Определение № 733 от 25.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 627/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. В. срещу решение №1398 от 21.11.2022 г. по в.гр.д.№585/2022 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №266078 от 12.10.2021 г. по гр.д.№8292/2020 г. на СГС, с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, вр. чл.365 от ЗЗД, че Г. И. В. дължи на К. Б. П. на основание договор за спогодба от 05.11.2014 г. сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва от 01.11.2019 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 07.11.2019 г. по ч.гр.д.№63497/2019 г. на СРС. В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, предвид разглеждането от съда на иск по чл.422 от ГПК, чието основание недопустимо е било изменено и то без да са изложени твърдения от ищеца за разгледаните от съда факти. Евентуално се поддържа, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Кога са налице предпоставките и какви са реквизитите на спогодбата по чл.365 от ЗЗД и следва ли същата да урежда договорни или извъндоговорни отношения. 2. Кога следва да се приложи презумпцията за наличие на основание при твърдение за нищожност. 3. Допустимо ли е в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, изменение на основанието и намират ли приложение правилата за изменение на иска по чл.214 от ГПК. Ответникът по касация К. Б. П. не изразява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, позовавайки се на разпоредбите на чл.365 и чл.20а от ЗЗД, е изложил съображения, че след като страните по делото, с изричен договор са приели, че ответникът дължи на ищеца сумата 30 000 лв. и ответникът не оспорва валидността на волята си, като не се позовава на порок при формирането й, нито предявява и доказва друга форма на недействителност на договора, е длъжен да зачете договора. С оглед характера на договора за спогодба, на който е основан искът и при положение, че договорът е действителен, е счел, че следва да изходи от посоченото в него, без да установява действителните предхождащи сключването й отношения между страните. Посочил е с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД, че е в тежест на ответника, както му е указано в доклада по делото, да проведе обратно доказване за оборване на презумирания факт за наличие на основание на споразумението, каквото доказване не е проведено. В този смисъл е приел, че процесното споразумение, с характер на спогодба, като се изхожда от съдържанието му, не е нищожно на основание чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД, а със спогодбата, разрешаваща съществуващ правен спор между страните, което е и каузата на договора, е внесена определеност и яснота в имуществените отношения между тях. В обобщение, с оглед валидността на спогодбата, която е самостоятелен договор /връзката с първоначалния договор е само в хипотеза на спогодба относно „непозволен“ договор, каквато по делото не се установява, съобразно и изложеното по-нататък в мотивите/, непроведеното обратно доказване за липсата на основание за сключването й, както и липсата на твърдения и доказателства за изпълнение на задължението от страна на ответника за заплащане на сумата 30 000 лв., е достигнал до извод, че искът, предявен по реда на чл.415, ал.1 вр. чл.422 от ГПК, е установен по основание и доказан до размера на предявеното вземане. Посочил е, че по повод на възражение на ответника за липса на спор във връзка с прекратяването на участието на ищеца в „Максима П и В“ ООД, ищецът, при тежест на ответника да обори горепосочената презумпция, е пояснил, че между страните е имало и други имуществени спорове, което се установява по делото. В този смисъл е намерил за неоснователно възражението, че в случая като правна последица ищецът е изменил основанието на иска си, пояснявайки във връзка с предприетата защита срещу иска, макар и изменяйки първоначалните си твърдения, какви отношения с ответника са станали повод за съставянето на процесното споразумение, а именно наличието на менителнични задължения с източник два записа на заповед. Счел е, че без решаващо значение за правилното решаване на делото е, че не може да се приеме от съдържанието на процесното споразумение, че е налице подновяване на задължение /новация/ с присъщото му намерение за подновяване по смисъла на чл.107 от ЗЗД, като без такова значение е и фактът, че не е доказано, че прекратяването на гр.д.№13616/2014 г. на СГС е именно поради сключването на процесното споразумение, макар че то е сключено във времевия диапазон между подаването на исковата молба и връщането й. Ето защо и тъй като правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност за вземането по процесното споразумение, направено във възражението по чл.414 от ГПК също е неоснователно /с оглед датата на сключване на споразумението, крайният момент, в който задължението е трябвало да бъде изпълнено и датата на подаване на исковата молба/, е достигнал до извод, че предявеният иск като основан на валиден договор за спогодба е основателен. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. В първото по делото заседание пред първоинстанционния съд, във връзка с отговора на исковата молба и възражението на ответника за липса на спор по повод прекратяването на участието на ищеца в „Максима П и В“ ООД, ищецът чрез процесуалния си представител изрично е заявил /л.29 от първоинстанционното производство/, че с процесното споразумение страните са преуредили и първоначални отношения, произтичащи от два броя записи на заповед, издадени от ответника съответно за сума от 30 000 лв. и 30 800 лв., като ищецът е опростил менителнично задължение за 30 800 лв., а образуваното гр.д.№13616/2014 г. е прекратено, тъй като е постигнато процесното споразумение. С това изявление ищецът не е изменил основанието на иска, а е пояснил исковата молба, очертавайки и другите разрешени с процесната спогодба имуществени спорове, извън този, посочен в исковата молба /в последната се съдържа изрично изявление, че със споразумението изцяло са уредени всички имуществени отношения между страните, в това число във връзка с прекратяването на членството на ищеца като съдружник в „Максима П и В“ ООД – л.3 от делото на СГС/. В този смисъл в случая не съществува вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо, поради което на това основание по свързания с него трети въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси /първи и втори/. Тези въпроси са израз на поддържаните от касатора тези, че ищецът не е пояснил исковата молба в предвидения в чл.143 от ГПК срок и че не съществуват каквито и да е било отношения между страните, респективно спор по тях, които да се уреждат от процесното споразумение, които тези обаче, не са споделени от въззивния съд. Също така в решението не се съдържа произнасяне относно реквизитите, които спогодбата следва да съдържа и съществуват ли изобщо такива, както и относно вида на отношенията /договорни или извъндоговорни/, които същата следва да урежда. В този смисъл и тъй като отговор на формулираните първи и втори въпрос не е даден и в решение №136 от 06.11.2015 г. по т.д.№2483/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, с което касаторът обосновава противоречие на решението на САС с практиката на ВКС, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,