Определение № 1873 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1485/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. П. от [населено място] срещу решение № 74 от 26.04.2023 г. по в. гр. д. № 69/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 1469 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 883/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което, по предявен регресен иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “а” КЗ (отм.), касаторката Д. М. П. е осъдена да заплати на Гаранционен фонд – София сумата 55 048.49 лв., представляваща заплатено от фонда застрахователно обезщетение за причинените на пострадалия И. Д. Б. имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие със закона и необоснованост. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че Гаранционен фонд не е бил пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за обезщетяване на вредите, претърпени от лицето, пострадало при причиненото по нейна вина произшествие, тъй като за управлявания от нея автомобил е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със ЗК „Лев Инс“ АД. Счита, че въпросът за наличието на застраховка следва да бъде решен в настоящото производство, тъй като същият не е бил предмет на изрично произнасяне в производството, с което на пострадалия са присъдени обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Докъде се простира задължителната сила на мотивите в производството по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ касателно отговорността на Гаранционен фонд, предвид че в приключилото производство по иска на увреденото лице срещу Гаранционен фонд не е изследвана предпоставката, обуславяща отговорността на ГФ, а именно била ли е надлежно прекратена сключената застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите за съответния автомобил със застрахователя; 2. За действието на влязлото в сила решение на основание чл. 223, ал. 2 ГПК между третото лице-помагач и подпомаганата страна по спора; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях“. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за третия въпрос – че е решен в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) – т. 18 от Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на II г. о. и решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на III г. о. За втория въпрос не е посочено кое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се поддържа. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 05.09.2023 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение в атакуваната му част, въззивният съд изцяло е споделил извода за основателност на предявения от Гаранционен фонд срещу ответницата Д. М. П. регресен иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “а” КЗ (отм.) за сумата 55 048.49 лв., представляваща заплатено от фонда на 23.12.2021г. застрахователно обезщетение за претърпените от пострадалия И. Д. Б. имуществени вреди при пътно-транспортно произшествие от 14.03.2014 г., виновно причинено от ответницата. Регресните права на Гаранционен фонд са обосновани с наличието на влезли в сила решения по гр. д. № 6146/2016г. на СГС и решение по в. гр. д. № 2227/2018г. на САС, с които същият е осъден да заплати на пострадалото лице И. Д. Б. обезщетения за тези вреди: 125 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 54 896 лв. – за изработване на миоелектрична протеза на лявата ръка на всеки 4 години, считано от 14.12.2017г. до 07.10.2046г., ведно със законната лихва върху първото задължение от 54 896 лв., считано от 14.12.2017г. а за следващите плащания, считано от датата на изискуемостта - 14.12., през всеки четири години. Като неоснователно решаващият състав е счел възражението на ответницата, че за управлявания от нея автомобил, с който е причинено процесното ПТП, е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със ЗК „Лев Инс“ АД, което изключва отговорността на Гаранционен фонд. Посочил е, че доколкото липсата на такава застраховка е елемент от фактическия състав, пораждащ отговорността именно на Гаранционен фонд за репариране на причинени на трети лица вреди от това ПТП, то този въпрос е преклудиран и не подлежи на преразглеждане в настоящето производство, чийто предмет е единствено реализиране регресните права на фонда. С оглед участието на ответницата като трето лице-помагач на страната на Гаранционен фонд в производството по приключилото дело по чл. 432, ал. 1 ГПК, въззивният съд е счел, че възражението й за наличие на застраховка „Гражданска отговорност“ е преклудирано и че същата е обвързана от мотивите на влезлите в сила решения, според които Гаранционен фонд е пасивно легитимиран по предявения пряк иск на увреденото лице, т. е. че такава застраховка не е налице. Като ирелевантни е преценил релевираните в тази връзка доводи от въззивницата, че по време на производството по приключилите дела същата не е била в състояние да ръководи постъпките си и да организира адекватно защитата си. С оглед на това и предвид безспорно установения факт, че Гаранционен фонд е изплатил на пострадалото при ПТП лице сумата 54 896 лв. главница ,представляваща второ по ред плащане съобразно осъдителните решения на СГС и САС, както и сумата от 152.49 лв. законна лихва, съдът е формирал извод за основателност на предявената от фонда регресна претенция до посочения размер. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първите два въпроса отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са обуславящи за изхода на конкретното дело. Не може да се счете обаче, че по отношение на тях е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в действителност поддържано само за първия въпрос). По въпроса за действието на влязлото в сила решение между третото лице-помагач и подпомаганата страна по спора, т. е. за приложимостта на чл. 223, ал. 2 ГПК, е налице последователна практика на ВКС, обективирана в множество актове на ВКС – напр. решение № 60167 от 02.02.2022 г. по т. д. № 2490/2020 г. на ВКС, I т. о. и цитираната в него казуална практика по чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК. Съобразно тази практика: Във вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна важи задължителната сила на мотивите, която има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението (фактически констатации на съда, правни изводи, становища относно преюдициални въпроси), доколкото те обуславят изводите относно спорното право; Задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК обвързва по задължителен начин страните и съда, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в което са участвали подпомаганата и подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното дело; Третото лице-помагач не може в следващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение е при възражение за лошо воден процес на основание чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с посочената практика, като е приел, че не може да обсъжда въпроса налице ли е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобила, с който по вина на Д. М. П. е причинено процесното ПТП (което обстоятелство е било една от основните предпоставки за уважаване на предявения от пострадалия срещу Гаранционен фонд пряк иск), доколкото този въпрос е решен по обвързващ за него и за страните начин в предходното производство, развило се с участието на делинквента като трето лице-помагач на Гаранционен фонд. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по третия въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция да мотивира постановения от нея акт. С оглед предмета на правния спор, а именно – реализиране на регресните права на Гаранционен фонд, решаващият състав е изложил подробни съображения по всички относими към него въпроси, поради което не е налице противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Що се касае до бланкетното посочване на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради липсата на уточнение кое всъщност от трите визирани в тази разпоредба основания се поддържа, същото не следва да бъде обсъждано. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по жалбата Гаранционен фонд, [населено място] за присъждане на разноски е неоснователно предвид липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК