Определение № 147 от 18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Р. Б. чрез неговия пълномощник адв. К. Д. срещу определение № 115 от 14.03.2022 г. по ч.гр.д. № 106/2022 г. на Пловдивския апелативен съд. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като по молба на насрещната страна съдът е изменил решение № 260 020 от 28.01.2021 г. по в.гр.д. № 411/2020 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд в частта за разноските, без молителите да са представили списък на разноските по чл. 80 ГПК. Иска се въззивното определение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК по следните въпроси: 1. Била ли е допустима подадената от Ф. и З. А. частна жалба срещу определение № 260 386 от 09.03.2021 г. по в.гр.д. № 411/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд при наличие на императивната норма на чл. 80, ал.2 ГПК. 2. Какви са задълженията и правомощията на въззивния съд при наличието на разпоредбата на чл. 80, ал.2 ГПК. 3. В хипотеза, когато апелативният съд е отменил определение и за пръв път се е произнесъл по същество, като е изменил решението в частта за разноските, не следва ли частната жалба да е въззивна, а не касационна. По делото е подадена и насрещна жалба от Ф. и З. А., с която се атакува определение № 115 от 14.03.2022 г. по ч.гр.д. № 106/2022 г. на Пловдивския апелативен съд. Според жалбоподателите същото е неправилно, тъй уважената част на иска по чл. 109 ЗС е незначителна спрямо отхвърлената и съдът е следвало да разпредели разноските в съотношение 1/4 за ищеца и 3/4 за ответниците по иска. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното определение е отменено определение № 260 386 от 09.03.2021 г. по в.гр.д. № 411/2020 г. на Окръжен съд Пазарджик, и вместо него е постановено друго с което на основание чл. 248 ГПК е изменено решение № 260 020 от 28.01.2021 г. по в.гр.д. № 411/2020 г. на Окръжен съд Пазарджик в частта за разноските, като е намален размерът на присъдените в полза на С. Р. Б. разноски, които следва да му бъдат заплатени от ответниците Ф. А. А. и З. М. А. от 5 371.30 лв. на 2 685.65 лв. съобразно уважената част от иска, и С. Р. Б. е осъден да заплати на Ф. А. А. и З. М. А. сумата 4 223.21 лв. разноски за всички инстанции съобразно отхвърлената част от иска. За да постанови този резултат Пловдивският апелативен съд е приел, че с постановеното по в.гр.д. № 411/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд решение предявеният от С. Б. иск по чл. 109 ЗС е уважен частично, като ответниците Ф. А. и З. А. са осъдени да премахнат само стрехата на незаконно построената жилищна сграда в УПИ VІІІ-...., .... в кв. 153 по плана на [населено място], в частта, която попада в имота на ищеца- УПИ VІІ-....., като в останалата част за премахване на цялата жилищна сграда негаторният иск е отхвърлен като неоснователен. Приел е, че доколкото липсват обективни критерии, въз основа на които да бъде определена по съразмерност отговорността на страните за разноски в тази хипотеза, тя трябва да бъде поделена между тях поравно, тъй като и двете страни са допринесли за достигане на крайния резултат по делото. Затова при заплатени от ищеца С. Б. разноски в общ размер на 5 371.30 лв. ответниците следва да му заплатят половината, съобразно уважената част от иска, в размер на 2685, а С. Б. следва да им заплати сумата 4 223.21 лв., представляваща половината от сторените от ответниците разноски по водене на делото за всички инстанции. Подадената от С. Б. частна жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Обжалваното определение на Пловдивския апелативен съд е окончателно и не подлежи на по-нататъшен инстанционен контрол пред ВКС. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал.1 ГПК подлежат на самостоятелно обжалване определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото / т.1/ и тези, за които това е изрично предвидено в закона / т.2/ След изменението в ДВ бр. 50/2015 г. на разпоредбата на чл. 274, ал.2 ГПК, която определя функционалната подсъдност при обжалването, когато определенията по ал.1 са постановени от апелативен съд, те подлежат на касационно обжалване пред ВКС, а когато са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция-пред съответния апелативен съд. Определението по чл. 248 ГПК е от категорията, за които в процесуалния закон е предвидена изрично възможност да бъдат обжалвани. Когато въззивен съд се произнася по отправено към него искане по чл. 248 ГПК, той се произнася за пръв път по въпроса за съдебно-деловодните разноски, поради което неговото определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 ГПК - т. 24 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Преди изменението на чл. 274, ал.2 ГПК /ДВ бр. 50/2015 г./ компетентен да се произнесе по жалбата срещу определение, постановено за пръв път от въззивен съд по чл. 248 ГПК беше ВКС, а след посоченото изменение-съответният апелативен съд. Апелативните съдилища в хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ГПК се произнасят като второстепенни съдилища, при пълен въззив, като разполагат с функционалната компетентност да разгледат спорния процесуален въпрос, не и спора по същество. Липсва разпоредба, че техните актове, в това число и преграждащите производството определения, от своя страна, подлежат на обжалване. Това е прието в ТР № 2/2018 г от 23.06.2022 г. по тълк.д. № 2/2018 г. По тези съображения подадената от С. Р. Б. жалба вх. № 2659 от 01.04.2022 г. срещу определението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде оставена без разглеждане. На основание чл. 263, ал.4 ГПК, приложима съгласно чл. 278, ал.4 ГПК към производствата по частните жалби, подадената от Ф. А. А. и З. М. А. насрещна жалба не подлежи на разглеждане. Водим от гореизложеното съдът