Определение № 1113 от 29.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3377/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на правосъдието против въззивно решение № 1091 от 19.02.2014г. по в. гр. дело № 6409/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 09.01.2013г., допълнително с решение от 08.03.2013г. и двете постановени по гр. дело № 11428/2012г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иска на Ж. И. К. [дата на раждане] в България, че същият се е изселил в държавата И. през м. ноември 1948 г. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси - необходимо ли е да се направи категоричен извод за точния ден на изселване, когато е предявена молба за установяване момента на изселване от страната и допустимо ли е по реда на чл. 542 ГПК да се иска установяване на момента на изселване от страната в случай, в който съществува регистър на населението с отбелязване на датата на изселване и подадената до съда молба за поправка на данните в регистъра е отхвърлена с влязло в сила решение. Жалбоподателят поддържа, че поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът Ж. И. К. чрез пълномощник адв. Й. Г. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан установителен иск намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Жалбоподателят поставя въпроса за допустимостта на искането да се установи по реда на чл. 542 ГПК датата на изселването на ищеца в държавата И., който има отношение към допустимостта на съдебното решение, за което съдът следи й служебно. Подадена е искова молба, в която ищецът е твърдял, че е [дата на раждане] в [населено място] и през 1948 г., заедно с родителите си се изселил в държавата И.. При проверка в регистрите на населението на Столична община установил, че там невярно е вписано, че се е изселил през 1952г, което препятства правото му да се ползва от Заповед № РС-03-259/03.11.1997г. на министъра на правосъдието, с която е постановено, че изселилите се граждани в периода от 29.03.1948г. до 22.11.1950г. не губят правото си на българско гражданство. Ето защо и с оглед правото му на български гражданин е поискал да бъде признато за установено, че вписването в регистрите на Столична община е неистинско, както и да бъде признато за установено, че се е изселил през месец ноември 1948г. С решение първоинстанционният съд отхвърлил иска за признаване за установено, че в регистъра на населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. е вписано неистинско обстоятелство - изселването на ищеца да е станало на 21.03.1952 г. Изложени са съображения, че по представен препис-извлечение от регистъра на населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. са вписани имената на родителите на ищеца, неговата сестра и неговото име - вписани са датата на раждането му 02.05.1947г. и акта за раждане, като в графата „изселване и умиране” за бащата на ищеца е посочено, че същият се е изселил за държавата И.; цитирано е писмо № 3654/17.03.1952г. на Д. и дата на заличаване от регистъра 21.05.1952г. При тези данни, обсъдени във връзка с представените по делото писмени доказателства - извлечение от регистъра на населението на държавата И., от което видно, че ищецът е регистриран като нов емигрант /постоянно местожителство на 23.11.1948г., съдът е приел, че регистъра на Столична община не съдържа датата на изселването на ищеца, което прави искането за признаване на вписването за неистинно неоснователно. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано от страните. При отхвърлянето на този иск, съдът е пристъпил към разглеждане на искането за признаване за установено, че ищецът се е изселил в държавата И. пред месец ноември 1948г., който с обжалваното решение е уважен. Съдът е приел, че иска е допустим, тъй като се касае до установяването на факт с правно значение за ищеца, изведен от цитираната заповед на министъра на правосъдието, за който няма вписване в регистъра на населението представляващ документ по смисъла на чл. 542, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса - допустимо ли е по реда на чл. 542 ГПК да се установява датата на изселване на лице от страната с оглед издадена Заповед № ЛС-03-259 от 03.11.1997г. на Министъра на правосъдието във връзка с режима за установяване на наличието на българско гражданство на лица, които постоянно пребивават в чужбина или са се завърнали в страната. Въпросът е относим към допустимостта на обжалваното решение, за която ВКС следи служебно. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.