Определение № 1321 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2049/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Г. В. срещу решение № 443 от 14.05.2024 г. по гр. д. № 1411/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 1017 от 12.05.2023 г. по гр. д. 6031/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, е уважен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу Д. Г. В. иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и е прието за установено, че Д. Г. В. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 4 302, 17 евро, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № 18-301/2009 г., сключен на 27.04.2009 г. между Д. Г. В. и „Алфа банк А.Е.”, чрез „Алфа банк - клон България“, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, ведно със законна лихва върху главницата от 17.02.2022 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 483 от 18.02.2022 г. по ч. гр. д. 948/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че исковата претенция е доказана със събраното по делото заключение по ССчЕ. Счита, че необосновано съдът е кредитирал заключението, тъй като и експертът е заявил, че е работил само по предоставени му от ищеца документи, както и че за периода 03.01.2011 г. до 10.06.2016 г. няма счетоводни записвания при ищеца. Излага, че неправилно съдът е приел, че в тежест за ответника е да докаже плащания за погасяване на задълженията му по кредита, като не е отчел, че в тежест на ищеца е да докаже, че вземането му съществува, включително, че счетоводните му записвания са редовно водени, което не е сторил. Оспорва като необоснован и противен на закона извода на въззивния съд, че не е изтекъл установеният в закона давностен срок. Сочи, че съдът безкритично е възприел заключението на експерта по ССчЕ в тази част, без да анализира през всеки от периодите колко вноски са били дължими, както и на кои дати са извършени удръжките от банковата му сметка за погасяване на дълга, с които съдът е приел, че се прекъсва давността. Счита, че извършеното автоматично удържане на суми от банковата му сметка не е признание на дълга, което може да има за последица прекъсване на давността. Изтъква, че въззивният съд не е обсъдил и възражението му, че не е уведомен за прехвърлянето на предприятието на „Алфа Банк – клон България“ на „Юробанк България“ АД, каквото задължение има отчуждителят съгласно чл. 15, ал. 1 ТЗ. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни и му бъдат присъдени разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли длъжникът да се счита уведомен за прехвърлянето на търговско предприятие, след като не му е връчено нарочно уведомление за това, както изисква чл. 15, ал. 1, изр. последно ТЗ?

2. Уведомяването по чл. 15, ал. 1, изр. последно ТЗ в кои случаи се счита за надлежно достигнало до длъжника, за да породи действие спрямо него прехвърлянето на предприятието на кредитора?

3. Относно доказателствената тежест за ищеца за установяване на размера на твърдяното вземане и доколко същият се счита за доказан само с оспорени частни документи, изходящи от ищеца?

4. Относно доказателствената сила на счетоводните записвания и необходимостта от самостоятелна преценка на съда доколко заключението на вещото лице е обосновано и съобразено с доказателствата по делото, доколко установява точно размера на изплатените суми за погасяване на кредита.

5. Представлява ли признание на парично задължение по договор за кредит удържането на сума от банкова сметка на кредитополучателя, обслужваща кредита?

6. С удържането по инициатива на банката - кредитор на сума от банкова сметка на кредитополучателя, приема ли се, че е извършено плащане от кредитополучателя, признаващо задължението?

7. Представлява ли признание на задължение към банката, прекъсващо погасителната давност, удържането от банкова сметка на длъжника на сума за погасяване на вземането на банката, без титулярят на сметката изрично да е наредил плащане?

Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Сочи, че до ответника е изпратено уведомление за прехвърлянето на предприятието на „Алфа банк – клон България“ на „Юробанк България“ АД на посочения в договора за кредит адрес, като уведомлението е и приложено към исковата молба, която му е редовно връчена, поради което намира оплакванията му за неспазване на чл. 15, ал. 1 ТЗ за голословни. Счита за неоснователни оплакванията на касатора във връзка с кредитирането от въззивния съд на заключението по приетата ССчЕ, като изтъква, че заключението не е оспорено от ответника, нито е оспорена редовността на проверените от експерта счетоводни записвания. Поддържа, че решението е постановено в унисон с утвърдената съдебна практика, включително цитираната от касатора, че при приета недействителност на договора за кредит се дължи връщане на получената чиста стойност на в кредита. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че между „Алфа банк А.Е.” чрез „Алфа Банк - клон България“ и Д. Г. В. е сключен договор за потребителски кредит № 18.301/2009 от 27.04.2009 г., по силата на който банката е предоставила на Д. В. банков кредит, предназначен за текущи нужди, в размер на 10 000 евро със срок за издължаване 96 месеца, като в договора е посочена банкова сметка, по която кредитът ще бъде усвояван и издължаван. Посочил е, че в същия ден - на 27.04.2009 г., между страните е сключен анекс № 1 към договора, с който е променен плаващият лихвен процент в размер на тримесечния Юрибор плюс надбавка в размер на 12 % годишно. Изтъкнал е, че на 25.08.2010 г. между страните е сключен нов (втори) анекс към договора за потребителски кредит, с който страните са договорили вземането на банката по договора за кредит, включващо редовна главница, просрочена главница, лихва върху редовна главница и наказателна лихва върху просрочена главница да бъде трансформирано в редовна главница; променен е срокът за погасяване на дължимите към банката суми - до 25.08.2020 г., като погасяването се извършва на 120 равни месечни анюитетни вноски, при годишна лихва в размер на тримесечния Юрибор с надбавка от 15 %.

Въззивният съд е счел за неоснователни оспорванията авторството на договора и анексите в частта за положен подпис от кредитополучателя Д. Г. В., като се е позовал на събраната пред въззивната инстанция съдебно- графологическа експертиза, която е дала категорично заключение, че подписите под първоначално сключения договор за потребителски кредит от 27.04.2009 г. и двата анекса към него са положени от В..

Съобразил е, че при преценка валидността на процесните съглашения следва да отчита редакцията на Закон за потребителския кредит към датата на сключването им. Приел е, че анекс от 25.08.2010 г. съдържа уговорка, по силата на която към размера на редовната главница се прибавят и просрочени задължения за лихви и върху общия размер на тези суми се начислява възнаградителна лихва, която уговорка по съществото си представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ, какъвто не е настоящия случай, поради което е счел така постигнатата уговорка за нищожна на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

При преценка валидността на сключения между страните договор за кредит е отчел, че в договора е посочена чистата стойност на кредита, която е фиксирана сума - 10 000 евро, както и е посочен годишен процент на разходите на кредита - 12, 0112%. Счел е, че страните са уговорили, че за усвоените суми от кредита, кредитополучателят заплаща плаващ лихвен процент в размер на тримесечния Юрибор (определящ се в деня на първо усвояване на суми по кредита и променящ се на същото число на всяко тримесечие) плюс надбавка в размер на 9,5 % годишно, като при така уговорена договорна лихва изрично е посочено, че годишния процент на разходите възлиза на сума в размер от 12,0112 %. Подчертал е, че в деня на сключване на договора за кредит между страните е сключен анекс към него, който касае изменение на т. 6, а именно - уговореният лихвен процент, като надбавката от 9,5 % годишно се увеличава на 12 % годишно, но не е посочено при повишаването на тази надбавка от 9,5 % годишно на 12 % годишно, как се променя годишният процент на разходите. Изтъкнал е, че само поради обстоятелството, че в сключения между страните анекс от 27.04.2009 г. не е посочен годишният процент на разходите, а на основание чл. 7, т. 6 от ЗПК (отм.) това е един от реквизитите на договора за потребителски кредит, който задължително следва да бъде посочен, то анексът е недействителен, и между страните остават да действат договореностите в първоначалния договор за потребителски кредит от 27.04.2009 г.

Въззивният съд е счел, че и в сключения между страните договор за потребителски кредит от 27.04.2009 г. не е посочен точният размер на всички елементи от общата стойност на кредита, като не е ясен начинът на тяхното изчисляване или реалистичната оценка за тяхната стойност, включително е неясен начинът за формиране и промяна на приложимия плаващ лихвен процент, поради което е приел, че не е изпълнено изискването на разпоредбата на чл. 7, т. 10 ЗПК (отм.). Добавил е, че на кредитополучателя е вменено задължение да се явява в банката в началото на всяка календарна година или при уведомление от банката, за да получи актуален погасителен план, което още веднъж сочи, че кредитополучателят няма данни към момента на сключване на договора какъв е размерът на годишния процент на разходите и съответно - каква сума следва да плати, за да се счита кредитът изцяло погасен. По тези доводи е приел, че при сключването на договора за потребителски кредит от 27.04.2009 г. не са спазени разпоредбите на чл. 7, т. 6, т. 7 и т. 10 ЗПК (отм.), поради което договорът е недействителен и на основание чл. 14 ЗПК (отм.) кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита.

Позовал се е на изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза и приел, че от заключението по същата безспорно се установява, че Д. Г. В. е изплатил общо по договора сума в размер на 5 697, 83 евро, като 1 709, 67 евро от тази сума е отнесена за погасяване на главницата, а останалата сума в размер на 3 988, 16 евро е отнесена за погасяване на договорна лихва. Отчитайки правния си извод, че длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, е счел, че следва и сумата от 3 988, 16 евро да бъде отнесена за погасяване на главницата, или от отпуснатия кредит в размер на 10 000 евро длъжникът е изплатил обща сума в размер на 5 697, 83 евро и остава да дължи 4 302, 17 евро, за която сума ищецът има вземане към ответника. Посочил е, че по делото не са представени други доказателства, от които да се направи извод, че кредитополучателят Д. В. е заплатил всички дължими вноски и по този начин е погасил изцяло своето задължение по договора. Подчертал е, че след като той твърди, че е погасил цялото свое задължение, то за него е доказателствената тежест да установи плащания, които погасяват задължението му, но такива доказателства не са представени за сумата над 5 697, 83 евро - както се установява от неоспореното заключение по приетата СИЕ.

Допълнил е, че по делото не се установява изтекла погасителна давност по отношение на дължимите суми, тъй като ответникът е заплащал през годините определени вноски и по този начин е прекъсвал погасителната давност за дължимите вноски - за периода от датата на сключване на договора на 27.04.2009 г. до 03.01.2011 г. същият е заплатил общо 1 224, 10 евро, а за периода от 10.06.2016 г. до 07.09.2022 г. е заплатил общо 4 473, 73 евро, или не е изминал петгодишен период от време, през който давността да не е била прекъсвана.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат за уважаване на иска по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 4 302, 17 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Въззизвният съд не е излагал мотиви по първите два поставени от касатора въпроса. Формирал е извод за надлежна материална легитимация на ищеца „Юробанк България“ АД, като правоприемник на търговското предприятие на „Алфа банк – клон България“, клон на чуждестранния търговец „Алфа банк А.Е.“, който е основал на събраните по делото доказателства за настъпилото правоприемство. Поддържаните с касационната жалба възражения на ответника са за невръчено му своевременно уведомление за осъщественото прехвърляне в изпълнение на чл. 15, ал. 1 ТЗ, като признава, че уведомление до длъжника по чл. 15, ал. 1 ТЗ е изготвено, приложено е по делото и му е известно – изх. н. 10233/11.12.2020 г., но не е достигнало до него преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Така очертаните доводи на касатора изключват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по двата въпроса, доколкото и съобразно твърденията му въпросите не са обуславящи, а релевантният въпрос е дали съдът може да зачете осъществените след подаване на заявлението факти по връчване на уведомлението по чл. 15, ал. 1 ТЗ с връчването на препис от исковата молба. Налице е утвърдена, включително задължителна, съдебна практика по т. 9 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно която в производството по чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от която въззивният съд не се е отклонил.

Поставените трети и четвърти въпроси не отговарят на решаващата дейност на въззивния съд. Изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск за сумата 4 302,17 евро не е основан само на изходящи от ищеца и оспорени от ответника писмени доказателства. Въззивният съд в унисон с задължителната съдебна практика по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е формирал решаващите си изводи след обсъждане на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, включително подписаните от ответника договор за кредит и анекси към същия, извлеченията от счетоводните записвания при банката ищец и заключенията по събраните СГЕ и СИЕ. Формираният въз основа на последните извод на въззивния съд, че кредитът е усвоен от ответника в пълния договорен размер от 10 000 евро, не се оспорва от касатора, като оплакванията във връзка с водените при ищеца счетоводните записвания касаят твърденията му, че задължението е погасено в по – голям размер, в която насока не е сочил доказателства.

Въззивният съд не се е отклонил и от утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 202 ГПК, включително по сочените от касатора решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. 612/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр. д. 1921/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и служебно известното на настоящия състав решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г., ТК, І ТО на ВКС, съобразно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Въззивният съд е изложил мотиви защо възприема заключението по приетата от първоинстанционния съд СИЕ, включително като е съобразил извършената от експерта проверка, притежаваните специални знания, обосноваността на изводите му и липсата на оспорване на заключението от страните в процеса, както и съответствието му с другите събрани по делото доказателства.

Поставеният от касатора пети въпрос: „Представлява ли признание на парично задължение по договор за кредит удържането на сума от банкова сметка на кредитополучателя, обслужваща кредита?“, е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, като съдът е приел, че са извършени плащания с постъпили суми по сметката, обслужваща процесния кредит, по който начин е прекъсвана погасителната давност, поради което въпросът покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Налице е утвърдена съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, намерила отражение, както в цитираното от касатора, постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 255 от 20.06.2011 г. по т. д. 194/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, така и в тълкувателните мотиви на служебно известното на състава ТР № 4/2019 от 14.10.2022 г. по тълк. д. 4/2019 г. описа на ОСГТК на ВКС. Възприето е, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Изтъкнато е, че целта на признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на безспорност в отношенията между страните по конкретното правоотношение чрез недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва дълга, без да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за изпълнение. Допълнено е, че прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Подчертано е, че признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Счетено е, че признанието следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане, както и че може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му.

Служебно известна на състава е и практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 87 от 24.07.2015 г. по т. д. 1171/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е отговорено, че признание с последиците по чл. 116, б. „а“ ЗЗД не съставляват частичните плащания на дълга спрямо непогасената част.

Настоящият състав приема, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по така формулирания от касатора пети въпрос при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с горецитираната практика на ВКС.

По останалите поставени от касатора шести и седми въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване, доколкото съдържат невъзприети от въззивния съд фактически констатации - съдът не е приел, че погасяванията на дълга по процесния договор за кредит са извършени с инициирани от банката удръжки на суми от банковата сметка на кредитополучателя, без титулярят на сметката да е наредил плащанията.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение