Определение № 136 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3301/2019 г.
ВКСII гражданско отделение06.04.2020 г.докладчик Веселка Марева
Диспозитив
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77 от 15.05.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Пловдивски апелативен съд, по касационната жалба на С. Б. Й. и Н. С. Й.. УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд за разглеждане на касационната жалба в размер на 267лв. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната. При внасяне на таксата делото да се докладва за насрочване в открито заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
Мотиви
Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 77 от 15.05.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1447 от 26.11.2018г. на П. окръжен за отхвърляне на предявения от С. Б. Й. и Н. С. Й. против Е. Б. Г., К. А. А., М. Т. А.-Г., Д. А. Г., В. Н. Н., Д. Ю. Д., К. А. З., Т. И. К., Г. П. К., Р. О. П. и П. И. П. установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с административен адрес: [улица], с площ 2186 кв.м., което право е придобито въз основа на правни сделки. Отхвърлен е и иска за собственост на същия имот на второто евентуално поддържано основание - добросъвестно давностно владение с начало 14.09.2009г. С въззивното решение е оставена без уважение частна жалба на С. и Н. Й. против определение № 179 от 28.01.2019г. на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Касационната жалба е подадена от ищците С. Б. Й. и Н. С. Й. чрез пълномощника адв. Д.. Изложени са съображения както срещу решението по съществото на спора, така и срещу частта от решението, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение на първата инстанция по чл.248 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси: 1/ за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност; 2/ за приложното поле на чл. 200 ЗУТ и възможността да се придобиват реални части от поземлени имоти, попадащи в границите на УПИ; 3/ при спор относно точния смисъл на договорни клаузи, въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД. Изтъква се и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност, касаещо изводите на съда по приложението на чл. 200 ЗУТ, както и изводът, че при сделката продажба от 2007г. ищците са прехвърлили изцяло притежаваната от тях част от имоти №№ *, * *, при все, че ясно изразената воля е, че се прехвърля само частта от тях, попадаща в УПИ *-*,*,*,*,*. Ответниците по жалбата са представили писмен отговор чрез пълномощниците си ад. С. и адв. Л., в който поддържат, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес и поради наличие на сила на пресъдено нещо. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба срещу решението, с което разрешен спора за собственост, е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ 2186 кв.м., като ищците поддържат, че са придобили собствеността чрез поредица от правни сделки или евентуално - чрез придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, текла от 14.09.2009г. Ответниците са собственици на жилища в сграда, построена в съседния имот с идентификатор *** и премиват ежедневно през имота на ищците, като между ищците и всеки от ответниците са заведени дела за обезщетение за ползване на имота, от което са били лишени; в тези дела правото на собственост на ищците е било оспорено, поради което те считат, че имат правен интерес да установят правото си със сила на пресъдено нещо. При тези твърдения съдът е приел, че правен интерес от предявения положителен установителен иск е налице, като спорът за собственост ще бъде разрешен към настоящия момент. Съдът е възприел и доводите на ответниците, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.59 от ЗЗД обхващат юридическия факт, от който спорното право произтича, като при иск, основан на ползване от ответниците на собствена на ищеца вещ, елемент от фактическия състав е установяване правото на собственост на ищеца върху вещта. Същевременно е счел, че в приложените две влезли в сила решения /едното между ищците и ответниците Т. И. К. и Г. П. К., второто между ищците и ответника Д. Ю. Д./ исковете по чл. 59 ЗЗД на ищците са отхвърлени поради това, че не са собственици на имота, без да е било посочено конкретното придобивно основание за правото на собственост. Поради това съдът е счел, че не е налице процесуална пречка за разглеждане на предявените по делото искове. От фактическа страна е установено, че ищците са съпрузи от 1975г. Посредством поредица от правни сделки, сключени през 2000г., те са придобили в съсобственост с В. К. и неговата съпруга имоти пл. №№ * и * по КП от 1990г., които през 2000г. са попълнени в кадастралния план с нови номера - 11, 35, 32 и 25. През 2005г. е одобрен ПУП-ПРЗ, включващ промяна на уличната регулация с цел разширение на [улица], при което е образуван УПИ I-*,*,*,*,* с площ 6551 кв.м. и в него попадат южните части на имоти пл. № *, * и *, попълнени през 2000г., а северните части от същите имоти са останали в част, предвидена за разширение на булеварда - приложение № 3 към експертизата на в.л. Г.. С договор за покупко-продажба от 02.04.2007г. В. К. и съпругата му Д. К., С. Й. и съпругата му Н. Й. са продали на СД „Микрон-К.-Й. с-ие“ УПИ *-*,*,*,*,*-за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, кв. 99а по регулационния план на[жк]с площ от 6 551 кв.м. Продаденият имот на север граничи с предвиждано разширение на [улица]. Върху купения имот събирателното дружество е изградило жилищна сграда - комплекс “Ю. полъх“ и е продало на ответниците самостоятелни обекти в този комплекс, заедно със съответните идеални части от правото на собственост върху УПИ /единствено ответницата В. Н. притежава само право на строеж, а не право на собственост върху терена/. През септември 2009г. е одобрено изменение на кадастралната карта, с което е нанесен имот с идентификатор ***/процесния/ с площ 2186 кв.м., който обхваща частите от старите имоти пл. № *,* и *, за които не е приложена уличната регулация по отношение разширението на булеварда, а вторият нанесен имот е ПИ *** с площ 6581 кв.м. и той съответства по граници на УПИ *-*,*,*,*,*, в който е построен жилищния комплекс. Приетата техническа експертиза сочи, че уличната регулация по отношение разширението на [улица]не е приложена; няма данни да е проведена отчуждителна процедура. Според одобрения проект за жилищната сграда-комплекс в границите на новопопълнения ПИ *.*.* е предвиден паркинг за автомобили, който на място е реализиран. При тези доказателства решаващият съд е приел, че процесният имот с идентификатор *** е образуван от северните части на новите имоти с пл. № * * и *, попълнени през 2000 г., попадащи в предвиденото разширение на [улица]. С договора за продажба от 02.04.2007 г. ищците и съсобствениците им В. и Д. К. са се разпоредили с южните части от горепосочените имоти - това е УПИ *-*,*,*,*,*. За северните части, предвидени за разширяване на булеварда, не е проведена отчуждителна процедура, а регулацията по ЗУТ няма отчуждително действие. Според съда, уличната регулация не преобразува правото на собственост върху отделните имоти в право на собственост върху урегулирания поземлен имот - частите от имотите, включени в уличната регулация за разширение на булеварда, са продължили да бъдат част от имотите, отнети от регулацията. Затова, според съда, с договора за покупко-продажба от 02.04.2007 г. ищците и съсобствениците им К. са прехвърлили на събирателното дружество не само южните части на имоти №№*, * и *, но целите имоти. Разпоредбата на чл. 200 ЗУТ съдът е намерил за неприложима; тя поставя технически изисквания за придобиване на реално определени части от поземлени имоти чрез правни сделки или по давност с цел да могат да се обособят урегулирани поземлени имоти, какъвто не е настоящия случай. Въз основа на това съдът е приел, че през 2007 г. ищците са се разпоредили с правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от целите имоти пл. №№*, * и *, включително със северните им части, попадащи в предвиденото разширение за [улица], които през 2009г. са образували процесния имот с идентификатор ***. По тези съображения съдът е отхвърлил иска за собственост, основан на правни сделки. По иска за собственост на основание давност е приел, че ищците не са установили при условията на пълно главно доказване, че от 14.09.2009 г. в продължение на пет години са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот трайно, постоянно и необезпокоявано, установена по силата на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, като са демонстрирали по отношение на ответниците по недвусмислен и категоричен начин намерението си да владеят имота за себе си, не са допускали същите до него и са извършвали други конкретни действия, с които ясно са демонстрирали, че ако те опитат да упражняват фактическа власт върху вещта, ще бъдат отблъснати. Първо, съдът е счел, че не е установено по несъмнен начин, ищците като физически лица да са упражнявали фактическа власт върху имота. Според показанията на свидетелите лицата, оградили имота, очертали паркоместа и събиращи такса за тях, са В. К. и С. Й., но същите тези лица са собственици и управители на събирателното дружество, което е изградило комплекс „Ю. полъх“, част към който е посочения паркинг. Второ, дори да е осъществявана фактическа власт, тя не е била необезпокоявана и спокойна. Свидетелите сочат, а и от водените дела по чл. 59 ЗЗД е видно, че живущите в комплекса, в т.ч. ответниците, са оспорвали владението на ищците и намерението да придобият правото на собственост чрез давностно владение. Накрая, според свидетелите началният момент, в който мястото е оградено и стопанисвано като платен паркинг, е 2015 г., а от този момент до завеждане на делото през ноември 2017г. не е изтекъл необходимия давностен срок нито петгодишен, нито десетгодишен. Поради това съдът е отхвърлил иска и на основание давностно владение. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице. Първият въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност, не може да се приеме за разрешен в отклонение от приложената практика. Решението съдържа изброяване и анализ на всички доказателства, произтичащите от тях изводи, както и отговор на наведените от страните възражения. Недоволството на касаторите е от обема на мотивите при разглеждане на възраженията и от резултата от обсъждането на доказателствата, но това не е основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът за приложното поле на чл. 200 ЗУТ не е решаващ за изхода на спора по виждане на настоящия състав. В случая не е извършено разпореждане с реални части от поземлени имоти, които не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, а извършеното разпореждане е с един УПИ, който е създаден от няколко имота, за което разпореждане не се спори, че не нарушава чл. 200 ЗУТ. Проблемът е за статута на останалите неразпоредени части от имотите, които не са в обхвата на УПИ. Определящият изхода на спора въпрос е дали извършеното от ищците разпореждане с урегулирания поземлен имот през 2007г. включва и частите от имотите, които не участват в УПИ, а са останали предвидени за разширяване на булеварда. За разрешаването му е от значение тълкуването на волята на страните по сключения договор. С оглед на това касационно обжалване следва да се допусне по третия въпрос - за критериите, въз основа на които съдът следва да извършва тълкуване на договорните клаузи, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД. Според практиката по Решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на II т.о. и другите, посочени в него решения, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии; изяснява се само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава и не може се да подменя нейното съдържание. Доколкото в случая въззивният съд се е отклонил от това тълкуване, следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Предвид допускането на касационно обжалване не следва отделно да се разглеждат оплакванията срещу определението по разноските, инкорпорирано във въззивното решение. При решаване на делото, в зависимост от изхода на спора съдът ще се произнесе и по отговорността за разноските. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.