Определение № 1 от 04.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2842/2019 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Айкарт Кредит“ ЕАД /с предишно наименование „Интеркарт Кредит“ ЕАД/ срещу решение № 732/01.02.2019 г. по в. гр. д. № 2958/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение частна жалба на дружеството срещу определение от 23.02.2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е оставена без разглеждане молба на ищеца за допълване на първоинстанционното решение и присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 1 119, 72 лв.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила. Заявява, че е направил искане за присъждане на сторените в заповедното производство разноски своевременно в исковото такова, тъй като не е получил копие от заповедта по чл. 410 ГПК.

Като релевантни за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат следните въпроси, а именно:

1. „Кой съд е компетентен да се произнесе по въпроса за присъждане на разноски, сторени в заповедното производство след подадено възражение по чл. 414 ГПК, предявен иск по чл. 422 ГПК и постановено решение по него?“

2. „Следва ли съдът в заповедното производство да връчи на заявителя препис от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и тече ли срок по чл. 413 ГПК за обжалване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за заявителя в случай, че не му е връчена заповедта?“

Касаторът излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд. Според него по първия въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 98/2016 г. по ч. т. д. № 3139/2015 г. на II ТО, определение № 333/30.06.2016 г. по т. д. № 618/2016 г. на II ТО и определение № 673/30.09.2014 г. по т. д. № 3022/2013 г. на I ТО. По втория въпрос се сочи необходимост от развитие на правото и очевидна неправилност на въззивното определение.

Ответникът по частната касационна жалба Р. Ж. Б., чрез процесуалния си представител, с подадения отговор оспорва наличие на посочените предпоставки за допускане на въззивното решение до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното решение е оставена без уважение частна жалба срещу постановено от първоинстанционния съд определение в частта му, с която молба на дружеството ищец за допълване на постановеното от този съд решение и присъждане на разноски, сторени в рамките на заповедното производство, е оставена без разглеждане. Въззивната инстанция е възприела изводите на първостепенния съд, че искането по чл. 248 ГПК се явява преклудирано поради липса на формулирано друго такова за допълване на издадената заповед по чл. 410 ГПК, в която липсва произнасяне по разпределение на отговорността за разноски в пълнота, както и поради липсата на подадена частна жалба по реда на чл. 413 ГПК срещу заповедта в частта й за разноските.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по отношение на атакуваното въззивно решение, в частта му с характер на определение.

Соченото основание за директен достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, разяснено в безпротиворечивата практика на ВКС, не се установява. Въззивният съд не е приложил нито отменена, нито несъществуваща разпоредба, нито такава в нейния обратен смисъл, или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, извън приложното поле, очертано от разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Обосновката на частния касатор е насочена към оспорване правилността на изводите, обективирани в обжалваното определение, поради което достъп до касация на това основание следва да бъде отказан.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

И двата въпроса, формулирани от жалбоподателя, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили волята на въззивния съд. Същите не кореспондират с фактите по делото и изложените в атакуваното решение изводи. Въззивната инстанция не е отрекла задължението на исковия съд да се произнесе по разноските, сторени в рамките на заповедното производство, тъй както е разяснено в тълкувателното решение, на което се позовава частният жалбоподател. Точно обратното е обективирано в атакувания съдебен акт. В него не е разискван и въпросът трябва ли да се изпраща на заявителя препис от разпореждането за издаване на заповед по чл. 410 ГПК. Не е отречена и възможността за приложение на чл. 248 ГПК по отношение на заповедното производство - разрешение, възприето в т. 7 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ключовият за делото въпрос, който обаче не присъства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е своевременно ли е депозирана молба за изменение на заповедта по чл. 410 ГПК в частта й за разноските. В производството по частна касационна жалба настоящата инстанция не може да проверява правилността на атакуваното пред нея въззивно определение при липса на извод за селектиране на частната жалба до касация, дори и да съзира необходимост от това. Проверката за законосъобразност винаги се предхожда от позитивна селекция на жалбата за достъп до касация.

При липса на общия селективен критерий безпредметно се явява обсъждането на допълнителните селективни критерии за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС