Определение № 2944 от 20.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1086/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Гаранционен фонд срещу решение № 31 от 09.04.2025 г., постановено по в.т.д. № 211/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение № 33 от 28.06.2024 г., постановено по т.д. № 52/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, Гаранционен фонд е осъден да заплати на Л. Д. М. сумата от 13 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреждания, причинени при пътнотранспортното произшествие, настъпило на 19.05.2023 г. в [населено място] по вина на неустановен водач на неидентифицирано моторно превозно средство, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 30.08.2023 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за това, че по делото е установено извършването на противоправно поведение от водача на неидентифицирано моторно превозно средство /МПС/, не съответства на събраните по делото доказателства. Намира, че за да достигне до него, въззивният съд неправилно е кредитирал заключението на изготвената комплексна експертиза, защото вещите лица по нея са работили единствено въз основа на констативен протокол, който е съставен по данни на пострадалата, поради което не се ползва с доказателствена сила. Ето защо констатациите на експертите по него се основават на предположения за начина на настъпване на произшествието. Поддържа, че факти за механизма на произшествието не се доказват и от показанията на разпитания по делото свидетел, който не е възприел каквито и да е обстоятелства за това как е реализирано то. Други доказателства за установяване на противоправното поведение на водача на неидентифицираното МПС и на причинната връзка между него и настъпилите увреждания, за които се претендира обезщетение, няма представени от ищеца, който носи тежестта да ги докаже. Касаторът прави оплакване, че във въззивното решение съдът не е изложил мотиви защо кредитира само някои от събраните в производството доказателства, както и не е обсъдил заключението на изготвената експертиза във връзка с останалите доказателства. Счита, че при постановяване на обжалваното решение не е спазено изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК за посочване на банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, което го прави незаконосъобразно. Посочва, че въззивният съд не е определил справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира редица правни въпроси, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Л. Д. М. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, предявен от увреденото лице Л. Д. М. срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на неидентифицирано превозно средство. Счел е, че механизмът на настъпване на произшествието се доказва по несъмнен начин от фактите, установени от събраните в производството косвени доказателства, които са показанията на разпитания свидетел М. Д. и изводите на вещите лица, направени в заключението на изготвената комплексна експертиза. Те са следните: - обстоятелствата, установени от показанията на свидетеля М. Д., който е водач на автомобила, от който е слизала ищцата преди настъпване на ПТП-то, които той е възприел непосредствено и които са, че след слизането си от превозното средство на тротоара ищцата е получила увреждане на лакътя на лявата ръка, че точно в този момент по пътното платно е преминал тъмно син автомобил, както и че при това преминаване от него е изпаднало странично огледало; - установенoто от заключението на изготвената комплексна експертиза, че височината на страничното огледало на лек автомобил отговаря на височината на лакътя на 15-годишно момиче, стоящо на тротоара, както и че полученото от ищцата увреждане е такова, което може да бъде причинено при удар на лакътя на лявата ръка с дясното странично огледало на преминаващ автомобил; - обстоятелството, установено от приетите по делото доказателства, че веднага след инцидента пострадалата и нейните близки са се обърнали към полиция и спешна помощ. С оглед на тези факти и връзката между тях въззивният съд е намерил за доказано по делото, че на 19.05.2023 г. ищцата, която към този момент е била на 15 години, е слязла от паркиран на тротоара лек автомобил и е застанала статично на тротоара в неговия край откъм пътното платно, задвижила е лявата си ръка към задния джоб на дънките си, при което лакътят й е попаднал на границата на тротоара или леко в платното за движение и в този момент преминаващият крайно вдясно на пътното платно неидентифициран автомобил я е ударил в областта на лакътя със страничното си дясно огледало, което е паднало на земята. Заключил е, че при така настъпилото произшествие поведението на водача на неидентифицираното МПС е противоправно, доколкото той е нарушил правилата за движение по пътищата, задължаващи го да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците /чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 116 ЗДвП/, както и да намали скоростта, а при необходимост и да спре при приближаване към място, в близост до което се намират деца /чл. 117 ЗДвП/. Отхвърлил е възражението на ответника за това, че произшествието се дължи изцяло на поведението на ищцата по пресичане на пътното платно, защото от доказателствата по делото се установява, че тя изобщо не е предприела пресичане. Въззивният съд е приел за доказано, че в резултат на ПТП-то ищцата е получила счупване без разместване в областта на лявата лакътна става. Предвид установените факти е направил извод, че в тежест на Гаранционен фонд е възникнало задължение да заплати на пострадалата обезщетение за претърпените вреди вследствие на полученото телесно увреждане. При определяне на основание чл. 52 ЗЗД на неговия размер съдът е отчел възрастта на ищцата към момента на произшествието от 15 години, продължителността на проведеното лечение чрез имобилизация от месец – месец и половина, това, че по време на възстановителния период е било нарушено социалното й функциониране, изживените негативни емоции на страх, както и икономическата конюнктура в страната. С оглед на тези обстоятелства е намерил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от пострадалата неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лв. Апелативният съд е счел, че с поведението си след слизане от автомобила да застане в края на тротоара към пътното платно и с ръка, попадаща на границата на тротоара или над пътното платно, без да се съобрази с останалите участници в движението, какъвто е бил приближаващият автомобил, движещ се крайно вдясно, ищцата е нарушила задължението си по чл. 95, ал. 1 ЗДвП. С това тя е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като приносът и е определен на 10 %. Ето защо и дължимото обезщетение за неимуществени вреди е намалено с този процент и възлиза на сумата от 13 500 лв. Въззивният съд е приел, че за Гаранционен фонд възниква и задължение да заплати на увреденото лице законна лихва за забава от датата, на която е постановил отказ за изплащане на претендираното обезщетение. Поради частично разминаване на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск до сумата от 13 500 лв. и вместо него е постановено друго, с което Гранционен фонд е осъден да заплати тази сума на ищцата, като в останалата му част, с която този иск е отхвърлен до пълния предявен размер от 40 000 лв., то е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира множество въпроси, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. На първо място, настоящият съдебен състав ще разгледа дали са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси, поставени от касатора, по отношение на които се поддържат както допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са тези по т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 10 от изложението: 1) Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?; 3) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи?; 4) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?; 5) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени събраните в хода на производството свидетелски показания в цялост и да изложи мотиви защо кредитира една част от тях, а не кредитира друга част?. Всички изброени въпроси следва да бъдат обобщени в един относно задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него апелативният съд не е обсъдил всички доказателства и не ги е анализирал в тяхната съвкупност и взаимната им връзка. Той обаче не конкретизира кое точно доказателство, което е събрано в производството, не е анализирано. Доколкото два от отделните въпроси, които поставя относно задълженията на въззивния съд, са свързани конкретно с обсъждането на показанията на разпитан по делото свидетел и на заключението на изготвената експертиза, то може да се приеме, че всички въпроси се формулират с оглед липсата на направен анализ във въззивното решение на тези доказателства във връзката им едно с друго и с останалите доказателства, приобщени към материалите по делото. От мотивите на обжалвания акт е видно, че в него апелативният съд е направил анализ на всяко едно събрано в производството доказателство, включително на показанията на водача на лекия автомобил, от който е слизала ищцата непосредствено преди произшествието, и заключението на изготвената комплексна експертиза, като те са обсъдени отделно при преценката на тяхната доказателствена стойност и на фактите, които се установяват от тях, както и във връзката им едно с друго, доколкото е счетено, че представляват косвени доказателства за механизма на настъпване на процесното ПТП. В резултат именно на този анализ въззивният съд е приел, че от тези косвени доказателства са установени достатъчно обстоятелства, които са в такава връзка, че създават сигурност за правнорелевантния факт в процеса, който е начинът на получаване на телесното увреждане на ищцата, което е станало при удар на левия й лакът от дясното странично огледало на преминаващ крайно вдясно на пътното платно неидентифициран лек автомобил. Дали този извод е необоснован, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Освен фактически изводи за установените в процеса правнорелевантни факти, апелативният съд е направил и самостоятелни правни изводи за това дали с оглед доказаните обстоятелства и приложимите материалноправни норми счита, че вземането, което е предмет на предявения иск, е възникнало за ищеца към ответника. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения процесуалноправен въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и следният въпрос: Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения?. По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, тъй като той изобщо не отговаря на мотивите, изложени в него от въззивния съд. В решението е направен изричен извод за това, че всеки един от елементите на фактическия състав, при който възниква отговорността на Гаранционен фонд да обезщети увредено при ПТП лице, е доказан по делото от събраните в хода му доказателства. Ето защо съдът не е основал решението си по същество на материалноправния спор, с който е сезиран, на предположения, а на проведено в процеса доказване. Освен това от начина, по който е зададен въпросът, е видно, че с него всъщност касаторът въвежда оплакване за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд за това кои обстоятелства са установени в производството от ангажираните от страните доказателства, поради което той е от значение за правилността на обжалваното решение. След като по поставения въпрос няма произнасяне от въззивния съд и доколкото той се отнася до правилността на постановеното от него решение, то трябва да се приеме, че той не отговаря на нито едно от изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване. Следващият въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и уточнен от съда, е: До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на събрания по делото доказателствен материал? От обосновката към този въпрос е видно, че той не се поставя във връзка с конкретен извод на въззивния съд за наличието на определен порок на първоинстанционното решение, а във връзка с оплакването на касатора за необоснованост на изводите на самия въззивен съд, че по делото е доказано наличието на противоправно поведение на водача на неидентифицирано МПС и пряката причинна връзка между него и полученото от ищцата увреждане. Ето защо неговият отговор изисква произнасяне от касационния съд по това дали въззивното решение страда от конкретен порок, водещ до неговата неправилност, а не касае произнасянето на въззивния съд по пороците на обжалваното пред него решение на първата инстанция. Това означава, че този въпрос е изцяло от значение за правилността на въззивното решение, поради което не осъществява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. На следващо място ще бъдат разгледани въпросите, формулирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в т. 7, т. 8 и т. 23 от него, които са: 1) Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди?; 2) Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?; 3) Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт?. Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един и той да бъде конкретизиран като въпрос относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. По отношение на него касаторът поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обобщеният въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на Гаранционен фонд по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявения иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се отбелязва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от полученото при ПТП увреждане на телесното й здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищцата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел вида на телесното увреждане на пострадалата, представляващо счупване в зоната на лакътя на лява ръка без разместване, вида на проведеното лечение – имобилизация, срока, през който това лечение е продължило, който е от месец – месец и половина, както и това, че към момента е налице пълно възстановяване, без да са настъпили усложнения в оздравителния процес. Съобразил е и възрастта на ищцата към момента на увреждането от 15 години, това, че увреждането и проведеното лечение е нарушило социалното й функциониране, тъй като се е налагало да отсъства от училище и да спре да посещава часовете по физическо възпитание. Взети са предвид и негативните емоции, които пострадалата е преживяла в резултат на увреждането, а именно изживяна силна уплаха и чувство на страх от пресичане на пътно платно. Съдът е отчел и икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието, който е 19.05.2023 г. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалата вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. По въпроса за критериите при определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е изложил никакви съображения защо счита, че отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на посочения въпрос, защото по него вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани и следните осем въпроса /от т. 15 до т. 22/: 1) Следва ли въззивният съд да посочи банкова сметка на ищеца в своето съдебно решение?; 2) Как следва да бъде извършено плащането от страна на ответника по съдебно решение, в което не е посочена банкова сметка и размерът на задължението на ответника е равен или по-голям от 10 000 лева?; 3) Налице ли е недобросъвестно упражняване на субективни права съгласно чл. 3 от ГПК, когато ищцовата страна не предоставя банкова сметка при размер на вземането, което същата има да получава и същото е в размер, равен или по-голям от 10 000 лева?; 4) Как следва да се прилага нормата на чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер, равен или по-голям от 10 000 лева?; 5) Какви реквизити следва да съдържа едно съдебно решение при спазване изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер равен или по-голям от 10 000 лева?; 6) Как следва да се прилага нормата на чл. 127, ал. 4 ГПК от страна на ищеца, когато вземането, за което същият претендира в исковата си молба, е с размер, равен или по-голям от 10 000 лева и посочи друг начин на плащане?; 7) Следва ли въззивният съд да следи дали е спазена нормата на чл. 2 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, когато ищецът посочи друг начин на плащане и/или откаже да предостави валиден IBAN?; 8) Следва ли въззивният съд да съобрази Наредба № 49 от 16.10.2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, чл. 130, ал. 3 СК и да посочи банкови сметки на непълнолетните ищци?. Доколкото всички тези въпроси се отнасят до оплакването на касатора, че във въззивното решение не е посочена сметка, по която Гаранционен фонд следва да заплати присъдената на ищеца сума, те ще бъдат разгледани общо. Посочването на банкова сметка на ищеца или друг начин на плащане няма никакво отношение към предмета на спора, който се разрешава от съда, включително когато той е за парично вземане по предявен осъдителен иск за неговото изпълнение. Обратното не следва от нормата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, в която е предвидено, че посочването на банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг начин за плащане, е реквизит на съдебното решение. Тази разпоредба е въведена в закона в съответствие с нормата на чл. 127, ал. 4 ГПК, в която посочването на банкова сметка на ищеца или друг начин на плащане е регламентирано като изискване към съдържанието на исковата молба, когато с нея се предявява осъдителен иск. Това изискване обаче не е такова, което има значение за определяне на предмета на делото, за който са от значение единствено твърденията на ищеца в исковата молба за правопораждащите предявеното право факти и формулираният от него петитум. Изискването по чл. 127, ал. 4 ГПК дори не е такова, което има значение за редовността на исковата молба, каквито съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК са само изискванията към нея, предвидени в чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК. Следователно поставените от касатора въпроси не са включени в предмета на делото и не отговарят на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя и въпрос за предпоставките, при които възниква отговорността на Гаранционен фонд да заплати обезщетение за претърпените от пострадало лице вреди, причинени на територията на Република България от неидентифицирано превозно средство съгласно чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. По отношение на този въпрос поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като не излага конкретни съображения, за да обоснове защо счита, че то е налице. Съгласно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основанието за допускане на касационен контрол на едно въззивно решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, трябва разглеждането на разрешения с него правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или да се отнася до прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, по които няма създадена съдебна практика или да се налага съществуващата такава да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формулираният от касатора въпрос се отнася до нормата на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, която е напълно ясна и не се нуждае от тълкуване. Освен това по въпроса за това какъв е фактическият състав, при който възниква отговорността на Гаранционен фонд по силата на тази правна норма, е налице многобройна практика на ВКС, като към момента не са осъществени някакви факти, които да налагат промяна на дадените с нея разрешения. Ето защо формулираният въпрос не покрива допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. С оглед на това касационно обжалване на това решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 31 от 09.04.2025 г., постановено по в.т.д. № 211/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в обжалваната му част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответницата по касационната жалба, която има качеството на ищец по предявените искове. Това лице е направило искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат К. Доков, осъществил безплатната му адвокатска защита пред касационния съд. От представеното по делото пълномощно от 06.06.2023 г. се установява, че този адвокат се е съгласил да представлява ищцата в образуваното съдебно производство до неговото окончателно приключване, като й окаже безплатно адвокатска помощ в него в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва на адвоката за осъществената защита пред касационната инстанция, трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване. При определяне на размера на дължимото на адвокат Доков възнаграждение трябва да бъде отчетено, че предвид това, че решението на въззивната инстанция се обжалва частично, то предмет на разглеждане от касационния съд не е предявеният в процеса осъдителен иск за получаване на обезщетение за неимуществени вреди в пълния му заявен с исковата молба размер, а само до размера от 13 500 лв. Следва да се съобрази и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано в открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на жалбата. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответницата по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаването на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат Доков в настоящото производство. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на това настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответника по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, възлиза на сумата от 150 лв. Неговото заплащане е в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение