Определение № 270 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1458/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по 1/ касационна жалба на Т. Н. Д. срещу решение № 134 от 14.06.2018г. по в.т.д. № 6/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, в която е потвърдено решение № 132 от 25.12.2016г. по т.д. № 491/2012г. на Шуменски окръжен съд в частта, в която е прието за установено, че касаторката Т. Н. Д. като солидарен длъжник, дължи на „Уникредит Булбанк“ АД следните суми: сумата 130 000лв., представляваща главница по договор за револвиращ банков кредит № 276 от 23.05.2008г., сумата 20 976.66лв. – договорна лихва за периода от 20.03.2012г. до 02.04.2012г., сумата 1 829.86лв. – дължими банкови такси към 30.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.04.2012г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК № 687 от 04.04.2012г. по ч.гр.дело № 1169/12г. по описа на ШРС, както и е осъдена да заплати направените по делото разноски в размер на сумата 6 963.13лв.; 2/ частна жалба на С. К. Д. като ЕТ „С. Д.“срещу определение № 663 от 08.11.2018г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за допълване на въззивното решение с постановяване на обезсилване на издадените срещу него заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в заповедното производство. Касаторката Т. Н. Д. излага оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Твърди, че производството е недопустимо, тъй като е минал давностният срок за предявяване на иска. Поддържа, че в първоинстанционното производство е доказала, че е внесла по кредитната линия суми в размер на 395 000 лева, но искането й за експертиза не е било уважено от въззивния съд, с което са нарушени правата й. Сочи, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са издадени неправомерно от РС – Шумен, въпреки че са били подсъдни на ОС – Шумен, тъй като са за задължения над 25 000 лева. Твърди, че същите са били издадени и без да е постановено определение, с което се допуска издаването им. Поддържа, че решението е недопустимо поради недопустимост на предявения иск, като излага твърдения, че в хода на производството ЕТ „С. Д.“ е бил обявен в несъстоятелност по т.д. № 4604/2015г. на СГС и в това производство вземането, предмет на предявения иск, е прието. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с актове на СЕС, чл.280, ал.1, т.3 ГПК – тъй като определението е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност на решението. В изложението си касаторката повтаря оплакванията и доводите, изложени в касационната жалба. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД не представя отговор на касационната жалба. Третото лице - помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва подадената от Т. Н. Д. касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и по отношение на който са налице сочените допълнителни основания. Излага подробни съображения за неоснователност на оплакванията за недопустимост на въззивното решение. Частният жалбоподател С. К. Д. като ЕТ „С. Д.“ поддържа, че обжалваното определение е неправилно и недопустимо, тъй като противоречи на материалния закон. Твърди, че молбата му за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист е основателна, тъй като няколко фирми предявяват същите суми по издадения изпълнителен лист спрямо него като физическо лице и банката е прехвърлила вземането си на трето лице. Сочи, че обезсилването е наложително, тъй като става дума за рекет и изнудване за плащане на суми, които не дължи, тъй като в качеството му на едноличен търговец е в несъстоятелност. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът „Уникредит Булбанк“ ЕАД и третото лице - помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не представят отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е взел предвид, че е предявен установителен иск след заповедно производство от „Уникредит Булбанк“ АД срещу ЕТ „С. Д.“ – С. К. Д., Т. Н. Д. и „Каракум“ ООД, с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката солидарно от тримата ответници по договор за банков кредит № 276 от 23.05.2008г. и анекси към него, за които има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. Решението, в частта му, с която установителният иск срещу „Каракум“ ООД е уважен, не е обжалвано и е влязло в сила, а предмет на обжалване е само първоинстанционното решение по исковете на банката срещу останалите двама длъжници - обикновени другари и солидарни длъжници. По установителния иск срещу ЕТ „С. Д.“ в несъстоятелност въззивният съд е взел предвид, че в хода на висящността на производството по търг.дело № 491/12г. по описа на ШОС по търг.дело № 12/15г. по описа на Кюстендилски ОС е обявена неплатежоспособността и е открито производство по несъстоятелност на този длъжник, както и че ищецът по делото“Уникредит Булбанк“ АД е предявил вземанията си към длъжника по договор за банков кредит № 276 от 23.05.2008г. и анекси към него, за които има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, ведно с допълнително начислените лихви и разноски, като срещу предявеното вземане няма подадено възражение по реда на чл.690 от ТЗ и същото е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания с определение от 01.06.2015г. Поради това е достигнал до извод, че продължаването на разглеждането на производството по предявения срещу ЕТ „С. Д.“ иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане след откриване на производството по несъстоятелност с решение от 16.12.2013г. е в нарушение на нормата на чл.637, ал.1 от ТЗ. Приел е, че в случая не е налице изключението по чл.637, ал.5 от ТЗ, даващо възможност за продължаване на дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица. Посочил е, че, видно от представения по делото договор за банков кредит и анекси към него, както и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 23.06.2008г. и нотариален акт за изменение на договорна ипотека от 16.04.2009г., дадените в полза на банката обезпечения не са от трети, различни от длъжниците по договора лица, а от кредитополучателя и негови солидарни длъжници. Приел е, че същите не са обезпечили чужд дълг, а свой, и кредиторът разполага със самостоятелна възможност за снабдяване с изпълнителен титул за дълга срещу всеки от тях, който да бъде приведен в изпълнение. Поради това въззивният съд е приел, че постановеното решение в частта по предявения против този ответник иск следва да бъде обезсилено, а производството по иска следва да бъде прекратено. По иска срещу Т. Н. Д. въззивният съд е приел, че видно от представените по делото договор за банков револвиращ кредит № 276 от 23.05.2008г. и анексите към него, ответницата участва в договорното правоотношение като солидарен длъжник с кредитополучателя. Приел е, че предявеният спрямо нея установителен иск и постановеното по него решение са допустими. Посочил е, че въззивната жалба, подадена от двамата солидарни длъжници, не съдържа конкретни оплаквания по отношение на решението в частта му, с която е уважен искът срещу Д., поради което е счел жалбата за бланкетна и е приел, че дължи проверка само в рамките, очертани в т.1 на Тълкувателно решение № 1/2013г от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК, а именно, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Изложил е съображения, че императивни правни норми, установени в обществен интерес, за които съдът следи служебно, са нормите, регламентиращи потребителската закрила в ЗЗП и установяващи нищожност на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, но е счел, че в случая потребителската закрила по отношение на въззивницата Д. не е приложима, тъй като същата няма качеството на потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗЗП. В тази връзка е посочил, че договорът за револвиращ банков кредит от 23.05.2008г. е сключен от кредитополучателя едноличен търговец с оглед неговото търговско качество и за задоволяване на нуждата от финансиране на търговската му дейност, поради което е приел, че ответницата като физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Посочил е, че съдът извършва конкретна преценка, съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Позовал се е на практиката на ВКС, според която обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Въззивният съд е приел, че ответницата Т. Д. е съпруга на С. Д. към датата на сключване на договора за кредит, както и е съдружник и управител заедно с него в „Каракум“ ООД, солидарен длъжник по договора за банков револвиращ кредит от 23.05.2008г., задължил се по договора с подписването на анекс № 2 от 19.03.2010г. На следващо място е взел предвид, че единият от двата имота, собственост на съпрузите Д., предоставен за обезпечение на банката, е имот за осъществяване на стопанска дейност – заведение за обществено хранене. Приел е, че тези данни, макар и косвени, сочат на съществуване на тесни професионални /функционални/ връзки между съпрузите и във връзка с осъществяваната от съпруга в качеството му на едноличен търговец търговска дейност, поради което и не може да се приеме, че съпругата е подписала договора за кредит само в лично качество. Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед ограниченията в обсега на въззивната дейност, които се отнасят до установяване на фактическата страна на спора и при липсата на оплаквания във въззивната жалба срещу приетата за установена от първоинстнационния съд фактическа обстановка, следва да приеме за установено по делото: сключването на договор за кредит, усвояване на отпусната сума, наличието на забава в плащанията, достигнало до длъжника волеизявление на кредитора за обявяване на целия размер на кредита за предсрочно изискуем, размера на дълга – главница и лихви, установен в приетата и неоспорена по делото съдебно-счетоводна експертиза. Поради това е достигнал до извод за основателност на предявения против тази ответница иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Доводите за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част са неоснователни. Първото от твърденията, на които се основава това оплакване, е за изтекъл давностен срок. Дори и към момента на предявяване на иска давностният срок да е изтекъл, това е от значение за основателността на предявения иск, но не и за допустимостта на постановеното по иска решение, доколкото не касае наличието на отрицателна или отсъствието на положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството. Неоснователен е и доводът, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са издадени недопустимо от районния съд с оглед размера на процесните вземания, тъй като в случая заповедта за изпълнение е издадена по реда на чл.417, т.2 ГПК и поради това цената на вземането е без значение за възможността да се поиска издаване на заповед за изпълнение. Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради липса на определение на заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист. От една страна, липсата на такова определение е без значение за допустимостта на предявения иск по чл.422 ГПК, а от друга страна, определението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК е инкорпорирано в самата заповед. Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част поради недопустимост на предявения иск с оглед откритото в хода на делото производство по несъстоятелност на ответника ЕТ „С. Д.“ и включването на вземането на ищеца в списъка на приетите вземания. Съгласно трайната практика на ВКС – определение № 864 от 05.12.2013г. по ч.т.д. № 4243/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 347 от 11.05.2011г. по ч.т.д. № 106/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 114 от 29.01.2014г. по ч.т.д .№ 3850/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ не може да бъде приложена спрямо длъжник, който не е в производство по несъстоятелност. Поради това чл. 637, ал. 2 ТЗ не може да бъде приложен по отношение на страната в исковото производство, за която правилата на несъстоятелността не се прилагат. Исковото производство ще бъде прекратено само за ответника, спрямо когото е установено вземането на кредитора, но не и по отношение на ответника, за когото кредиторът ще трябва да установи правата си в исковия процес. Приемането на вземането на ищеца-кредитор в производството по несъстоятелност е една възможност той да бъде удовлетворен за вземането си чрез разпределение на масата на несъстоятелността, но включването на вземането в списъка на приетите вземания не е равнозначно на удовлетворяване на кредитора. При солидарна отговорност на няколко длъжници, какъвто е настоящият случай, те дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник, като осъди последователно всеки от тях, докато събере вземането си, и длъжниците не могат да му противопоставят възражения за разделност на дълга, нито за реда, по който са се задължили. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторката само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е посочила, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Поради това, при липса на формулиран правен въпрос, изпълняващ общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора Т. Д. част. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. По частната жалба на С. К. Д. като ЕТ „С. Д.“: С обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно т.13 на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.415, ал.1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по делото при сключена спогодба или ако исковия съд приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила. Приел е, че в настоящия случай на прекратяване на производството по установителния иск поради включване на вземането, предмет на заповедта за незабавно изпълнение, в одобрен от съда списък на приети вземания на обявен в несъстоятелност след заповедното производство длъжник, разрешението, дадено в тълкувателното решение, е неприложимо, тъй като в този случай последиците следва да бъдат като при влязло в сила съдебно решение. Приел е, че с включването на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания съществуването му е установено по окончателен начин, поради което вземането следва да бъде удовлетворено в рамките на производството по несъстоятелност, а възможността за негово последващо оспорване от длъжника е преклудирана. Посочил е, че с приемане на вземането в производството по несъстоятелност и на основание чл.638, ал.4 ТЗ и предприетото индивидуално принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист в заповедното производство се прекратява. Обжалваното определение е правилно. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в определение № 463 от 07.08.2015г. по ч.т.д. № 1207/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., приемането на вземането при условията на чл.693ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, открито след предявяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на иск за съществуване на вземането, лишава кредитора от правен интерес да води иска и предпоставя прекратяване на производството по предявения по този ред установителен иск на основание чл. 637, ал. 2 ТЗ, но прекратяването на исковото производство не е основание за обезсилване на изпълнителния лист. Прието е, че по аргумент от задължителните указания в т. 13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС обезсилването на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по чл. 418, ал. 2 ГПК е несъвместимо с признаването на вземането за съществуващо, а включването на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника има точно този ефект - създава безспорност относно съществуването на вземането в отношенията между длъжника и кредитора. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формирана практика, която настоящият състав споделя, поради което изводът му за неоснователност на искането за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист е правилен. По изложените съображения обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на С. К. Д. като ЕТ „С. Д.“ по чл.250 ГПК, е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение