Определение № 50426 от 20.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1459/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. К. против решение № 74 от 25.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 1619/2021 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отменено решение № 260845/10.06.2021 г. по гр.д.№ 7252/2020 г. на Бургаски РС в частта, с която е уважен иск по чл. 76 ЗС против М. Т. Д. и Р. К. Д. за ПИ с идентификатори .....и ПИ .....и вместо това този иск е отхвърлен. Потвърдено е решението на РС в частта, с която е отхврълен иска по чл. 109 ЗС, предявен от касатора да бъдат осъдени същите ответници да преустановят неоснователните си действия, с които възпрепятстват нормалното използване на собствения му имот ...., изразяващи се в завземане на имота и разполагане на селскостопански животни - около 500 бр. и селскостопански вещи. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с процесуалните правила, тъй като въззивният съд е разгледал спора и на ненаведени от страните оплаквания във въззивните жалби. Като такъв се сочи извода, че ответниците били установили фактическа власт върху сервитутно право на преминаване, на каквото те не са се позовали. Твърди се необоснованост на извода, че в процесните три имота има недвижими имоти, а всъщност в тях били разположени движими вещи /фургони и стопански вещи/. Овчарското жилище и кошарата не се намирали в процесните имоти, поради което изводът, че не ищецът, а ответниците са установили фактическа власт върху процесните имоти е посочен като необоснован. Оспорва се извода, че ответниците са придобили правото на преминаване на стадото овце през имота на касатора. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 246/23.10.2013г. по гр.д. № 3418/2013 г. на ВКС, І гр.о. относно това, че въззивният съд следва да се ограничи до проверка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а за правилността му – само на наведените във въззивната жалба конкретни доводи и оплаквания. По други седем въпроса се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответниците по касация оспорват допускането до касационен контрол, тъй като въпросите са относими към решението по иска по чл. 76 ЗС, в която част касационната жалба е недопустима, защото е против решение, което не подлежи на касационно обжалване, а по иска по чл. 109 ЗС не са развити никакви оплаквания и не са формулирани въпроси. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна. Недоказано и поради това неоснователно е възражението за недопустимост на касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска по чл. 76 ЗС. Съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, на касационно обжалване не подлежат въззивните решения по искове с цена под 5000 лв. с изключение на искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът по чл. 76 ЗС е за защита на фактическо състояние, каквото в случая е държането, установено, според твърденията на ищеца, по договор за наем. Тези искове не са предвидени в изключенията, за които касационното обжалване е допустимо независимо от цената на иска, а за тях допустимостта на касационното оплакване зависи от цената на иска. По искове за нарушено владение цената на иска е 1/2 от данъчната оценка на недвижимия имот - чл. 69, ал.1, т.3, във вр. с т.2 ГПК. По делото обаче не са представени доказателства за данъчната или за пазарната цена на двата имота, предмет на договора за наем и поради това възражението за недопустимост на касационното обжалване по иска по чл. 76 ЗС е недоказано. В частта по иска по чл. 109 ЗС въззивно решение подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска. Поради изложеното, съдът преценява касационната жалба против решението и по двата иска за допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да потвърди решението, в частта, с която иска по чл. 109 ЗС е отхвърлен, въззивната инстанция е приела, че решението на ПК № 7/24.07.1998 г., с което е възстановен ПИ с идентификатор ....на праводателите на ищеца по н.а. № .... г. на нотариус М. А. Т., е нищожно, защото не е подписано от председател и секретар, като извод за това е формиран от официално изпратените копия от Общинска служба „Земеделие“. При приемането на преписката като доказателство, ищецът не възразил. Така е прието, че той не се легитимира като собственик поради това, че праводателите му не са били собственици. По иска по чл. 76 ЗС, въззивната инстанция е приела, че не е доказано, че ищецът е установил трайна и постоянна фактическа власт върху двата имота по договора за наем с общината от 15.07.2020 г. - ПИ с идентификатори ....и ПИ .....в цялост, тъй като ответниците са установили фактическа власт върху част от наетите имоти от преди сключването на договора. Прието е за доказано от показанията на свидетелите, доведени от ищеца и от твърденията на страните, че върху част от наетите имоти ответниците от преди 2011 г., стопанисват кошара и овчарско жилище, където отглеждат 500 овце и върху тази част ищецът въобще не е могъл да установи фактическа власт върху наетите имоти. Върху незастроената част от наетите имоти, които по предназначение са пасища преминават овцете на ответниците когато излизат на паша. От тук е изведен извод, че ответниците са установили фактическа власт върху сервитутно право на преминаване на овцете, което е продължило повече от десет години. Отказът на ответниците да преустановят преминаването на овцете им през имотите не е преценено като насилствено завземане на фактическата власт. Приетото в обратен смисъл от РС е преценено като неправилно и затова първоинстанционното решение е отменено и вместо това и иска по чл. 76 ЗС е отхвърлен. Вярно е, че ответниците не са се позовали на придобиваве на сервитутно право на преминаване, искът по чл. 76 ЗС обаче е отхвърлен защото ищецът не е доказал да е установил фактическа власт върху целите наети имоти. Така поради това, че формираният извод за придобиване право на преминаване няма самостоятелно значение за изхода от спора по чл. 76 ЗС, а резултата е обусловен от недоказване предпоставките на този иск, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по седем въпроса. Първите два са: 1. следва ли съдът да разгледа възражение без да уведоми другата страна и без да й даде възможност да вземе становище по него или да релевира доказателства по същото, т.е. по възражение, което изобщо не е било релевирано? 2. Обсъждането на доводи, които не са релевирани съставлява ли процесуално нарушение, допуснато от въззивният съд? Тези въпроси са свързан с посоченото вече, че въззивният съд е приел, че ответниците са придобили сервитутно право на преминаване на овцете през наетите общински имоти без да е правено от тях подобно твърдение или възражение. Относно това, че пред въззивната инстанция не могат да се правят за първи път правоизключващи възражения е налице съдебна практика – т.4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съдебната практика е изяснено, че възраженията и доводите на ответника следва да се изчерпат в отговора на исковата молба, защото в противен случай те се преклудират и че обсъждане на незаявени възражения, които не касаят приложение на императивна правна норма /по аргумент от т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ е процесуално нарушение. Вече се посочи обаче, че формулираният извод на въззивната инстанция в нарушение на процесуалните правила не е единственият мотив, поради който е отхвърлен иска по чл. 76 ЗС и няма самостоятелно значение за изхода от спора. Това и наличието на съдебна практика са основанията, поради които не се допуска касационно обжалване по този въпрос на наведеното основание – чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Следващите два въпроса са: „може ли да се установи фактическа власт върху част от имот чрез находящи се в имота движими вещи?“ и „може ли да се установи фактическа власт върху имоти, върху които има поставени чужди движими вещи. Тези въпроси са неотносими към спора. За уважаване на иска по чл. 76 ЗС е без значение дали наемателя е могъл да установи фактическа власт върху наетия имот. Задължение на наемодателя е да обезпечи фактически реалното предаване на имота за ползване съобразно предназначението му. Неизпълнението на това задължение от наемодателя, без оглед на причините за това, има за последица не предаване на фактическата власт върху наетия имот. Ако нпаемодателят не е изпълнил това си задължение, наемателят не може да проведе ефективно защита чрез иск по чл. 76 ЗС в този случай, защото нормата на този текст защитава владелеца или държателя, на който е отнета фактическата власт чрез насилие или по скрит начин, като съдът постановява връщането й. Когато такава власт изобщо не е установена от ищеца, съдът не може да постанови връщането й. По делото е установено, че ищецът не е получил фактическата власт върху целия имот. В исковата молба той твърди, че ответниците ползват имотите, като в тях разполагат селскостопанските си вещи и пасът овцете си /около 500 бр./, а за да не се смесват с неговите животни, които се отглеждат екологично, той не ползва имотите, ответниците отказвали да ги освободят въпреки многократно отправяните искания от него за това. С уточняваща молба ищецът е посочил, че държането му е отнето от 01.10.2020 г. – момента на влизане в сила на договора за наем. От показанията на доведения от ищеца свидетел Н. К. Й. е установено, че наетите от ищеца имоти са там, където е кошарата на ответниците, че те отглеждали и пасли животните си от години преди и след 01.10.2020 г. Кошарата на ответниците била там от 2011 г. Така искът по чл. 76 ЗС е отхвърлен поради недоказване на първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 76 ЗС и двата формулирани въпроса за възможността първоначално да се установи фактическа власт от ищеца са ирелевантни. Следващият въпрос е: установява ли се фактическа власт върху имот чрез отправяне на изрично изявление към ответниците, че се противопоставя на неоснователните им действия. Доктрината и съдебната практика са изяснили какво представлява упражняване на фактическа власт върху недвижим имот. Отправянето на различни изявления никога не са се приемали за упражняване на фактическа власт върху имот. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото по него не съществува неяснота или противоречива съдебна практика / т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС./ При недоказване, че ищецът по иск по чл. 76 ЗС е бил във фактическа власт на имот, е без значение въпроса: „нарушаването на изрично противопоставяне за влизане и преминаване в имотите би ли могло да се характеризира като действие, извършено чрез насилие“. Затова по този въпрос не се допуска касационен контрол. Последният въпрос е свързан с първите два и по него по същите съображения не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 800 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение