, което е постановено. Актът не подлежи на изменение, от съда, който го е постановил. Правна възможност за изменение на определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, не е предвидена. Този извод следва от изрично предвидените случаи на промяна на съдебното решение и предвидената възможност за обжалване по реда на обжалване на самото решение. Извън предвидените случаи за изменение и допълване на съдебното решение, не може да има изменение на решението на съда. Следователно и при постановяване на определение, с което се слага край на производството по делото и което е неоттегляемо, на основание чл. 253 от ГПК, следва да се приложат посочените норми на чл. 247, чл. 250 и чл. 248 от ГПК. Това правило обуславя извод, че при постановено определение за допълване, на основание чл. 248 от ГПК, на определение за връщане на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, респ. прекратяване на производството по делото, последващо определение за изменение на определението за вече присъдените с предходно определение разноски, е недопустимо.

В разглеждания случай първонистанционният съд е върнал насрещна искова молба на „Сириус ПБ“ ООД срещу П. Д. Х., на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК. Актът, постановен от първоинстанционния съд е неоттегляем по смисъла на чл. 253 от ГПК. Той може да бъде допълнен, на основание чл. 248 от ГПК, както е сторено с определение № 1312/27.03.2025 г. Самото определение за допълване на определението за връщане на исковата молба, не подлежи на изменение, тъй като липсва такава предвидена в закона процесуална възможност. Актът, който подлежи на изменение и допълнение, е актът за връщане на исковата молба. Определението, с което е постановено допълване на определението за връщане на исковата молба не подлежи на изменение по реда на чл. 248 от ГПК. Въззивният съд не е съобразил, че определението на съда, с което се слага край на делото, може да се измени или допълни в частта за разноските, но самото определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, като акт, изменящ определението за прекратяване на делото, респ. за връщане на исковата молба, не подлежи на изменение.

Процесуалните норми са императивни. Те определят условията, процесуалните предпоставки, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на процесуалните права. За наличието и отсъствието на тези предпоставки съдът следи служебно. При липса на предвиден правен ред за изменение на определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, за допълване на определението в частта за разноските, следва да се приеме, че и искането, отправено до съда е недопустимо. Защитата на страната се извършва чрез обжалване на определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК за допълване или изменение на определението за връщане на исковата молба или прекратяване на производството по делото, така както е предвидено в чл. 248, ал. 3 от ГПК. Актът на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, е подлежал на обжалване пред въззивния съд. Следователно и определението, на основание чл. 248 от ГПК, за допълване на определението по чл. 129, ал. 3 от ГПК, подлежи на самостоятелно обжалване пред въззивния съд, така както е депозирана и частна жалба срещу него от заинтересованата да го обжалва страна „Сириус ПБ“ ЕООД. Неправилно въззивният съд е преценил, че тази частна жалба има в случая характера на молба, на основание чл. 248 от ГПК.

Въззивният съд, когато е сезиран с частна жалба, по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, дължи произнасяне по нея като предвид разрешаването на процесуалноправен въпрос, дължи служебно да извърши проверка на допустимостта на обжалвания акт. При отсъствие на процесуални предпоставки за произнасяне по същество на отправеното искане за разрешаване на предмета на производството, предвидено в чл. 248 от ГПК, въззивният съд е следвало да констатира недопустимостта на обжалвания акт. Постановеното определение, с което по същество е преценил предпоставките за заплащане на разноски, е недопустимо. При наличие на недопустимост на производството, въззивният съд не е имал правомощие да се произнася по отношение на правилността на акта. Недопустимостта на акта е порок, който съдът преценява преди да се произнесе по отношение правилността на обжалвания акт. При констатация за недопустимост на акта, съдът следва да го обезсили. Нарушавайки императивното правило на чл. 248 от ГПК и произнасяйки се по същество на искането, без да констатира недопустимостта на произнасянето на първоинстанционния съд, въззивният съд е постановил недопустимо определение. Въззивният съд е следвало да обезсили определението на първоинстанционния съд и на основание чл. 278, ал. 4 от ГПК е следвало да върне делото за администриране на депозираната частна жалба вх. № 46 197 от 14.04.2025 г. срещу определението № 1312 от 27.03.2025 г. за допълване на определението за връщане на насрещната искова молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК.

В случая неправилно е прието, че депозираната частна жалба вх. № 46 197 /14.04.2025 г. има характера на молба, на основание чл. 248 от ГПК. Същата е депозирана срещу определение рег. № 1312/27.03.2025 г., с което, на основание чл. 248 от ГПК, е допълнено определението за връщане на насрещната искова молба. Поради това след обезсилване на определението на въззивния съд и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд, първоинстанционният съд, на основание чл. 275, ал. 2 от ГПК, следва да администрира частната жалба.

Наличието на служебно констатираното основание за допускане на определението до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, изключва необходимостта от проверка на сочените от касатора основания за допускане на определението до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Предвид изложеното и на основание чл. 278, ал. 4 от ГПК, вр. чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 от ГПК определението на въззивния съд и определението на първоинстанционния съд следва да се обезсилят, като делото се върне на Софийски градски съд за администриране на подадената частна жалба.

Така мотивиран ВКС