Определение № 180 от 22.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 3948/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от Л. Х. Н. против решение № 1689 / 02.08.2013 год. по гр.д. № 2188 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав, в частта ,с която с решението е отменено решение № 2249 / 29.03.2013 год. по гр.д.№ 1940/ 2012 год. на СГС, ГК за присъждане, на основание чл.288 ал.1 т.1 КЗ, на 3000 лева обезщетение за имуществени вреди, както и законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на застрахователното събитие - 02.10.2010 год. и до 11.01.2012 год., като въззивният съд е отхвърлил иска за обезщетение на имуществени вреди и този по чл. 86 ал.1 ЗЗД за горепосочения период. Атакува въззивното решение и в частта,в която потвърждава първоинстанционното,за отхвърляне предявеният иск с правно основание чл.288 ал.1т.1 КЗ, за сумата над присъденото от 36 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 02.10.2010 год. по вина на водача на неиидентифицирано превозно средство, до претендираните от ищеца 73 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД, относно приетото 50% съпричиняване, и чл.52 ЗЗД,относно определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди,както и в противоречие с чл. 84 ал.3 ЗЗД, досежно възприетия, различен от този на застрахователното събитие, начален момент на забавата на ответника - Г. фонд. Ответната страна - Г. фонд – не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано да обжалва лице и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, извън претенцията за обезщетяване на имуществени вреди, чиято цена е под законодателно определения минимален праг за търговски ,а и за граждански дела и предпоставя недопустимост на касационната жалба, на основание чл.280 ал.2 ГПК. Въззивният съд е потвърдил справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 02.10.2010 год. – 36 000 лева .Съобразявайки характера и степента на множеството увреждания,общия лечебен и възстановителен период,остатъчните проявления на уврежданията,вкл. в резултат на черепната травма, хипотрофия на дясна бедрена става,остатъчни козметични дефекти, трайната остатъчна деформация на дясната раменна кост, съответно търпимите от пострадалия емоционални и битови неудобства по време на лечението,вкл. продължителния постелъчен режим,съдът е приел справедлив размер на обезщетението от 72 000 лева, при претендирани от самия ищец 73 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди. Намаляването на размера на обезщетението до присъдените 36 000 лева е изключително резултат от решаващия извод на съда за съпричиняване на пострадалия, в размер на ½ .Същото е прието на основание САТЕ досежно механизма на ПТП, установено в причинна връзка с управление на неидентифицирания увреждащ лек автомобил ,с неразрешена за участъка скорост и поведението на самия пострадал, пресичащ на необозначено за това място, вкл. сам предприел маневра след стъпване на пътното платно, осъзнавайки увреждащия автомобил като опасност. Предвид това, независимо че и при неразрешената скорост ударът е бил предотвратим, с оглед възможността за възприемане пострадалия като опасност, от момента на стъпването му на пътното платно, въззивният съд е счел, че същият е съпричинил увреждането, нарушавайки чл.113 ал.1 ЗДвП, непресичайки пътното платно на установено за това място, каквото в случая е бил намиращия се в близост подлез – под цялата ширина на пътното платно на бул. „ България „ и с изходи за всички посоки на кръстовището. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - включен в предмета на спора и чийто отговор обуславя решаващите мотиви на въззивния съд, както относно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди и относно приетото съпричиняване, така и по отношение началния момент на дължимата лихва за забава по претенции срещу Г. фонд, в съответствие с наведените касационни доводи .Н Най - общо е посочено наличие на противоречива съдебна практика. Неформулирането на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане касационното обжалване, като изключва необходимостта, а и възможността от произнасяне по кумулативно изискуемия допълнителен селективен критерий, зададен в случая в хипотезите на чл.280 ал. 1 т.2 ГПК / с цитирани 4 решения на Софийски апелативен съд / и формално – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Не е установено влизането на съдебните решения в сила, напълно достатъчно за несъобразяването им като казуална съдебна практика, по смисъла на т.3 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Поначало хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК предпоставя цитиране на казуална съдебна практика предлагаща обективен идентитет на спора, разрешен в същата и процесния, т.е. идентичност в релевантните за решаващия за съда извод факти и обстоятелства, в отговор на идентичен правен въпрос. Такъв обективен идентитет, с оглед спецификата на всяко непозволено увреждане, като механизъм на настъпване на увредата и конкретните й характеристики,е поначало трудно постижим. Цитираните съдебни актове, обаче, не предлагат такъв дори в общия, решаващ за изхода на спора факт - поведението / действие или бездействие / на пострадалия, предпоставило прието съпричиняване на вредоносния резултат, впрочем изключително обусловило размера на присъденото тук обезщетение, с оглед определения от съда справедлив размер на същото, преди приспадане на съпричиняването - 72 000 лв., при претендирани от ищеца 73 000 лева. В посочените решения не е разгледана идентична на настоящата хипотеза - на предприето пресичане на необозначено за това място на пътното платно, при наличие в близост, при това на удобен, съобразно преценката на съда, като предоставящ достъп във всички посоки, подлез. Така в реш. № 432 / 14.03.2011 год. по гр.д.№ 850 / 2010 год. на САС съпричиняване е отчетено в размер от 1 /4, но в хипотеза на придвижване в нарушение на правилата за движение – не в лентата за насрещно движение,а в тази по посока на собственото придвижване. Съобразено е обаче, че оформеният само в едната лента тротоар,е бил затревен и в невъзможност да се ползва по предназначение.В реш. № 903 / 23.11.2010 год. по гр.д.№ 1149 / 2009 год. на САС, съпричиняването е прието в идентична на настоящата степен - 1 / 2, но в хипотеза на предприето от пострадалия пресичане на пътното платно в опасна близост с автомобила, в тъмните часове на денонощието. В реш.№ 908 / 14.04.2011 год. по гр.д.№ 908 / 2010 год. на САС не е посочена приетата степен на съпричиняване, изводима от мотивите на решението като 1 /4, но в хипотеза на предприето пресичане от пострадалия на 20 метра встрани от съществуваща пешеходна пътека, чието местонахождение се обозначава със специален предупредителен знак, изискващ допълнително внимание от водача на МПС относно конкретната пътна обстановка .Реш. № 1531 / 07.12.2009 год. по гр.д.№ 1080/ 2009 год. на САС възприема съпричиняване от 1 / 5, в хипотеза на пресичане на пешеходец на необозначено за това място, но не коментира наличието на намиращо се в близост, подходящо с оглед целта на пешеходеца и достъпно място за пресичане. Преценена е по-висока степен на съпричиняване на водача на МПС, предвид обстоятелството, че е навлязъл в еднопосочна улица / обратно на разрешеното движение по същата /, т.е. причинил е ПТП на място, където изобщо не е следвало да се намира, спазвайки ЗДвП. Никое от цитираните решения не е постановено по искове срещу Г. фонд, с правно основание чл.288 ал.1 КЗ, поради което и същите не биха могли да съставляват относима казуална практика по въпроса относно началния момент на присъдима лихва за забава в издължаване на обезщетението от Г. фонд.Впрочем по този въпрос е налице задължителна съдебна практика - решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с която въззивното решение е съобразено / така реш.№ 217 от 21.12.2010 год. по т.д.№ 149 / 2009 год. ІІ т.о. ВКС, реш.№ 60 / 29.04.2011 год. по т.д.№ 381 / 2010 год. на ІІ т.о. ВКС и др./. Както се посочи по-горе, никое от цитираните съдебни решения – казуална съдебна практика - не е доказано да е влязло в сила, поради което, дори при различие в извода относно наличието на обективен идентитет, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не би бил обоснован. Формалното посочване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не покрива изискването за обосноваването му в тази хипотеза. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение